I
Тя съществува такава, каквато е, разпъната между географията и историята. Така е възникнала, така е и оцелявала, в превратности и възмогвания. Често извън „голямото време” на континента, вписана в него чрез собствената си микроистория: в постоянното настояще на самооцеляването, душа в душа и тяло в тяло, извън което – пет века в Османската империя – не се случва „нищо” (отвъд епидемиите или безчинствата на кърджалии и черкези). Но „мрачините започват да редеят и в тях затрептяват зарите на бъдния ден” (Петър Мутафчиев, „Книга за българите”). С крехката надежда за възземане на България, което все пак идва, но и с тревожното предчувствие за някакво зло, сякаш просмукало се в колективното тяло, дето все я тегли към бездната. Усещане, дало основание на проницателен мислител като Цветан Стоянов да стигне до заключението, че „каквото е положението ни в географията, такова е и в духа” – мост между два свята, който за жалост не съчетава, а разединява: ту в едната, ту в другата посока, даже самия себе си. Как тогава да мислим или опишем тази си разделеност, а и кой би дръзнал? И какъв би бил резултатът от един такъв опит? Не ще ли е пагубен и за нас самите?
II
„Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко”, пише с болка на сърце Иван Хаджийски. И то, забележете, цитатът е тъкмо от неговата „Оптимистична теория на българския народ”, поставяща си за цел да разобличи пагубния ни „песимистичен комплекс”, радикалното ни неверие в самите нас като общност. С тюхканията и вайканията ни, че от времената на Йов не е имало по-нещастен човек от българина, вовеки изритан на бунището на историята. Вярно, в дневниците на немногото пътешественици, избродили тези земи през XVII или XVIII в., картината не е никак радостна: Руджер Бошкович или Ханс Дерншвам описват пасивност на духа, материална несрета и липса на каквато и да е социална деятелност, които доста обезсърчават. И все пак общността я има, дори задрямала дълбок сън, един ден тя ще се пробуди. Възраждането е пример за тази „пробуда”, в която всеки участва кой с каквото може и колкото му стигат силите.
Има такава общност, но няма такава държава. Тя само мержелее в надеждите и очакванията. Англичанинът Робърт Джаспър Мор дошъл „под Балкана” (заглавието на едноименната му книга) през 1876 г., за да анкетира за зверствата след Априлското въстание, се чуди и диви как в много селища, които в Англия спокойно биха били наречени градове, има смайващо бърз напредък в образованието: „от възхитителното начално образование на безплатните селски училища до обучението на синовете на земевладелците и търговските съсловия в Роберт колеж, което идва да покаже, че няма да липсват основи за местно самоуправление само ако се допусне свободно развитие на материалните и нравствените ресурси на страната”. Как днес бихме се зарадвали на една подобна оценка, когато образоваността на българчетата постоянно пада в класациите.
III
И отново стигаме до социалната организация по нашите земи и превръщането ѝ в „такава държава”. Нова България извършва революционен скок. Иван Хаджийски го определя като „буржоазна революция без буржоазия”. При това Русия, държавата, подтикнала тези промени у нас, сама не е извършила подобна промяна у дома си.
Експериментът е бил дързък. Освобождението премахва закостенялата политическа обвивка на Османската империя, но пък отрязва българите от пазарите на империята. Днес не сме свикнали да разглеждаме нещата в тази перспектива, ала тези факти изискват размисъл: „Освобождението трябваше да бъде крачка напред не само в политическата област, но и в стопанската… но беше дълга крачка назад в стопанското ни развитие, макар че установи капиталистически организирана държава със съответно нов, политически, правен и културен живот. То ни отне богатия турски пазар, почти съсипа старите ни натрупани капитали, унищожи едрото земевладение и превърна България в дребна, еднособственическа страна” („Бит и душевност на нашия народ”, том 2, дял 3). Който иска, може да проследи и анализира таблиците с икономически данни, потвърждаващи тази теза.
Проблемът на българите тогава е, че започват трудно да припознават политическата си свобода. И много от процесите в първите две-три десетилетия след Освобождението са сякаш „копие под индиго” на добре познати ни събития от прехода след 1989 г. В държава, гъмжаща от дребни собственици, където липсват големи капитали, интересите са силно разнопосочни. Такава държава често бива подлагана и на безпощадни външни въздействия (купуват се на едро и дребно политически и какви ли не съвести). За медийните – да не говорим. Около Първата световна война почти цялата преса в България е в ръцете на чужди собственици (немски или руски), които не жалят фондовете, отпускани от техните правителства, за да привлекат страната ни в своя лагер.
