Когато юнак Гюро излязъл от пещерата на ламята без глава, дружината се запитала: той глава имаше ли, или си беше така? Добре, че Гюровица си спомнила, че за Великден му купили капа, което решило безусловно (но все пак малко прибързано от научна гледна точка) възникналия спор. По подобен начин стои и въпросът с конституционализма в България. Някои негови външни и индиректни белези са налице, но самата същност на явлението остава спорна. Когато днес отново обсъждаме евентуални поправки в Конституцията от 1991 г., е добре да си припомним основните камъни, в които конституционната ни традиция редовно се е препъвала.
Конституционализмът е политическо учение на ограничената власт. Според него концентрирането на властта поражда произвол и затова е необходимо тя да бъде разделена (поне на законодателна, изпълнителна, съдебна): всеки един клон пък трябва да съблюдава върховенството на закона и правата на човека. В този смисъл не е достатъчно да имате капа, на която да пише „Конституция”: политическият режим, който възниква на нейна база, трябва да стъпва на принципи като разделението на властта, плурализма, защитата на основните права и свободи.
На сградата на НС пише „Съединението прави силата”, което е важен принцип, стига да не бъде четен като „сливането на властите прави силата”. За съжаление този прочит се е наложил в българската история. Комунистическата „конституционна доктрина”, например, официално отхвърляше разделението на властта. Член 1 на конституцията от 1971 г. дори вербално въведе сталинисткия принцип на „водещата роля” на БКП, ясно показващ, къде е реалната концентрация на власт. Останалото бе бюрократично разделение на труда – едни пишат правила, други ги прилагат, трети съдят, но над всички тях има една единна власт, на която са подчинени. По този начин 45 години от историята ни преминават в разхождане на „конституционна” капа без глава под нея.
Ако се върнем и по-назад във времето към Търновската конституция, чийто рожден ден празнуваме на 16 април, ситуацията отново е по-скоро „конникът без глава”. Текстът на тази конституция сам по себе си не е толкова лош (за времето си), но проблемът е, че във важните си разпоредби на ограничител на властта тя почти не е функционирала. Няколко години след приемането й е суспендирана, като се налага авторитарен монархически режим. След това имаме периода на Стамболов, при който разделението на властта и нейното ограничаване отново е илюзорно – да не говорим за правата на човека. Следват по-малко от две десетилетия на горе-долу съобразено с конституцията развитие (златен период), след което преминаваме към войните, квази-диктатурата на Стамболийски и последвалите я авторитарни режими. Т.е. – има няма петнадесетина години с някаква глава под капата.
Ето защо трябва да се отнасяме изключително сериозно към случващото се от 1991 г. насам. Трайното налагане на конституционализма – с всичките му местни кусури – е безспорен исторически прецедент за нас. Гюро вече има глава, но проблемът е, че тя е много корава, трудно забравя старото и още по-трудно научава нови неща. Така например, през 90-те години имахме непрестанни опити на управляващите да контролират съдебната власт и обществените медии чрез директна и произволна подмяна на регулаторни органи, като ВСС, НСРТ (предшественик на СЕМ) и пр. Днес тази откровена партизанщина е до голяма степен преодоляна, но остават ключови проблеми, които хвърлят сянката си върху целия модел.
