1
4273

Има ли време без свят?

Тази седмица ще предложа пак малко метафизика (нали и без това политическият живот встъпва в двумесечна предизборна „пауза“).

Ще припомня прочее как един от най-големите християнски мислители, блаж. Августин, отговаря на „каверзния“ въпрос на скептика, гласящ: „колко е продължило времето преди Бог да създаде света“ (всичко въобще), или още по-точно: „какво е правил Бог преди да създаде небето и земята“ (т.е. света). „Ако нечий лекокрил дух – пише Августин в своите „Изповеди“ – скита през образите назад във времето и се диви, че Ти, Боже Всемогъщи, Всесъздателю и Вседържителю, Ти, Боже, творец на небето и земята, преди тях да сътвориш, си бездействал в течение на много и много векове, то нека той отвори очи и внимава, понеже се диви на неща неверни. Че как биха могли да отминат безброй векове (сиреч преди светът да е създаден – б.м.)… след като Ти си създател и основател на всички векове? И съществували ли са някакви времена, които (още – б.м.) не са били създадени от Тебе?… Та нали самото време Ти си го създал и времената не са можели да преминават преди Ти да си ги създал? Ако ли пък преди небето и земята не е имало никакво време, защо се задава въпросът: „Какво е правил Бог тогава?“ Нали там където не е имало време, не е съществувало и това „тогава“?“[1]

Нека си дадем сметка, че блаж. Августин дава тук класическия теологически отговор: преди сътворяването на света не е преминало и не е преминавало никакво време, защото и времето на този свят е създадено с него и значи, преди да е било създадено въобще не е имало… време. По аналогичен начин половин век по-рано и св. Василий Велики в тълкуванието си на „Шестоднева“ ни казва, че началото на времето не би могло да е нито „по-късно“, нито „по-рано“ от някакъв момент, защото всяко „по-рано“ и „по-късно“ е във времето, но началото на времето не е във време, а е именно „начало на времето“ и последното започва да тече, да бъде „кога“ едва след като Бог му тури това „начало“.

Там е работата обаче, че въпросът на скептика, на който блаж. Августин отговаря в „Изповедите“, изглежда има едно по-дълбоко основание – основание, поради което той се задава и до днес. И то е, че мисълта ни изглежда въобще не може да мисли времето като нямащо го. Или – което е същото – не може въобще да не мисли време.

Един друг голям средновековен християнски мислител – Анселм Кентърбърийски – ни е казал, че всяко нещо, за което (дори само) би могло да се помисли, че то самото или негова част, или в определен момент не съществува, поради това и не съществува с необходимост, но само може да съществува (може обаче и да не съществува) и после ни казва: но за всяко, за безусловно всяко нещо от този свят именно би могло да се помисли, че то (или негова част, или в даден момент) не съществува. Което пък значи, че всяко нещо от този свят (и светът изобщо) само може да съществува, но може и да не съществува. Следователно – ще добавя аз: щом то съществува, то нещо (или Някой) е реализирал възможността му да бъде, сътворил го е.

Добре, така – Анселм не греши – е за всички неща от света и за света изобщо. Така ли е обаче с времето?

На пръв поглед е точно така. Защото за всяка част от времето безспорно може да се помисли, че не съществува. Та нали тази негова част (бъдещата), която още не е, не е – сега. Тази пък, която вече не е (миналата), също не е – сега. Но внимание: тя именно сега и тъкмо сега не е – т.е. времето тук пак се мисли и изглежда не може да не се мисли, защото не може да не се мисли кога въобще не е определена част от времето. Кога не е бъдещето? Сега (все още) не е. Кога не е миналото? Сега (вече) не е.

Можем ли, значи, да помислим, че време въобще няма (по критерия на Анселм, че щом за определена част от нещо можем да помислим, че не е, можем поне да помислим, че то цялото не е)? Но кога времето би могло да не съществува? Казва ни се: „когато” го е нямало, преди началото му? Не е ли ясно обаче, че и в този случай ние мислим небитието на времето във времето и значи съвсем не е възможно да не го мислим.

Можем да се опитаме да кажем: тогава, „когато” времето (още) го няма, не е нито „преди”, нито „след”, нито въобще има „кога” – както ни съветваше блаж. Августин.

Можем да го кажем, но можем ли въобще да помислим подобно нещо? Изглежда не, и значи ние не можем (дори) да помислим времето като нямащо го (въпреки че можем да помислим всяка негова част като несъществуваща). Означава ли това, че времето съществува по необходимост, че то не е нещо, което може (сàмо) да съществува и щом съществува е сътворено? Означава ли това също, че християнските мислители не са прави и Бог е създал света в едно винаги съществувало време, а не е създал света и времето му?

