Начало Идеи Гледна точка Името му свети като златно
Гледна точка

Името му свети като златно

3921

Направил съм този запис с Иван Гърбев на касетофонче някъде към 2005 г. Той ми беше тъст. Сега виждам, че историята на неговия живот е започнала да се превръща в част от голямата история. Думите му обхващат един период от 60 години. Завършва учителската си кариера в училище „Христо Смирненски“ в Радомир. Двайсет години, докато работи там, всяка сутрин става в четири часа, за да си оглади панталона и да стигне долу до шосето, на три километра от село Дрен, където в шест часа минава рейсът. През зимата е имало дни, когато е газел половинметров сняг.

Той почина на 15 март 2020 г., в самото начало на пандемията. Опелото беше в двора на църквата, защото вече бяха забранили събирането на по-големи групи хора в затворени помещения. Погребахме го в гробището на Дрен, под един орех. След година, точно на Ивановден, на 7 януари, сложихме на гроба и паметник, един гранитен къс, на който изсякохме буквите – Иван Гърбев, учител. И датите на раждането и на смъртта. 16 януари 1928 – 15 март 2020. Аз боядисах буквите със златен бронз. И сутрин, като изгрява слънцето, името му свети като златно.

Иван Гърбев:

Казвам се Иван Бонев Гърбев, роден съм на 16 януари 1928 г. в с. Дрен, обл. Пернишка. Основно образование до 7 клас завърших в родното си село, а гимназия в гр. Дупница. Аз съм от учениците, завършили 11 клас – първия републикански випуск. След завършване на 11 клас кандидатствах в Учителския институт в Станке Димитров, както се наричаше тогава Дупница. Бях приет и през 1948 г. се дипломирах като редовен прогимназиален учител, филологически профил. Непосредствено след завършването, на 1 септември 1948 г., бях назначен в училището в родното си село. Защото почти всички колеги в средния курс бяха с педагогическо училище, със заповеди на Министерството на просветата и други. Аз бях единственият редовен прогимназиален учител. След 4 месеца и половина обаче, на 20 януари 1949 г., по неизвестни и досега причини аз бях освободен от работа. Преди всичко по политически причини. За да не бездействам, в кавички, комунистите се погрижиха и ме изпратиха трудовак. Явих се в Седма трудова дружина на 5 април 1949 г. в Радомир. Държаха ни през целия ден, без да ни казват къде ще ни изпратят. Вечерта ни натовариха в закрити камиони и ни закараха в Перник. Бяхме повечето със средно и над средно образование – изключени студенти – икономисти, лекари, учители и т.н. Разпределиха ни да правим насипите по линията Перник–Волуяк. Стоварвахме грамадни вагони със сгурия. Бяхме на лагер между Перник и Дивотино в едни ниви, оградени с телена мрежа. Живеехме в помещение на два етажа. Изключително трудни условия, храната беше много некачествена. Най-често ни даваха, за вечеря особено, сушено зеле, сварено, без подправки и олио. На другия ден праз лук, също сушен, и от време на време, което беше лукс за нас, фасул. Хляб за вечеря нямахме. Условията бяха много трудни, нормите високи и много от трудоваците не ги изпълняваха. Политическият командир Иван Димитров от Благоевград бездействаше по цял ден и вечер особено много го дразнеше, ако след проверка някой не си е легнал навреме. Излизаше сред бараките, строяваше ни на плаца и правехме лицеви опори. А той минаваше между нас и ни настъпваше. По едно време като ротен командир дойде наказан кавалерийският офицер Иван Антов Чулин. Какво съм му направил впечатление не зная, изпратиха ме в щаба на поделението в Радомир. След това ни преместиха на лагер в София. Командир беше Фердинанд Пудев, способен и добър командир, жена му беше прогимназиална учителка. Там вече службата тръгна малко по-леко. Имаше и градска отпуска. А през цялото време не ни пускаха в домашен отпуск – най-много 5–6 дни за 1 май и 9 септември, ако си ударник. Дрехите бяха изключително окъсани, все едно сме като пленника от Трикери – изварявани по няколко пъти от предишните випуски против паразити, изгорели, окъсани.

