Според дълбинните интуиции на трите световни религиозни култури: европейско-християнската, иудейската и ислямската, израстнали върху корените на Библията – цялата територия на този (временен) свят може да се определи като територия на една мирова война, която Бог води с най-фундаменталните сили на небитието, злото и противлението, и за победата в която Той е „избрал” определени („свои”) представители от човешкия род. Оттук на всяка една от тези религиозни култури (които изследователите наричат „авраамични”) е вътрешно присъща и една визия за неминуемия завършек на тази мирова война, който ще бъде, с това самото, и завършек на несъвършения временен свят, разрешаване на „задачата”, за чието решаване той въобще е имал битието си.
И ето, тъкмо идеята за този „завършек” прави, за представителите и на трите основани на Библията „авраамични” култури, световната история не просто една кумулираща се редица от събития, но – „сюжет”, сюжет със своя завръзка, перипетия и развръзка – позволяващ нещо, което не може да бъде намерено в нито една друга световна култура. Аз говоря тук за вътрешно-присъщото на „авраамичните” традиции преживяване на всяка една историческа епоха, на всяка „съвременност”, на всеки „днешен ден” като ситуиран по точно определен начин – по-далеч или по-близо – до „развръзката” на историята. Едно (различно в различните периоди от живота им) усещане къде по отношение на нейния финал живеем днес ние в драмата на „мировата война”.
Каквото и да казва един критико-исторически ум за произволността и културната „обусловеност” на това усещане на „авраамичните” светове, очевидно е все пак, че техните представители винаги са преживявали своето време като някак си съотнесено с „края” и в този смисъл, „оцветено” било като време на историческа „ранност” („невръстност”), било като време на историческа „последност” („зрялост”). Във връзка с това пък – доколкото става дума за разгръщането на „сюжета” именно на една „мирова война” – те го преживяват и с определена, по-ниска или по-висока, „апокалиптична температура”. И големият, вече историко-политически проблем е, че в определени времеви периоди „апокалиптичната температура” на трите големи религиозни култури, така или иначе живеещи заедно в този свят, е различно висока, т. е. те се преживяват в различни „пунктове” от световно-историческия „сюжет”, на който са „главните герои” в различна близост до неговата „завръзка” или „развръзка”. А това има пряко отношение върху техните взаимоотношения, доколкото за всяка от тях останалите две са света на „света”, в който (и с който) Бог води „мировата война”. Би могло да се изведе почти като исторически „закон”, че колкото е по-висока „апокалиптичната температура” на една от трите „авраамични” култури, толкова повече тя преживява съвременността си като интензивна, забързана, трагично-напрегната – като „историческа” в по-голяма степен, отколкото е тя за другите. Безспорно е например, че при своето раждане европейско-християнският свят (чиято апокалиптика и есхатология е и най-дълбока и най-сложна) достига много висока „апокалиптична температура”. Същото се случва и със света на исляма при неговото раждане, като през VІІІ-ІХ в. сл. Хр. тези два свята достигат почти еднакво (много) висока „апокалиптична култура”. По-сетне – в късното Средновековие и европейското Ново време – „апокалиптичната температура” на ислямския свят определено спада, докато тази на европейско-християнската цивилизация, на една друга, отчасти „секуларна” (но всъщност секуларно-религиозна, хуманистично-религиозна) основа отново се повишава неимоверно, за да достигне почти пределни стойности между ХVІІІ-ХХ в., във времето на мондиализацията на европейското човечество. В същото време, след катастрофичния пик на войните с Рим, довели до разрушаването на Храма и „разсеянието” на евреите, иудаизмът живее с една постоянно ниска „апокалиптична температура” сред християните и мюсюлманите през целия период на Средновековието и класическото Ново време, за да я промени осезателно в най-новите времена. Но за това по-късно.
