Начало Книги Има ли нужда българският театър от пиесите на Георги Марков?
Книги

Има ли нужда българският театър от пиесите на Георги Марков?

10153
„Да се провреш под дъгата“, постановка на Асен Шопов в Народния театър, 2011 г., фотография Атанас Кънчев

Докато четях пиесите на Георги Марков, се питах дали българският театър има нужда от неговата драматургия. И как така в Народния театър „Иван Вазов“ (примерно) през новия сезон ще гледаме Недялко Йорданов, а не Георги Марков.

Съдържанието на пиесите на Георги Марков очевидно се нуждае от адаптация. Но и без адаптация, те са актуални и днес. Това може да изглежда доста отчайващо. Говори за „наследен“ и мутирал социален ред и взаимоотношения. Припомня, че живеем в обременена от шуробаджанащина държава на всички нива. Четох единайсетте му пиеси една след друга, това са текстове, които пристигат до читателя доста внимателно, подлъгват с една видимост, която се оказва, че е по-дълбинен процес в писането и съответно възприемането.

Направи ми впечатление начинът, по който „идва“ изненадата в драматургията на Марков: по-скоро като щрих, хем е изненада, хем е нещо естествено. Пример затова е „Асансьорът“, в края ТОЙ и ТЯ се разделят. А дали са се срещнали изобщо? Съвсем съвременно развитие и светоусещане на днешен самотен и объркан човек без лично пространство, защото всичко е видимо по веригата: НАП–торенти! Докато (сме) в асансьора обаче (сме) близки, без обхват и видимост, навън взаимоотношенията са други. Затвореното пространство на (не)нарушената комуникация… Оттам насетне, под небето, „малкият“ свят е разрушен, свободата да избираш „навън“ очевидно е и процес на съзряване.

„Асансьорът“, реж. Малин Маринов, Нов театър

***
В комедията „Аз бях той“ накрая инженерът остава сам и се опитва да си спомни и „види“ отново своята машина и приятелите, своеобразно завръщане към себе си. Отделно комедията се превръща в тъжна история за човека, тръгнал по стълбата на израстването в кариерата, където „законът е ластик“, а качествата нямат никакво значение. Светът е доста цинично устроен, защото, ако го няма инж. Иван Петров, ще се наложи да го измислят. Наивникът е нужен на самозаблуждаващата се власт, нужен е заради корупцията и облагите на своите. Какво по-актуално?

Предлагам на директора Мариус Донкин да включи „Аз бях той“ в следващия сезон на Народния театър „Иван Ивазов“. Все пак театърът не е само ходещи и говорещи хора по сцената с талантлива осанка и стегнато тяло. От времето на древните гърци театърът превръща колектива в общност, а в Атина държавата е плащала четиридневната надницата на всички свои граждани, за да присъстват на представленията, които са били известни предварително на зрителя заради митологичното си съдържание. И постепенно започва да се формира вкусът към изкуството. Лично на мен ми липсва последното – и като образователна стратегия, и като цел на драматургичното начало у нас. Никакви статуетки и награди не могат да заменят пълнотата, която може да донесе драматургията на живо. Това е допирът със самия живот, все едно изграден отново, конструиран с идея напред. Древните елини не са търсили изненада в това, което са виждали от хълмовете, нямали са усещане за оригиналност, но постепенно са започнали да осъзнават важността и трайността на театъра през времето. Изграждали са вкус със своите театрални състезания.

Пиесата „Аз бях той“ е била включена в репертоара на Сатиричния театър в края на 60-те, точно преди Марков да замине за Италия. Режисьор – Нейчо Попов, сценография Стефан Савов, композитор – Симеон Пиронков. След първата генерална репетиция на 15 юни 1969 г. пиесата е била свалена. Зиновия (Зунка) Янкова казва, че е останала една-единствена програма от тази постановка, другите били изгорени. Изброявам някои от артистите, участвали в единственото представление: Славчо Пеев, Никола Анастасов, Димитър Манчев, Коста Карагеоргиев, Георги Парцалев, Божидар Лечев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Жоржета Чакърова, Георги Калоянчев и др.
Излиза, че в края на 60-те на XX век е имало кой да пресътворява драматургично актуалността, очевидно с риск за живота си, а днес – не.

