0
2037

Имало – разговорено

Фотографията става все по-важна сякаш, все повече привлича поклонници и публика. Не е зле да се помисли защо: дали защото на фона на все по-раздвиженото време човек има нужда от малко застопоряване, от излизане извън вихрушката на събитията, а една снимка предоставя прекрасна възможност за това; или пък защото визуалното се превърна в господар на сърцата и умовете, като с новите технологии това визуално е вече леснодостъпно за създаване от всекиго; или, накрая, защото снимката и снимането ти дават шанс да извлечеш от действителността онова късче от нея, което най ти пасва на душата, най те зарежда (или умиротворява). Най-накрая: че снимката е свидетелство за живот, за съществуване, за битие – тя те е фиксирала в мига, за да те документира за вечността. Така или иначе, фотографията – отдавна придобила качеството на културно-естетически феномен, непрекъснато се трансформира и в културологично-социален такъв, което неминуемо предизвиква мисълта да поразсъждава върху нея, да изпробва силата на интелекта си в среща с един така популярен и интересен обект. Размишленията за който, между другото, не остаряват, нито омръзват: като започнем с „Моливът на природата“ на Уилям Фокс Талбот и наблюденията на Шарл Бодлер, преминем през Кракауер, Бенямин и Арнхайм и стигнем до Сюзан Зонтаг, Ролан Барт и Пиер Бурдийо – едни от най-будните световни гении са се обръщали с лице към нея. Предполагам, понеже поставя сериозен въпрос: свързала развитието си преди всичко с техниката, с апарата (обектива), в същото време тя претендира едновременно да бъде както изразител на истината, така и изразител на красотата, но и на нейната тленност; тези заявки провокират и стимулират. Към този престижен мъдър хор (не, не хор – солисти) се присъединиха напоследък и български гласове и то със свой индивидуален принос и с неочаквани ракурси: Цочо Бояджиев повлече крак с „Философия на фотографията“ („Изток-Запад“, 2014 и 2020 – допълнено издание), а в края на 2021-а се появиха като своеобразно нейно продължение неговите с Николай Трейман „Разговори за фотографското изкуство“ (Фондация „Фотофабрика“). Валери Стефанов от своя страна издаде „Имало едно време в България. Фотографски кодове и носталгични сюжети“ (УИ „Св. Климент Охридски“). Две книги, които имат за свой прицел и изходна точка едно и също, подходите им обаче – различни.

Този на Валери Стефанов е културологично-исторически. То си личи и от заглавието, впрочем, започващо с „Имало“. Да, имало е някога фотографи в България и тези фотографи са правили снимки, през които днес вече можем да четем „културни кодове“, отколешни случки, някогашни трепети. Миналото го виждаме като във вълшебно огледало; то се изправя пред нас не тайнствено и загадъчно, а открито и разказващо. То и затова първата глава на книгата е с такава почит назована: „Фотографията – магията на ХІХ век“. Наистина е магия – онова, което ще се затрие в шубраците на времето, ако я нямаше снимката, сега е пред очите ни като на длан – не чак свежо, но пък съхранено, запаметено, спомнено чрез образа и в образа: „Образът е следа, отпечатък, но и екзистенциал. Той ще оцелее след мен и ще разказва някаква своя версия за моето присъствие в света, за прехождането ми през живота“. Всъщност, ако искаме да сме точни, не директно образът, а гледащият го е този, който го тълкува като екзистенциал, представя ни го в свои версии – къде повече въобразени, къде повече ореалностени: „Ако фотографията съществуваше в библейски времена, Петър нямаше да успее да се отрече от близостта си с Божия Син. Щял е да бъде заснет с кого се е срещал и как „тайно“ е вечерял с другите „разбойници“. Ето я тази първа усърдност на фотографията, копнежното ѝ домогване до истината: всичко заснето е налично, всичко заснето е или ако вече не е, то било е. Снимката ни показва действителността, тя може да бъде изманипулирана (Сюзан Зонтаг пише много за това), но не може да бъде креативен акт ex nihilo. Дори и фотомонтажът: той не е измислен, само вдвоява, втроява, вшестява различни образи. Има ли те на снимка – имало те е. Тъкмо тази особеност използва Валери Стефанов, за да интерпретира през откроените от него портретни снимки множество „носталгични сюжети“. Казва в тази връзка: „Портретът е синтез на човешкото“. Но заедно с това портретът е и плътност на съществуванието. Застинала плътност: „Портретът обаче е време, което е спряло“. Именно това спряло време интересува изследователя, желаещ през този фотографски жанр да опише времето на снимките, да го изяви и осветли. Много прилича този подход на излязлата преди време книга на Иван Илчев „Междено време“ („Колибри“, 2005), в която през дневника на един обикновен човек, писан на границата между ХІХ и ХХ век, се показва тогавашна България. Фотографиите пък показват хората на някогашна България във всичката им неподправеност (дори да са нагласени „като за снимка“, сиреч да са най-подправени): „Всяка фотография е малък фрагмент от една или друга историческа структура и стабилизирана „картина на света“. Няма „действително състояние на нещата“, нито тяхна непосредна фиксация. Има културно претопени неща, спекулативно оформени и реторично употребени обекти“. И тъкмо тези оформеност и употреба стоят във фундамента на „Имало едно време в България“: имало е снимка – има и културна светлопис. Фотографът не просто снима, той запечатва културна история.