„Позитивните” историци разбира се ще кажат, че тази различна „апокалиптична температура”, с която намираме да обитават времето си трите велики „авраамични” култури, е ефект от тяхната визия за историята като „крайна”, извършваща и с-вършваща едно абсолютно дело, реалност. Така е. Но е факт, че въпросната визия има толкова мощна, формираща възприятията и на трите култури сила, че нейното действие не престава дори тогава, когато секуларизацията при тях е достигнала особено високи равнища, а схващането за историята като Бого-човешки „сюжет” практически напълно е снето от доктриналното съзнание.
Там е работа, че „авраамичният” ум не просто „чете” времето от неговия „край” назад, но и буквално не може да не чете „времената” и като „знаци на есхатологичното”. Хоризонтът на историята буквално присъства във времето за „авраамичния” ум. Той не само се „съзира” като пределно-далечната точка, по отношение на която се „нарежда” и „определя” всичко, което се случва, но и живее „тук”, „днес” (във всяко „тук” и „днес”) като ситуиращ го в по-малка или по-голяма приближеност към себе си.
Има и още нещо: ако европейско-християнският, иудейският и ислямският – „авраамичният” човек живее с постоянната интуиция за определена „локализираност” на своите времена във всеобхватния „сюжет” на историята, то значи и нейният „завършек” – „есхатонът”, е за него не тъкмо понятие за някаква бъдеща „изненада”, а много по-скоро за нещо, което се знае дори преди всичко друго в историята. Та нали той е онова, което раз-шифрова всички нейни „шифри”, в светлината на което се „разчита” най-последното, най-същинското значение на всичко ставащо. Ето защо би могло да се каже, че в процеса на постъпателното движение на времето, „свършекът” по-скоро сгъстява присъствието си в съзнанието, по-скоро „обзема” историята на авраамичния човек, „поглъща” я, до степен тя, в края на краищата да се „изпълни” от него и така да бъде завършена, свършена до свършек. „Есхатологичната точка” към която и по отношение на която дните ни се движат от тази перспектива не тъкмо ще „прекъсне” историята, а ще я „изпълни” със себе си. Няма да се яви в историята, а по-скоро – ще я развее, разпръсне.
Във връзка с тази специфична „авраамична” диалектика на историята, протестантският теолог Емил Брунер говори за ефекта на едно, представяно от него почти като гравитично падане, ускоряване за съзнанието на темпа на историческото време в състояние на висока (и повишаваща се) „апокалиптична температура” – ускоряване, на което е съдено да достигне до такъв предел, в който историята би трябвало „да се взриви”. Ето това „ускоряване на темпа на историческото време” – неотрицаемо преживяване за европейския човек от ХVІІІ до към средата на ХХ в. и свидетелстващо за високата му „апокалиптична температура” – е именно сгъстяването на присъствието на „есхатона”, на „развръзката” в съзнанието на европейско-християнската модерна култура. Събитията са станали все по-„бързи”, защото са събития, проникнати от „свършека”, защото са събития на „свършването” (на мировия „сюжет”, на мировата „война”, на „историята”).
„Апокалиптичната температура” на пост-християнската цивилизация
Каква е ситуацията в големите „авраамични” религиозни култури днес? С каква „апокалиптична температура” живеят те и как това се отразява на съвместното им съжителство?
Ако трябва да започна с европейско-християнската (която все по-често и от все повече наблюдатели бива определяна като пост-християнска) ще трябва да кажа, че чувството за „ускореност на темпа на времето” почти до предчувствие на исторически „взрив”, за което в първата половина на ХХ в. все още говори Брунер, се е сменило с доста по-различно усещане.
Защото, трябва да признаем, че в светоусещането на най-съвременния европейски (и американски) човек от средата на миналия век – т. е. след края на т. нар. „модерност” – спонтанно се настани и възрастна едно дълбинно усещане, напълно противоположно на това за „близкост”, „скорошност” на пределната „развръзка” на историята. По-скоро европейският човек бе обзет от чувство, че в историята вече нищо решаващо няма да се случи, защото… и няма какво повече да се случи. Не разбира се, че в света събития няма да стават, не че дела няма да продължат да се вършат, но тези „дела”, някак си, вече не ще могат да бъдат включени в крупни, основоположни, жалонни, „исторически” свершения (gesta).