Изглежда обаче нещата стоят по-сложно и аз направо се наемам да твърдя, че ние мислим време само ако има (или поне мислим, че има) въобще „нещо”, на което то е време. А пък, както се знае (от Анселм), би могло да го няма (или поне да се помисли, че го няма) всяко нещо; че въобще нищо няма, няма свят и тогава времето би могло да не се мисли.

Но как така – ще възкликне някой – нима не можем да мислим празно време; време, без в него да има „нещо” („неща“), време, което не е време на нищо? Не, отговарям, не можем, защото когато мислим подобно „празно време”, ние непременно го мислим като празно по отношение на нещо, като предшестващо или следващо това нещо, т.е. пак като време празно (само) от нещото.

Нека например да се запитаме по следния начин: един въобще ненаписан роман кога го няма? Ще кажем може би – през цялото време: и преди, и сега, и сетне – ето това е времето, когато него го няма. Не ни ли се струва обаче, че ние се изразяваме по този начин само защото… преди това сме о-нещ-или, превърнали сме в някакво „нещо“ тази изобщо-несъществуващост? Казваме: „един въобще ненаписан роман го няма и преди, и сега, и после”. И тъкмо защото го о-нещ-яваме, правим го „нещо“, ние го полагаме във времето като „[нещото] никога ненаписан роман”. Така вече „произвеждаме” едно пусто откъм него време – появяват се „кога” за него, а именно – всички „кога” (вся-кога), когато го няма, или никое „кога” (ни-кога), когато го има. Не е ли обаче далеч по-точно, че за никога ненаписания роман въобще няма време, няма „кога”?

Или другояче: ако аз никога не се родя, нямането ми – коректно казано – няма да е всякога, нито пък имането ми – никога. То изобщо няма да е „кога”, защото и въобще нямането-на-мен не е „нещо”, та да бъде „тогава”, „сетне”, „през цялото време”. Само ако аз се родя, нямането ми ще е вече „преди това”, т.е. ня-кога. Само ако се родя значи, аз няма да съм бил (и сетне няма да бъда). Ако не се родя, няма да е вярно, че не съм бил, не съм и няма да бъда. Защото „кой” не ще е бил тогава „никога” (или „всякога” не ще е бил)? „Никой” не може да е или дори да не е кога-то и да е, защото именно няма кой да е или да не е кога-то и да е. Няма „кога” за „никой”. Не е във време онова, което въобще го няма, и няма време за онова, което въобще го няма. Има време за родилите се, за „написаните”, за имащите ги – поне някога – неща.

Добре, нека се попитаме: ами ако въобще не би имало неща; ако никога не би имало нищо (което, видяхме го от критерия на Анселм, може да бъде) – ако „светът” би бил – нека приемем това – един роман, който никога изобщо не е и няма да бъде написан? Да, нека си помислим целия свят като роман и нека си помислим след това, че този роман не е и няма да бъде написан (което, повтарям, можем да си помислим). В такъв случай ние ще положим за него време (абсолютно пусто време) – определено „кога” (вся-кога), в което той не е – само ако преди това го о-нещим, т.е. ако извършим нещо непозволено (защото какво о-нещяваме); ако кажем, че той е „един ненаписан роман”. Но ако не направим това, ще имаме ли за него време – „кога” („всякога”, когато той не съществува)? Не, разбира се. Но и за нищо друго няма да има тогава време- „кога”, защото и друго освен този ненаписан роман няма да има (нали той е „светът”). Сиреч въобще и няма да има време – „кога”. Защото няма да има „какво”.

Откъдето вече следва онова, което се заехме да докажем и което подкрепя твърдяното от християнските мислители: че времето е създадено, защото е времето на света (на „нещата“), че времето (и въобще „кога”) е същностно съотнесено с нещата и щом за нещата можем да помислим, че не са, то значи и за времето можем да кажем, че не е (ако не е време на създадените неща).

Илюзията, че времето се мисли винаги и по необходимост идва именно от о-нещяването, от реифицирането, от превръщането в „нещо“, което извършваме спрямо небитието, като по този начин му полагаме време: ни-кога (или вся-кога). Кога нищо няма? – питаме ние – и отвръщаме: никога (или всякога) и така се оказваме вече с време пред себе си – с някакво всеобхватно „кога”, в което нищо няма. Но е достатъчно да се запитаме „кога” не е онзи, който никога няма да се роди, или „кога” е ненаписаният въобще роман, за да си дадем сметка, че той е ни-кога във времето, когато са родилите се хора или написаните (имащите да се напишат) книги и ни-кога само в тяхното време, а не в своето, каквото няма и не може да има. И че значи, ако освен този нероден човек и освен този ненаписан роман никой и нищо друго не би се родило и нищо не би било написано, то и няма и не би могло да има въобще „кога”. Което и следваше да се докаже.

–––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Св. Аврелий Августин, Изповеди, прев. Анна Николова, изд. „Хермес”, 1993 г., кн. ХІ, ХІІ, 15.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияНещо за душата
Следваща статия„Нова земя“ – послание от миналото