Трябваше да ни освободят от казармата през октомври 1951 г. Получи се заповед обаче от Главно управление на строителни войски, че ще ни задържат още за 1 месец. Получи се страхотно негодувание между трудослужащите и началниците обявиха, че задържането ще бъде като запас, защото имало обекти за довършване край София – Кумарица, Курило, правеха се хангари за самолети. Понеже трябваше да изкараме още 1 месец, ние предявихме искания пред политическите командири, след като сме запас, да ни заплащат. Те казаха – не. И ни освободиха на 11 ноември 1951 г. Общо изкарах към 33 месеца в казармата при доста тежки условия. Имаше трудоваци, които през цялото време, през лятото и през зимата, с шинели работеха по обектите. Бутахме колички, стоварвахме вагони, правехме насипи, поставяхме релси и така нататък. След уволнението ми аз кандидатствах за учител в родното ми село. Не пожелаха да ме назначат. Разбира се, пак по политически причини. Аз бях безпартиен, не съм членувал в никаква политическа организация. Но имах мнение по всички въпроси. И аз поех трънливия път на строителството. На 22 ноември 1952 г. спретнах си раницата и чергата, тогава не даваха одеяла, нямаше столове по обектите, и заминах за Гурково, Казанлъшко. Там стоях известно време, падна дебел сняг и се наложи да се преместим през Хаинбоаз и да отидем в село Райковско, Великотърновско. На 3 март напуснах и оттам и се прибрах в Дрен. След почивка от 1 месец заминахме за Кресна. Там останахме до месец юли 1952 г. Уплашиха ни, че има малария през лятото, защото температурите бяха достатъчно високи, водата топла и не беше приятна за пиене. И една част от бригадата през юли напуснахме Кресна. След една седмица ми се обадиха от Район „София“, „Пътни строежи”, ако искаме, да отидем в Перник.

В строителството, плюс казармата, бях общо 85 месеца, това е близо 7 години – до 2 ноември 1956 г. На 25 октомври 1956 г. ми се обаждат от отдел „Просвета“, Радомир и ми казват – заминаваш директор в съседното село Горна Диканя. Аз го приех малко съмнително, защото си казах, това е някакъв капан. Те не ме назначават в родното ми село, а ме изпращат в Горна Диканя, може би да ме наблюдават каква ще бъде моята работа. Отговорих – докато не получа заповед черно на бяло, няма да замина. На 1 ноември 1956 г. получих заповед, че съм назначен. И на 2 се явих в Горна Диканя. Съседно село, повтарям, малко училище, около 80–100 ученици. 9 души учители. И там изкарах година и половина. През 1958 г. на 15 януари, по средата на годината, ме преместиха в Дрен за директор – най-голямото тогава училище в Пернишки окръг, с двойни, даже имаше и тройни паралелки. 360 ученици, към 25 души учители. Аз преподавах география 8 часа седмично в 6 и 8 клас. Обаче материалната база беше нищожна. Много бедна. А тогава обръщаха голямо внимание на трудовото възпитание. И ми поставиха задача – да направим работилница по дървообработване, металообработване и шев и бродерия. На един годишен учителски съвет аз предложих да правим тухли. Да ги продадем и със средствата да направим тези три работилници и да оградим двора. Клозетите също бяха в окаяно положение. За 15–16 дни, разделени учителите по звена, направихме към 50 000 тухли. Издигнахме ги на „кофтор“, изпекоха се и ги разпродадохме по 0.35 стотинки парчето. С тези пари обзаведохме работилница по дървообработване, металообработване и шев и бродерия и оградихме част от двора. Направихме също така клозетите. И при отчитане на републиканските прегледи по хигиенизиране на училището, което дотогава беше на едно от последните места, сега се класирахме в челната тройка. Получихме съответно награди и училището се сочеше вече като едно от водещите, за пример в окръга. През 1960 г. се въведе 8 клас в средния курс. Въпреки недоволството на учителите на районни съвещания от „Просвета“ настояваха дори не само 8, но и 9 клас да мине в прогимназиалния курс. Ние се опасявахме, че няма материална база, че не сме подготвени, този материал не сме го преподавали – преподавахме до 7 клас тогава. След една година на началниците пък им хрумна да се създадат оптимални училища – от 800 до 1 000 ученици. Това значеше в Радомирски район да има две или три училища. Транспортирането беше много неудобно, губеше се много време. Аз и досега не мога да си представя как от Дрен 360 ученици ще се извозват до съседното село Долна Диканя, което беше като естествен център. А там трябваше да идват и от съседните села – от Друган, от Горна Диканя и от Гълъбник. И тази идея остана нереализирана. Продължих аз работата в Дрен, постегнахме училището, въведохме хубав ред. И след 10 години, през 1967 г., също по неизяснени причини, ме уволниха. Аз писах изложение до ЦК на партията, идваха да анкетират случая и хората от партийния комитет… След 10-годишен упорит труд в училището колективът се постегна, почувства се ролята на директора. Това беше мнението на всички – дори на един съвет присъстваха от ЦК на БКП. След всичко това, в знак на благодарност, аз бях освободен от длъжност, без да ми се предлага учителско място. Отивам в отдел „Просвета“ в Перник, в окръга. Казаха – ами догодина ще си задача номер едно. Това става през лятото. Казват – ще си намериш някъде работа и наесен ще бъдеш задача номер едно. Гледаха да се отърват, въпреки че бяха изключително доволни от работата на ръководството в училището. Училището приличаше на една малка картинна галерия – озеленено, с подходяща украса. Но от партийния комитет в Долна Диканя много се страхуваха, че аз съм станал зет на попа. Второто обвинение беше, че учителките не участват в читалищния хор. И третото – че владиката на 27 октомври, местен религиозен празник, идвал в селото. Писах едно изложение до ЦК. Дойде представител, Лиляна Павлова, която  отговаряше за Западна България. Останала доволна от изложението. Личи си, казва, че си учител по български език. Казвам, това е една йота, което съм написал. Изслушаха ме много внимателно. И тия обвинения отпаднаха. Защото, аз казах, след като попът има дъщери, той ще има зетьове. Ако не съм аз, ще бъде друг. Учителките не посещавали читалищния хор. Ами моята жена беше ръководител на читалищния хор. Аномалии, пълни аномалии. Владиката идвал в Дрен. Ами владиката идва в Дрен по покана на църквата, а не на училището. Плюс това аз казах на Лиляна Павлова, която е била и две години партизанин, защо държавата отпуска по 3 милиона субсидии на църквата. А тук идвал владиката? Ами той си идва по църковна линия, а не по линия на училището. Но тогава беше в сила член 1 от Конституцията. И по комитетите на много места, включително в общинския комитет на партията в Долна Диканя, ръководеха напълно неподготвени и неграмотни или полуграмотни хора. А те се плашеха от интелигенцията.

