Всяка есен, от 1 септември, милиони руски ученици тръгват на училище с учебник по руски език под мишница. В уводната му част пише, че руският език е езикът на великия руски народ, че руският език принадлежи към голямата група на славянските езици, включваща още… – следва изреждане на няколко езика, сред които е винаги македонският и рядко (а по-често никога) българският. Русия, Москва, Кремъл признават съществуването на македонския език. Признава го и президентът Владимир Путин, който преди време, като „знаток” в тази област, дори фиксира мястото, от което „славянската писменост” е дошла в Русия – „македонската земя”. Изрече го на връх деня на „българската азбука, просвета и култура”. Негово светейшество руският патриарх Кирил, подвизавал се в свободното си от литургии време и като агент на КГБ под псевдонима „Михайлов”, също признава македонския език, макар и да уверява, че руският народ е получил основите на християнската вяра от „българското православие”, от България. С три думи: Есть такой язык!
Цели 26 от членуващите в Европейския съюз 27 държави също признават македонския език, който след ден или два, рано или късно ще стане един от официалните езици на организацията. Само ние, българите, не признаваме правото на македонците да ползват по предназначение майчиния си език, с което, освен всичко друго, лишаваме два милиона души от достъпа до радостите, които щедро предлага френската обич. Така се отчуждаваме от света, самоизолираме се, затваряме се в черупката на егоизма и егоцентризма, уединяваме се в херметизирани килии, което означава сигурна смърт, оставаме първобитни, примитивни, горди, ала самотни!
А македонски език съществува. Да, той е рожба на Коминтерна, бабува му лично др. Сталин, всепризнат „корифей” в езикознанието. Да, той е изкуствено създаден (като всеки друг език). Да, в основата му лежи българският книжовен език и някои от неговите граматически норми и правила. Да, лексиката му бива „обогатена” с диалектни думи и местни форми, с изобилие на „заемки” от сръбския език. Тъкмо тази разнородна лингвистична смес забъркват през август 1944 г. неколцина „алхимици” в сръбския манастир „Свети преподобни Прохор Пчински”. След като повече от половин век ври в казана на историческите превратности, окачен върху огъня, подклаждан от неистовия стремеж на един млад народ към национална идентичност, в крайна сметка амалгамата изкристализира в съвременния македонски литературен (книжовен) език. На него днес се създава култура, наука, твори се литература, поезия, драма, кино… Богат или беден, харесван или нехаресван, мелодичен или звучащ непривично за чуждото ухо, македонският език съществува.
Отричането на този „медицински” факт – както би рекъл Остап Бендер, дебелоглавото отстояване на противното твърдение е глупаво. Защото е плод на геополитическа конюнктура, която е „мобилна” като „la donna”-та от едноименната ария на Вердиевата опера „Риголето”. Днешното инатене е толкова недостойно, колкото е било и слугинското поведението на българските комунистически управници по време на социално-политическия експеримент, гальовно наричан „македонизация” на Пиринска Македония (1944–1958). То е все едно със „специална декларация” на Външното министерство да отречеш съществуването на природните закони, наличието на гравитация, на зима и лято, на ден и нощ…
Що се отнася до т.нар. „вето”, то бе изява на бездънен и вечно потискан комплекс за национална малоценност, озарен внезапно от неземната светлина на нимбовете, грейнали за кратко над главите на „богоизбраните” българи, които вкупом решихме, че „боят настана”, че „ний не сме вече рая покорна”, че е дошло време и от нас да зависи разпореждането с нечия чужда съдба. За да се завърнем отново към състоянието на „перманентна независимост”, осъзнавайки за сетен път, че от нас нищо не зависи!
Но „ветото” не бе продукт единствено на емоциите. Ако бе така, сталинистите щяха да се вслушат в заветите на „великия вожд”, а путинистите – в мъдрите слова на руския президент. Но те не се вслушаха. Защото никой не го е еня за някакъв си език, па било то и македонски. Защото в случая става дума за външнополитическата изолация на държавата Северна Македония и постепенната ѝ преориентация към Евразия, а то ще рече – към Русия. В този сценарий зловещата роля на Стрелочника саботьор бе отредена на татковината ни, която поне засега избегна катастрофата, след като в последния миг успя да дръпне аварийната спирачка.
Всъщност македонският език слабо се вълнува от това дали ние, българите, го признаваме, или не. Защото той съзнава, че е жив, че живее и ще продължава да живее чрез словото на един народ, който все още карайки своя пубертет, често пъти реагира инфантилно, а понякога дори по славянски истерично, но искрено – като дете. Народ, за който убедено твърдим, че уж ни бил близък…
Петър Кърджилов е писател фантаст, журналист и киноисторик. Роден е в Стара Загора през 1950 г. В периода 1980–1990 г. е редактор в Българската национална филмотека, главен редактор на списание „Фантастика“ (1990–1991), отговорен редактор в издателство „Златното пате“ (1992–1997), експерт в Националния съвет за радио и телевизия (1998). Автор е на книгите „Орбитата на Сизиф“ (1987), „Призрачен цикъл“ (1989), „Не обиждайте мафията!“ (1996), „Звездни детективи“ (1999), „Основание за смърт“ (2005), „Светлопис за Илинден“ (2009), „Кинохроники, заснети в Македония по време на три войни (1912–1918)“ (2018) и др.