Основното е, че съдебната власт продължава да е неспособна да се превърне в реална форма на контрол и противотежест (checks and balances) на политическите по своя характер клонове на властта. Ето белезите на заболяването:
– Докато си на власт, си цар, но тежко ти като минеш в опозиция: Наказателната и съдебната политика в страната се влияят по недопустим начин от смяната на властта в правителството. Стана нормална практика борците срещу престъпността и корупцията на едно правителство (Алексей Петров, Цветан Цветанов, Флоров и т.н.) да стават обект на преследване веднага, щом паднат от власт. Основания за това може и да има, но времевата синхронизация с политическите промени създава убеждението, че не само правни аргументи движат тези процеси. Нагледахме се и на измислени обвинения срещу министри и политици – като „изчезналите” папки на Станишев, например. Костинбродската афера пък демонстрира как прокуратурата откровено се заиграва с политически победители и участва в зле режисирани спектакли с недопустими политически цели;
– Осъден политик няма: Наказателното преследване явно се е превърнало в част от политическата надпревара. Дошлият на власт впряга цялата държавна машина срещу опонентите си – включително данъчни, служби, прокуратура и пр. Това се прави основно с цел дискредитация на опонента и печалба на „политически точки”. В този смисъл целта на упражнението не е толкова присъда, а възможно най-дългото му влачене през съдилища, показването му в „криминален” контекст по телевизията и т.н. Грехът на съдебната власт е, че допуска собствената си инструментализация, че не се съпротивлява ефективно на нея. Още по-големият грях е, че няма наказание – нито за обвинените политици (ако са виновни), нито за тези, които са им „скроили капа” и се опитват да ги влачат безпричинно по съдилищата. Ако нито едно от двете не се случва, порочната игра продължава, като се налага усещането, че „всички са маскари”;
– Има частни интереси, които са над закона: Съдебната система като цяло работи, когато става дума за средни и дребни проблеми и спорове. Когато нещата опрат до истински структурни проблеми, като фалита на КТБ, концентрацията на медиите (имаме де факто монопол при вестниците, например), нещата почват системно да буксуват. Появяват се „неразрешими” проблеми – собствениците неизвестни, фирмите офшорни, държавните органи без правомощия (и затова невинни) и т.н. Работа на съдебната власт е да сложи край на подобна ситуация. Това е истински конституционен въпрос: ако регулацията и правовата държава са невъзможни, самата конституция всъщност спира да функционира. Затова прокурори и съдии трябва да дадат ясни отговори на въпроси като тези: къде са парите от КТБ, кои са фирмите и лицата, облагодетелствани от кредити; кои са реалните собственици зад ключови медии и други бизнеси, и има ли нарушаване на антимонополното законодателство. Съдебната власт има достатъчно правомощия да се справи с такива проблеми: фактът, че не го прави, говори за липса на желание и обслужване на интереси, различни от обществения.
Този списък може да бъде продължен, но и така е ясно, че съдебната система има нужда от сериозна интервенция с цел съживяването й. Като дефибрилатор може да бъде използвана процедурата за конституционна поправка и посоките, които бяха очертани, са добри:
– Нов ВСС с по-кратък мандат, но повече правомощия, който да осигурява ефективен дисциплинарен контрол върху прокурори и съдии;
– Повече автономност за съда и по-сериозен индиректен парламентарен контрол над прокуратурата, чрез разделяне на ВСС на две колегии;
– Оправомощаване на самите магистрати – съдии, прокурори и следователи – да избират свои представители в открит и демократичен процес;
– Въвеждане на възможност за съдържателно обсъждане на отчета на Главния прокурор в НС.
Ако към този списък се добави и въвеждането на право на граждани да сезират КС (индивидуална жалба) и ако парламентът избере независимо-мислещи, отговорни членове на ВСС от своята квота, реформата на съдебната власт би получила сериозен шанс. Много важно е партизанщината да бъде ограничавана в този процес, за да не се изчерпи енергията до смяната на едни хора с други. Хубавото е, че и в Министерството на правосъдието, и сред самите магистрати вече има критична маса от хора, които ще се противопоставят на подобен род „реполитизация”. Те трябва да получат и сериозна обществена подкрепа, за да бъде изведен процесът до успешен край.
Друго позитивно в ситуацията е, че се разглеждат реални конституционни проблеми, предлагат се конкретни решения, а не се влиза в коловоза на празните приказки. Към този коловоз води една ключова фраза: „Велико народно събрание”. Произнасянето и е знак, че Гюро иска да си смени капата с нова. Или пък да си сложи старата „Търновска” капа, че по му отивала. Проблемът на Гюро, както е известно, не е обаче в капата, а непосредствено под нея.