Аз вече съм освободен. Отивам в отдел „Просвета“, Перник. Началникът също беше член на партията, обаче изключително възпитан човек и много добър педагог. Казва, Иване, какво да правя. Ти си безпартиен и за теб е лесно. Но аз съм партиен член. Трябва да чукна токовете и да изпълня заповедта на Андрей Михайлов, първия секретар на Окръжния комитет. Отговорих му, че убиват вярата на хората. И се насрочи събрание в Дрен във връзка с моето уволнение – да пристигне Андрей Михайлов и да се разясни случаят. Даже в Дрен казваха – в Пекин сменили ректора, а в Дрен – директора. Обаче Андрей Михайлов, първият секретар в окръга, стига в Долна Диканя в Общинския комитет и казва – казвайте какво да правим. Един безпартиен директор има по-голям авторитет от вас.

Отивам при втория секретар в Перник, Иванка Николова – то беше ходене по мъките. И тя казва – ама виж какво, не може ние да не вярваме на 11-членния партиен комитет. Ако теб те оставим, какъв авторитет ще имат членовете на партийния комитет.

Идват след една седмица от „Просвета“ и специалистът Воденичаров казва: Другарю Гърбев, Германия и Съветският съюз воюваха, толкова кръв се проля, ами ще седнете на една маса, ще си простите и толкоз. Обаче не ми предлагат пак място. Аз отивам в „Просвета“. Тръгваме с главния специалист Георги Милушев, отиваме в Радомир. Казвам – искам място в Радомир, не искам на друго място. Ама няма часове. Отиваме в училището. Директорът се смущаваше. Попита ме първо – колега, изключиха ли ви от партията? Той гъделичкаше дали аз съм партиен член и да не го изместя. Казах му, че аз съм дошъл да си изкарвам хляба и съм безпартиен. Намериха ми часове по български език и география и 2 часа не ми стигаха до норматива – дадоха ми физкултура, което не е моя специалност. Там започнах при един много добър колектив, много голям, имаше към 1 500 ученици. Това става 1968/1969 г. И там изкарах 20 години – до пенсионирането си. Във възторг съм от колегите в Радомир и особено от директорите, които се сменяха, но бяха много ерудирани, много взискателни, но взискателни към себе си и след това към учителите. Училището се казва „Христо Смирненски“. Тогава беше, по моето време, едно от най-големите по броя на учениците в Пернишки окръг.

Идва 10 ноември. Аз се пенсионирах вече, на 60-годишна възраст. И през 1991 г. ме избират за кмет на селото. Първият демократично избран кмет в Дрен. Изкарах мандата си, 4 години. След това имаше частични избори, пак ме избраха. Така че 51 месеца изкарах в Дрен като кмет. Най-забележителното, което стана през моя мандат, е това, че се построи второто детско селище „SOS Киндердорф“ в България – първото в Трявна, второто в Дрен.

В Дрен постъпих в първи клас 1936 г. Роден съм през 1928 г. Тогава ние в първи клас пишехме на плочи. Правоъгълни. Пишехме отгоре с калем, не молив. Пишеш тоя час по смятане, изтриеш го, след това пишеш по писане. Изтриеш го. В час каквото напишеш. Ако ни дадат някоя задача по някой предмет, на другата страна, то има две лица. Учехме на три срока. Имаше много подготвени учители тогава, изключително. Повече от половината, които ни преподаваха, бяха с висше образование. Имаше голяма дисциплина. Директорът беше специалист по българска филология и педагогика, Борис Христов. Изключителна личност.