Ала още преди това са народните бунтове в Шабла и Дуранкулак (декември 1899 – юли 1900 г.), когато селяните в нова България отказват да плащат натуралния десятък в княжеството (тогавашния „плосък данък”), по-висок в сравнение с Османската империя. Антон Страшимиров подробно е описал тези размирици, където се пролива кръв и селяните попържат с най-лоши думи не друг, а султана в Цариград, „дето си бил затрил царщината и сега те трябвало да плащат на тази изедническа държава”. А пък въпросната „изедническа държава” е тъкмо новоосвободена България. Свобода или лично благоденствие? И една неприпозната държава, „най-черна мащеха”, както я наричат из разказите на Елин Пелин.
IV
Голяма и извечна е тази българска драма – между отделната личност и държавния ред. Особено при наличието на ограничен стопански и финансов ресурс. Дилемата е описана добре и подробно пак от Хаджийски: избира се власт, която създава ред, но изникват проблеми, а и трябва да се плащат данъци. Става непоносимо за всички. И отново: „няма такава държава”.
Властта трябва да обещава на всекиго всичко, а не може да му го даде. А управление трябва да има, при това да е проява на народната воля. Затова то се „осигурява” – къде с дребни облаги, къде с „морално въздействие”, къде с раздаването на служби (описаните от Вазов „службогонци”), къде с тояги, къде с гасене на лампите и подмяна на бюлетините. Избори по български.
Ако властта не „даде”, тогава опозицията ще обещае. А там периметърът на популизма винаги е неизмеримо по-широк.
„Какво иска опозицията – пита Константин Иречек, друг проницателен наблюдател на нашенските нрави – естествен отпор на полуобразования срещу европейския административен ред: неограничена свобода без данъци, без монополи, без мита, без набори”.
Чудно ли е тогава защо „реформаторските правителства” в България се броят на пръсти? Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, а сетне почти ги няма. Че кой ще гласува за „такива”? А и те често са идвали на власт не по „най-надлежния ред”. А после – сещам се само за Андрей Ляпчев и Георги Кьосеиванов, и комай няма други. Пропускам Стамболийски умишлено – той прави реформи, но създава огромен хаос в държавата, замислена да бъде погълната от една оранжева партия. Съдбата на най-новите „български реформатори” – правителствата на Филип Димитров и Иван Костов – е още по-незавидна. В интернет ще прочетете, че те са просто „ликвидатори” на българската държава. Да не би тъкмо затова – според някои – да „няма такава държава”?
Ала да не пропускаме периода 1944-1989 г., където пък „имаше такава партия”, която само се правеше на „държава”. Ама тогава никой не можеше, а и не смееше, да обели нито дума. Тази партия можеше да мимикрира като държава – вече наричана НРБ – можеше и да я влее в друга гигантска държава. Можеше да сваля и качва цените, да арестува когото си иска и да освобождава, можеше въобще да управлява със съзнанието, че е могла да прави каквото си иска. „Над нас е само Бог”, обичал да повтаря др. Тодор Живков пред сътрудниците си (Костадин Чакъров, „Вторият етаж“). И го е казвал не защото е бил вярващ, а за да покаже, че може всичко. Че „има такава партия“. И накрая „тази държава” свърши така, както и можеше да се очаква. Вече я няма НРБ.
V
Ако перифразираме Пол Валери, държавите също са смъртни, но наследените от тях манталитети или ментални структури – не. Те са устойчиви и оцеляват, дори когато огромните им монументи (особено тези на тоталитарната държава) отдавна тънат в разруха или над тях е избуяла трева. Нали този манталитет се е утаил в бита и психологията на един народ. Върху такъв бит – такава култура.
Вълните от „службогонци” и „партизани” нахлуват в публичното ни пространство, както и в по-предишни времена. Резултатът: общо недоволство. Рефренът е също добре познат: „няма такава държава”. Има, разбира се, че има.
„Всяка власт в опозиция обещава на всекиго, каквото иска. Критиката е безогледна, партизанска. Тя има за задача не да обясни и осветли общественото мнение, а да го настрои срещу правителството. Тази критика с ревящо гърло се простира и върху деяния, които критикуващата опозиционна партия сама е вършила, когато е била на власт” (Иван Хаджийски, Бит и душевност на нашия народ”, том 2, дял 3).
Да ви звучи познато? Повече от познато. Има или няма такава държава?
Има, разбира се.
Има около нея и една групичка от лошо гледащи тв-хъшове, добре паразитиращи в ситуацията, които напоследък също решиха да влязат „в играта”.
Което пък напомня друга една диагноза на Иван Хаджийски:
„Не може да се откаже, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едни от най-гадните явления у нас. Посредствеността, поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие”.
