Докато четях пиесите на Георги Марков, се питах дали българският театър има нужда от неговата драматургия. И как така в Народния театър „Иван Вазов“ (примерно) през новия сезон ще гледаме Недялко Йорданов, а не Георги Марков.

Съдържанието на пиесите на Георги Марков очевидно се нуждае от адаптация. Но и без адаптация, те са актуални и днес. Това може да изглежда доста отчайващо. Говори за „наследен“ и мутирал социален ред и взаимоотношения. Припомня, че живеем в обременена от шуробаджанащина държава на всички нива. Четох единайсетте му пиеси една след друга, това са текстове, които пристигат до читателя доста внимателно, подлъгват с една видимост, която се оказва, че е по-дълбинен процес в писането и съответно възприемането.

Направи ми впечатление начинът, по който „идва“ изненадата в драматургията на Марков: по-скоро като щрих, хем е изненада, хем е нещо естествено. Пример затова е „Асансьорът“, в края ТОЙ и ТЯ се разделят. А дали са се срещнали изобщо? Съвсем съвременно развитие и светоусещане на днешен самотен и объркан човек без лично пространство, защото всичко е видимо по веригата: НАП–торенти! Докато (сме) в асансьора обаче (сме) близки, без обхват и видимост, навън взаимоотношенията са други. Затвореното пространство на (не)нарушената комуникация… Оттам насетне, под небето, „малкият“ свят е разрушен, свободата да избираш „навън“ очевидно е и процес на съзряване.

***
В комедията „Аз бях той“ накрая инженерът остава сам и се опитва да си спомни и „види“ отново своята машина и приятелите, своеобразно завръщане към себе си. Отделно комедията се превръща в тъжна история за човека, тръгнал по стълбата на израстването в кариерата, където „законът е ластик“, а качествата нямат никакво значение. Светът е доста цинично устроен, защото, ако го няма инж. Иван Петров, ще се наложи да го измислят. Наивникът е нужен на самозаблуждаващата се власт, нужен е заради корупцията и облагите на своите. Какво по-актуално?

Предлагам на директора Мариус Донкин да включи „Аз бях той“ в следващия сезон на Народния театър „Иван Ивазов“. Все пак театърът не е само ходещи и говорещи хора по сцената с талантлива осанка и стегнато тяло. От времето на древните гърци театърът превръща колектива в общност, а в Атина държавата е плащала четиридневната надницата на всички свои граждани, за да присъстват на представленията, които са били известни предварително на зрителя заради митологичното си съдържание. И постепенно започва да се формира вкусът към изкуството. Лично на мен ми липсва последното – и като образователна стратегия, и като цел на драматургичното начало у нас. Никакви статуетки и награди не могат да заменят пълнотата, която може да донесе драматургията на живо. Това е допирът със самия живот, все едно изграден отново, конструиран с идея напред. Древните елини не са търсили изненада в това, което са виждали от хълмовете, нямали са усещане за оригиналност, но постепенно са започнали да осъзнават важността и трайността на театъра през времето. Изграждали са вкус със своите театрални състезания.

Пиесата „Аз бях той“ е била включена в репертоара на Сатиричния театър в края на 60-те, точно преди Марков да замине за Италия. Режисьор – Нейчо Попов, сценография Стефан Савов, композитор – Симеон Пиронков. След първата генерална репетиция на 15 юни 1969 г. пиесата е била свалена. Зиновия (Зунка) Янкова казва, че е останала една-единствена програма от тази постановка, другите били изгорени. Изброявам някои от артистите, участвали в единственото представление: Славчо Пеев, Никола Анастасов, Димитър Манчев, Коста Карагеоргиев, Георги Парцалев, Божидар Лечев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Жоржета Чакърова, Георги Калоянчев и др.
Излиза, че в края на 60-те на XX век е имало кой да пресътворява драматургично актуалността, очевидно с риск за живота си, а днес – не.

***
Съзнавам, че единадесетте пиеси, които прочетох, не са съвсем литература. Обаче ги прочетох като роман. От начало докрай. Даже на един дъх.
Кое ми помогна да открия общата нишка и „сюжета“?
Диалогът.
Диалогът в пиесите на Георги Марков е като по учебник. Не знам точно откъде се е учил, но е завладяващо да прочетеш почти седемстотин страници предимно диалог и да помниш подробности, плюс развитие на действие. Концентрирана структура, липса на фалш и преиграване, естественост. Може би именно тази естественост снижава и идеологическата оцветеност на някои от пиесите. Важно е да можем да говорим в затвореното пространство на асансьора, в близост, или преди атентата на затворената улица, пак в близост. Не може да се пренебрегне, че двамата комунисти камикадзета подготвят атентат, но те си казват важни неща преди смъртта. Налудничавата ситуация в „Атентат в затворената улица“ Марков оправдава по любопитен начин в бележките си към пиесата: искал да създаде химн на героите от всички времена, чрез образа на двамата млади комунисти. Генералът не бил толкова генерал от армията, колкото символ на мракобесието и злото…
При Марков мисълта за смъртта (заради туберкулозата вероятно) е сякаш повече любов към живота, който не може да бъде заменен с нищо. Дори с идеология.

***
„Да се провреш под дъгата“ се оказва също проблематична пиеса за тогавашната власт. На 25 март 1967 г. е нейната премиера в Театъра на Народната армия, но е спряна на тринайсетото представление заради това, че за „ранената партизанка се говори през цялото време, а е показана на сцената само за 2 минути”, както пише Георги Марков. Предполага се, че причината е и в променения от самия него финал, когато Немият в пиесата изведнъж проговаря…

В пиесите (а и в творчеството си) Марков има едни любопитни уловки, които могат да се разработват в различни посоки днес. Това ни напомня, че изкуството не е гримаса, нито елитарна превземка, а база, по която може да се гради свят от провокации. Независимо какви са били в личен план взаимоотношенията на Марков с властта, наложените „художествени съвети“ за одобрение са очевидно объркани от видимостта в текстовете му. Сякаш е витаел въпросът какво се крие зад думите, човека, героя. Нещо се е изплъзвало от блюстителите на т.нар. идеологическо. Заслужава внимание да се види и изследва какво точно?
Сякаш Марков е закодирал послания в своето творчество, без да подозира, че няма да го разберем и днес.

***
В предговора към изданието с пиеси на издателство „Сиела“ Георги Тенев споделя, че пишейки „Комунисти“, Марков не е действал просто смело, а отчаяно. Някой се е надявал, че ще филтрира от архива на БКП важното, ще заглуши фактите и самата истина. Получило се е обратното. Тенев допълва, че скоро няма да видим тази пиеса на сцена у нас. Тя е свалена още през 60-те, та до днес.
Идеалистите срещу кариеристите, не е клише, а непроменена реалност.

***
„Сиела“ издаде драматургията на Марков през 2018 г. Преди това пиесите му можеха да се купят срещу петдесет лева в онлайн антикварна книжарница в издание от 2001 г.
Що за рядка и почти неоткриваема книга на писател с такъв съвременен уклон беше това?