Всъщност, оказва се, че събитията в историята на най-съвременния европеец вече някак си не могат да се включат в дискурса на един голям, всеобемащ разказ. Пост-модерният европеец не успява да ги включи в такъв разказ, няма вече „разказ” за тях от такъв характер, какъвто е бил например (от началото на християнската ера) разказът за разрастването на вселенската Църква, в който всички събития са били, тъй или иначе, елементи от този разказ, принадлежали са на този разказ, завършващ с победата на Христос над „този свят” и идването на Царството Божие. Или (в по-ново време) разказът за универсализирането на европейското човечество, разказът за създаването на Световната Цивилизация (която и е завършекът на този разказ) и в който разказ всички деяния са били подредими като разказващи този всеобемащ „сюжет”. Или накрай (в класическите секуларни времена) – разказът за радикалното „изправление” на несвободния свят, т. е. за реализирането на „великите утопии” (какъвто бе и този за построяването на комунизма).
Историята днес – за след-модерния европейски човек – изглежда вече няма какво „да извърши”. Времето на великите „свершения” се усеща като изтекло. Оттук нататък ще се живее, разбира се, ще се вършат неща, ще се случват събития, но нищо – въпреки това – няма да се „свърши”. Събитията днес, след края на „големите разкази” (а това означава – след края на големите „свершения”, за които тези разкази са разказвали) се случват като просто „случки”. Би могло да се каже, че пост-християнското европейско човечество е заживяло от края на ХХ в. в режим на едно неопределено продължаващо се „и така нататък”. Есхатологическият момент в „сюжета” на историята, който европейското човечество живее днес, в този смисъл може да се опише като встъпване в някаква вечна „събота” (или „петък вечер”), когато от една страна вече сме свършили с „делниците” (с делата, с gesta, с историческото „ставане”), но – от друга страна – никакъв „празник” не е настъпил и тази привършилост и несбъднатост едновременно, оттук нататък ще продължи. Това е определено все по-сгъстяващо се усещане, че нищо историческо повече не може да има.
Да, вярно е, че това не означава автоматично и усещане за „край” на времевия свят, защото времето, в което „нищо повече няма да се случи” може да продължи и да продължи неопределено дълго, в предел – безкрайно (визията на Фр. Фукуяма). Но ето го и парадоксът. Изглежда, че тъкмо с възрастването на чувството на съвременния, след-модерен свят, че „нищо повече няма (и не може) да се случи”, че „големите разкази” вече са разказани, че се е свършило времето на „свершенията”, нараства и чувството, че така едва ли ще може да продължи дълго. „Краят” е дошъл, щом „свершенията” на историята са се „свършили”. И не темпът на историческото време, след като е бил максимално ускорен, е преминал в някакво инерционно движение, освободено от императива на „развръзката”, а се е интензифицирало до предел (подготвен от секуларния триумфализъм на предходната епоха – „оргията”, според Бодрийар) присъствието на „края”. „Свършекът” някак си се е осъществил за съзнанията на „модернизаторите”, „краят” е бил достигнат иманентно, из-отвътре и сега „историята” е колапсирала върху безлюдната повърхност на „есхатона”, където апокалиптичната й „температура” е паднала до нулата.
Затова времето ни вече няма темп. То не е нито бавно, нито бързо, нито ускоряващо се, нито забавящо се. Ако преобърнем визията на Брунер, бихме могли да кажем следователно: историята на европейския, пост-християнски човек вече се е „взривила”, само че експлозията е била дотолкова безшумна, че ние не сме я и усетили. В неоновият сумрак на полунощните ни мегаполиси вече не крачи никакъв „исторически герой”, но – в падналата до абсолютната нула „апокалиптична температура” – се долавят, при по-съсредоточено и тревожно вслушване, стъпките на онзи среднощен крадец, който е дошъл, за „да подкопае къщата” (вж. Лук. 12:35-39).