„Разговори за фотографското изкуство“ запечатват друго – днешното епидемиологично време, в което – затворени в домовете си, се опитвахме да преодолеем усещането за обреченост, завладяло ни. Николай Трейман и Цочо Бояджиев не крият, че тъкмо тази е причината да започнат своите диалози, постепенно преминаващи от теорията към практиката: „Една особена лекота и очакване по време на извънредното положение ни обземаше в ранните часове“. Ето го в буквално изпълнение клишето:„Когато животът ти поднесе лимон, направи си лимонада“. „Лимонадата“ на двамата събеседници е освежаваща и сочна не само понеже ярко ни демонстрира как човек може и да не унива дори в най-унилото време, но и защото ни предлага едни размисли за фотографското изкуство, изпълнени със смисъл и дълбочина. В които и животът има своето място и то не девето поред. А най-важното е, че тези разговори са изтъкани от и с любов: и за Николай Трейман, и за Цочо Бояджиев фотографията е не просто пропиляване на времето, а е същностно действие, битиен акт: „любимата фотография“. „Разговорите“ се опитват да проникнат под повърхността на запечатаните образи и в тази посока диалозите наподобяват сократическите – посветени са на това, на онова, на трето, които са отвъд видимото. Първоначално тръгнали като спасение в напрегнатите дни на изолация, те постепенно се превръщат в ръководство за осмисляне на фотографията, в упътване как да бъде разбирана тя и какво може да даде на привлечения от нея. Всъщност от раздумката между двамата разбираме, че тя дава много, като най-важното, което дава, е, че дава свръх-себе си: „[…] една фотография е добре да показва и нещо друго освен това, което е“. Това „друго“ е прицелът на разговорите, върху него те се съсредоточават. Като в хода на протичането им се „здрависваме“ със сума ти ключови имена от историята на фотографията, със сума ти начини, по които да направиш добра снимка, със сума ти „хитринки“, с които да накараш действителността да ти позира не изкуствено, а естествено. Особено важен е изводът, че фотографът е също участник в процеса, че той също му влияе, а не е безстрастен и индиферентен регистратор. Да снимаш се явява нещо като парадокса на наблюдателя в социолингвистиката или на принципа на неопределеността в квантовата физика, който Фритьоф Капра определя така: „Електронът няма обективни качества, независими от моето съзнание“. Разговорите описват това състояние доста по-емоционално: „[…] снимката отразява моментното състояние на човека, но включва и отношението на фотографа към него. Ние снимаме и собствената си симпатия, антипатия или безразличие“. Такива прозрения проблясват в цялата книга, която благодарение на тях се материализира във философско-екзистенциален текст, за който фотографията е само начална точка. Начална точка, но и крайна цел: „Бъдещето на фотографията е добре за завършек“.

Две книги, вдъхновени от фотографията – едната вгледана в миналото, другата – в настоящето и бъдещето. Прочетени заедно, те оформят своеобразна канава на времето – онова неуловимо и неудържимо време, което изтича през телата ни и горчи на душите ни. И което снимките, снимането се опитват – доколкото е по силите им, „меланхолично“ – да спрат или поне задържат. Знаем, че не успяват, но тези опити са все пак някаква утеха, утехата на спомена… Тоест утехата, че нас ще ни има дори когато вече ни няма – завинаги живи, завинаги налични.

Валери Стефанов: „Ние разглеждаме фотографираните мъртви, но и те ни гледат“.

Цочо Бояджиев: „Фотографията […] е свидетелство за реалност“.      

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статия„Гала“ в Топлоцентралата
Следваща статияСтарият нов космос