***
Съзнавам, че единадесетте пиеси, които прочетох, не са съвсем литература. Обаче ги прочетох като роман. От начало докрай. Даже на един дъх.
Кое ми помогна да открия общата нишка и „сюжета“?
Диалогът.
Диалогът в пиесите на Георги Марков е като по учебник. Не знам точно откъде се е учил, но е завладяващо да прочетеш почти седемстотин страници предимно диалог и да помниш подробности, плюс развитие на действие. Концентрирана структура, липса на фалш и преиграване, естественост. Може би именно тази естественост снижава и идеологическата оцветеност на някои от пиесите. Важно е да можем да говорим в затвореното пространство на асансьора, в близост, или преди атентата на затворената улица, пак в близост. Не може да се пренебрегне, че двамата комунисти камикадзета подготвят атентат, но те си казват важни неща преди смъртта. Налудничавата ситуация в „Атентат в затворената улица“ Марков оправдава по любопитен начин в бележките си към пиесата: искал да създаде химн на героите от всички времена, чрез образа на двамата млади комунисти. Генералът не бил толкова генерал от армията, колкото символ на мракобесието и злото…
При Марков мисълта за смъртта (заради туберкулозата вероятно) е сякаш повече любов към живота, който не може да бъде заменен с нищо. Дори с идеология.

***
„Да се провреш под дъгата“ се оказва също проблематична пиеса за тогавашната власт. На 25 март 1967 г. е нейната премиера в Театъра на Народната армия, но е спряна на тринайсетото представление заради това, че за „ранената партизанка се говори през цялото време, а е показана на сцената само за 2 минути”, както пише Георги Марков. Предполага се, че причината е и в променения от самия него финал, когато Немият в пиесата изведнъж проговаря…

В пиесите (а и в творчеството си) Марков има едни любопитни уловки, които могат да се разработват в различни посоки днес. Това ни напомня, че изкуството не е гримаса, нито елитарна превземка, а база, по която може да се гради свят от провокации. Независимо какви са били в личен план взаимоотношенията на Марков с властта, наложените „художествени съвети“ за одобрение са очевидно объркани от видимостта в текстовете му. Сякаш е витаел въпросът какво се крие зад думите, човека, героя. Нещо се е изплъзвало от блюстителите на т.нар. идеологическо. Заслужава внимание да се види и изследва какво точно?
Сякаш Марков е закодирал послания в своето творчество, без да подозира, че няма да го разберем и днес.

***
В предговора към изданието с пиеси на издателство „Сиела“ Георги Тенев споделя, че пишейки „Комунисти“, Марков не е действал просто смело, а отчаяно. Някой се е надявал, че ще филтрира от архива на БКП важното, ще заглуши фактите и самата истина. Получило се е обратното. Тенев допълва, че скоро няма да видим тази пиеса на сцена у нас. Тя е свалена още през 60-те, та до днес.
Идеалистите срещу кариеристите, не е клише, а непроменена реалност.

***
„Сиела“ издаде драматургията на Марков през 2018 г. Преди това пиесите му можеха да се купят срещу петдесет лева в онлайн антикварна книжарница в издание от 2001 г.
Що за рядка и почти неоткриваема книга на писател с такъв съвременен уклон беше това?

Дияна Боева е родена в Добрич. Завършила е българска филология. Преподава български език и литература, редактира класическа и съвременна европейска проза. Публикува текстове в различни литературни издания и сборници. През 2016 г. излиза първият ѝ роман „Писма за оригами“ (изд. „Ерго“).

Свързани статии