След това в прогимназията вече паралелките бяха двойни, многолюдни. В Дрен тогава имаше над 3 000 жители. Много семейства бяха многодетни. Дисциплината в час беше желязна, но не сме изпитвали някакъв страх. Просто учителите така се бяха наложили, а пък и нас, учениците, вкъщи родителите ни съветваха – да слушаме учителите, да внимаваме, да не се бием помежду си. Въобще не е имало никакви лоши прояви.

В Дрен идваха ученици от съседното село Горна Диканя, което е на 3 км. Когато свършваше последният час, те си тръгваха към своето село, а учениците от по-големите класове – 6–7 клас, те ни организираха да ги „изпращаме“ с камъни. За което те се оплакаха на директора. Прислужникът идваше по паралелките – еди кой си ученик да отиде при директора. Отиваш при директора, той не те пита какво си се провинил – дай си ръката, по две пръчки. И те освобождава да влезеш в час. Но някакви сериозни сбивания, да се пуши, да идват пияни на училище, да идват неподстригани – такива случаи нямаше.

В училището имаше трапезария. Един от прислужниците, дядо Славе, беше готвач – много приятен, много чист човек. Всеки ден почти на всички ученици се сервираше обяд безплатно. Когато свършваха дървата, ние носехме по едно дърво от вкъщи за кухнята.

Учителят преди всичко трябва да знае, че той трябва да бъде за пример на учениците. Трябва да е взискателен към тях, но да е взискателен и към себе си. Защото ти може да говориш едно, но да вършиш съвсем обратното. Те наблюдават това и авторитет не може да имаш. През времето, когато аз бях учител, не съм имал случай в Радомир, 22 години почти бях там, да имам някакви неприятности с учители, с ученици или с родители. Взаимно се уважавахме и особено в часовете по СИП, свободноизбираема подготовка, даваха ни по два часа седмично да участват 13 ученици по предварително приет план, часовете по география, свободноизбираема подготовка, не бяха по 45 минути – учениците и след като свършеха тези минути, не искаха да си отиват – такъв интерес се създаваше.

Единственият ми неприятен случай бе следният. Дежурехме по двама учители на етаж. Един осмокласник размахва една показалка и удря по-малките ученици, които минават. На третия етаж, където беше моят кабинет по география, имаше 12 класни стаи и много ученици, естествено. И колежката, с която дежурехме, поиска показалката, той отказа да я даде. Аз го извиках и казах – дай показалката. Няма да я дам. И аз му ударих един шамар. Той отива в милицията. И пристига с майка си, която работела там. Извикаха ме в дирекцията. Директорът пита: кажи нещо за случая с Васко. Казвам – това е, той унижи до такава степен колежката, че трябваше да се намеся.

Времето, през което бях ученик, а и след това учител, до 1958 г., се правеха много неуспешни експерименти. Учебната година беше разделена на 4 срока. Задължаваха ни да се пише наклонено и с мораво мастило. Като в края на всеки срок оценките се внасяха в главната книга. Това създаваше големи трудности и неприятности на учителите. Освен това заплатите на учителите бяха много малки – 560–580, много рядко до 600 лв. И това 1956 година.

Затова и учителската професия непрекъснато се феминизира. Много малко мъже работят като учители. Защото те в строителството, в мините и на други места получаваха двойни и тройни заплати.

От житейската информация, която получавам, и това, което слушаме по радиото и гледаме по телевизията, в пресата, виждам, че има много, така, „понижение на температурата“. Учителят трябва да знае обаче, че всеки час той се явява на изпит. Него го следят 20 чифта очи. Учителят трябва да се ръководи от сентенцията, че думите трогват, но примерът привлича. Ние с личния си пример трябва да показваме каква да е дисциплината и какви да са отношенията на учениците помежду им и към учителите. Учителят трябва да знае, че отношението е отношение. Първо трябва да имаш отношение към себе си и да си взискателен, след това същото да предявяваш и към учениците. През целия ми 30-годишен стаж като учител аз не съм имал абсолютно никакви лоши прояви към мен от страна на учениците. Ходили сме на екскурзии, водехме ги колективно, но бяха много дисциплинирани и послушни.

Учениците са много наблюдателни. През целия си учителски стаж аз нямам една минута закъснение или отсъствие. Въпреки че пътувах, гонех рейсовете – и от Студена, и от Горна Диканя, и от Радомир, рейсовете минаваха на 3 километра от Дрен. Аз сутрин ставах в 4 и половина, за да мога да хвана в 6 рейса долу на шосето. Имало е много студени дни, много неприятности във връзка с пътуването, понякога съм се прибирал в полунощ.

Общо като учител имам 30 години стаж, а общият ми трудов стаж е 40 години и 19 дни.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора