0
2155

Има ли фашизъм в Русия?

Денис Греков

През май 2022 г. политологът и преподавател по „Критично мислене” в РАНХиГС[i] Денис Греков в профила си във Фейсбук сравнява Русия с Третия райх. Това забелязва негова колега, професор Наталия Таншина, след което Греков е извикан в деканата и – по негови думи – принуден да подаде оставка. Скоро след това Греков напуска страната, опасявайки се от наказателно преследване. Изданието „Холод” го помоли да обясни защо смята, че фашизмът в Русия е не заплаха, а реалност.

Много опоненти на Путиновия режим отдавна го наричат фашистки. След нахлуването в Украйна тези сравнения започнаха да звучат много по-често. Например експрезидентът на Украйна Леонид Кучма в свое интервю пред Би Би Си направи аналогия между нападението над Киев в четири часа сутринта през 1941 г. и руските бомбардировки над украинската столица на 24 февруари 2022 г. Това, разбира се, е символична аналогия, но съществуват и по-обосновани позиции.

Че Русия на Путин наистина е фашистка държава, е убеден професорът по история в Йейлския университет Тимъти Снайдър. Той обяснява, че фашистки може да се нарече всеки режим, който действа чрез психологически методи за манипулиране на масите. Например за фашизма трябва да е характерен култът към един вожд – в нашия случай Владимир Путин. Като втори признак ученият сочи консолидацията около култ към мъртви хора – в Русия този култ е изграден около победата във Втората световна война. И накрая – държавната идеология трябва да съдържа мит за изгубен „златен век” на империята, който трябва да бъде възстановен чрез военна победа над врагове.

Като цяло не е толкова важно доколко новата система ще прилича на режимите на Хитлер или Мусолини. Ако в механиката на нейното политическо управление присъстват изброените елементи, то по мнението на историка той е фашистки. И все пак засега сред учените не е създадено единно мнение относно съвременна Русия. Ще се опитам да допълня техните аргументи.

Самата идея на Тимъти Снайдър – същината на режима да се определя според механиката на удържането на властта – изглежда рационална. Този метод за пръв път е предложил Аристотел. В своята „Политика” той освен всичко друго откроява две форми на власт на народа: “полития” и „охлокрация”. „Полития” е най-близо до съвременната представителна демокрация, тоест властта на избрани и „най-достойни” представители на народа. Виж, „охлокрацията” е власт на тълпата, управлявана от демагози чрез толериране на нейните страсти. Такава власт се държи като тиранин, макар и колективен – в угода на своите желания нарушава всякакви закони, унищожава най-добрите, ръководи се от страсти и не си поставя ограничения в това. Това описание фактически подхожда за определение на режими, основани върху имитиране на демокрацията и управляване на народа с помощта на пропагандата.

По-нататък.

Важна крачка в изучаването и описването на фашистките и тоталитарни режими е направил Алексис де Токвил. Този френски аристократ в началото на XIX век подробно изследва американската демокрация, като я сравнява с държавния живот във Франция след Революцията и Наполеоновите войни. Исторически масите са навлезли в политиката именно по тези два пътя – чрез формирането на американската демокрация в Новия свят и чрез Великата френска революция в Стария свят. Де Токвил е установил, че в американското общество диктатурата на тълпата (изразена в изискването за тотално равенство) се уравновесява от предпазни механизми: те защитават свободата на субекта, като лишават мнозинството от възможността да принуждава или да натрапва на индивида своята политическа воля. Ако този баланс се наруши, според Токвил ние ще се сблъскаме с „деспотия от нов тип, каквато светът не е виждал преди това” и в която тоталното равенство ще се превърне в принуда за определени чувства и мисли.

В крайна сметка всеобщото равенство ще се превърне в тотално безправие.

Това описание дава първа представа за същината на тоталитарните и фашистките режими – изродили се форми на демокрацията, в която свободата е принесена в жертва на равенството. Демокрацията, разбирана като „диктатура на мнозинството”, вече не е демокрация. В това можем да видим сходството между сталинския и хитлеристкия режим например.

Една от главните характеристики на фашистките режими е претенцията за тоталност. Тук тоталността трябва да се разбира като стремеж на общността да бъде индивидуалност. В идеална реализация това изглежда сякаш субектът по принцип няма каквито и да било желания или психически процеси, противоречащи на общността или несъвпадащи с нея. Субектът е възприеман като клетка на организъм, лишена от самостоятелен смисъл на съществуване и изцяло подчинена на „цялото” и неговите задачи. Именно на тази схема на управление, като отличителна характеристика на италианския фашизъм, е настоявал един от неговите основоположници и идеолози, италианският философ Джовани Джентиле. По неговата логика вътрешният мир на субекта трябва да бъде напълно подчинен на историческата мисия на монолитния народ (като изключителна нация, то се знае). А самата мисия е присъща на народа „органично” – според логиката на историческия процес.

Всъщност по тази същата логика на „тоталното политическо тяло” и неговите „естествени” задачи се градят идеите на германския фашизъм с неговата концепция за „жизнено пространство” или на болшевишко-сталинския проект за разпространяване на комунизма като „обективен исторически процес”. Хана Арент в „Произход на тоталитаризма” е формулирала, че всяко тоталитарно движение не само иска да сложи край на всяка независима форма на субектност, но отива и по-далече – желае да намери собствената си субектност у всекиго. Именно затова всички масови режими се стараят преди всичко да установят себе си като версия на съзнанието на индивида. Не да заповядат, а да убедят, да го накарат да повярва, че техните изисквания са негови желания. Същият принцип като при тоталитарните секти, само че в по-широк мащаб. Това е ключовото отличие на фашизма или тоталитаризма от обикновената диктатура, която се стреми към просто потискане и натрапване на своето господство.

Важно е да отбележим, че основните социални форми на мислене, характерни за населението на Русия, са наследени от съветския опит. Тук се е формирала така наречената негативна идентичност, която дълбоко е изследвал „Левада център”. Лев Гудков е събрал за нея цяла книга от статии. Тази идентичност има няколко особености. Първата е ресантиман по повод на изключителността, на която всички наоколо уж завиждат и се стремят да я дискредитират. Втората – негативната фиксация върху ценностите: чрез страха от загуба, а не чрез възможността за придобиване. Третата е склонността да се обясняват несполуките с въздействието на външни обстоятелства или враждебни сили, но по никой начин чрез признаване на собствените грешки. Четвъртата – отричане на ценността на алтернативния опит или другата гледна точка.

Тоест хората са склонни да възприемат всяка друга субектност като чужда и дори враждебна. Тоталитарната пропаганда внушава недоверие към човека изобщо, формира параноидална склонност наоколо да се виждат враждебни или предателски намерения – изобщо натрапва идеята, че „ние живеем, заобиколени от врагове”.

Всичко това работи за морала на колективното самосъхранение, описан от германския философ Петер Слотердайк. Според този морал човекът трябва да жертва всичко в името на физическото оцеляване на колектива. Субектността се обезценява, преобладава тоталният колективизъм. Индивидът се разглежда като инструмент за оцеляването на общността, а общността се представя като власт и държава и се намира в безусловен приоритет над всякакви екзистенциални или етични съмнения.

На такава механика за запазване и осъществяване на властта се е опирал например сталинският режим. Ето нейния класически израз: „На съветската страна са нужни хора с несломима воля, непознаващи страха и колебанията в борбата с враговете на революцията, готови да отдадат живота си за делото на Ленин-Сталин. Такива хора у нас има милиони, такава е нашата съветска младеж”.

Путиновият режим, който отначало действаше като автократичен, а после като диктаторски, в своето развитие залагаше все повече на експлоатирането на посттоталитарните социални форми на мислене. Ще отбележа, че самата тази тенденция съществуваше отдавна и идеологически се оформяше от началото на 1990-те в работите на Александър Дугин. От академична гледна точка Дугин е просто маргинален и всеяден еклектик, кръстосващ евразийството на Николай Трубецкой с пасионаризма на Лев Гумильов, фашистките идеологии на Джентиле-Юнгер с конспирологичните теории. Но от гледна точка на начина, по който някои групи в руското политическо и военно ръководство са възприели неговите идеи, той е политически философ и идеолог. Путин често използва в речите си термини и концепти на Дугин – като „държава-цивилизация” например. В своето историческо мислене президентът се опира на Дугиновата идеологема за противостоене на Русия на враждебните сили на Запада, обусловена едва ли не от божествен замисъл. Подобни идеи са адаптация на все същата концепция на Джентиле за „особена историческа мисия”.

Каквото и да си говорим, ние виждаме в Русия оформила се фашистка идеология, която не е с нищо по-добра от идеологията на Третия райх или италианския фашизъм, при това опряла се на посттоталитарни социални форми на мислене.

Тази оптика обяснява стъпките по установяване на псевдоисторическа картина на света под формата на „истинска” историческа памет. Например ние си спомняме как в рамките на борбата срещу „изопачаването на историческата памет” в Русия бе въведена административна (засега?) отговорност за отъждествяване на СССР и нацистка Германия. Или как бе унищожена главната обществена организация, която документираше престъпленията на тоталитарния сталински режим – „Мемориал”. Именно пропагандата и тоталната цензура осигуряват сега психоикономическата механика за водене на войната и прехвърлянето на живота на страната на мобилизационни релси.

При това фашистката по същината си пропаганда се представя като антифашистка, като използва термините „националисти” и „укронацисти” по отношение на въоръжените сили на противника, а и на украинския народ като цяло. Ние виждаме тук същата тоталност и претенция за господство вътре в психиката и съзнанието на гражданите. Като изхождаме от тези наблюдения, ние наистина можем да идентифицираме съвременната Путинова пропаганда като фашистка. Най-малкото като като функция.

И тъй, можем ли да наричаме Путиновия режим фашистки? Аз бих отговорил утвърдително. Той се опира на манипулирането на масите с помощта на изпробвани именно във фашистките и тоталитарните модели начини за управляване на психиката и лишаване от индивидуалност в полза на тоталната общност. Властта се опира на адаптирана фашистка идеология. Милитаризираната държава използва пропагандата и езика на омразата като инструмент за управляване на масите за решаването на типично военни задачи в ущърб на бъдещето на страната и интересите на гражданите.

От най-патриотичните социални групи са набирани формирования за хибридната война, започната през 2014 г. Те станаха аналог на италианските „скуадристи”, на германските щурмоваци на Рем или на фрайкорпсите от ранните стадии на германския националсоциализъм. С една дума, на онези сили, чрез които канонично фашистките режими са водили своите хибридни войни или са се борили за власт вътре в страната.

Ще спомена и още една характерна особеност на фашистките тоталитарни политически режими. Това е така наречената фасадност, която е описала Хана Арент. Същината ѝ е в това, че истинските трансмисии за осъществяването на властта работят скришом. Например в сталинския СССР е имало много прогресивна конституция. Но това изобщо не е попречило да бъдат разстреляни или изпратени като роби в концлагери милиони хора. „Тройки” са имитирали съдебни процеси, а не са изпълнявали закона. Тоест реалността е била скривана зад един вид фасада.

В днешната реализация на Путиновия режим ние виждаме същите ефекти: съдиите например издават присъди, като следват логиката на системата, игнорирайки не само закона, но и обикновения здрав смисъл. Полицията преследва и инквизира антивоенните активисти, тоест осъществява извънсъдебни разправи. Процесуалните норми са само фасада. Действията на властта не се регулират от законите, а законите се приемат според поставените задачи. Това се нарича извънредно управление – управление без закони. Ние вече го наблюдаваме.

Разбира се, могат да се намерят и такива особености на Путиновата система, в които не намираме научните характеристики на фашизма. Но такива е можело да се намерят и в италианския, и в германския режим, които въпреки това са влезли в историята като фашистки. Съвременна Русия скоро ще бъде вписана в учебниците със същите термини.

Превод от руски Здравка Петрова

––––––––––––––

[i] Руската академия за национално стопанство и публична администрация при президента на Руската федерация (РАНХиГС, Президентска академия).