Прочетох едностранната декларация от Република България във връзка с македонския език. Отдавна не бях изпитвал толкова усилващ се срам от документ на държавата, чийто гражданин съм. Като българин и като филолог отказах да повярвам, че тук не става дума за фейк, а за автентична позиция „на България“, тоест въвличаща най-пряко и мене. И ето, като българин и като филолог моята съвест не ми позволява да се примиря с такъв дискриминационен, националистически и просташки акт.

Какво казва всъщност тази декларация? В прав текст „България“ обяснява на гражданите на Европа тънкости на българския книжовен език, въвежда ги в неговите кодификации и диалектни деления. С една дума, достиженията на националната наука се свеждат до констатации, които европейските граждани очевидно следва да усвоят, преди да разсъждават върху една типично балканска тема. Заключението не е в прав текст, но то съвсем ясно съдържа поучението, че данъкоплатците от ЕС грешат, ако си мислят, че някоя държава има право самостоятелно да дава име на официалния си език и да го нормира според собствените си държавни приоритети.

Поне на мене декларацията внушава още, че на Балканите важните държавни декларации не засягат проекти за иновации, инвестиции и инфраструктура. Те засягат проекти за миналото, най-вече за идентичността на някой древен владетел и името на езика, на който бил говорил.

И както си се срамувах и опитвах да разсъждавам, ето че в ръцете ми попадна един ръкопис. Насън ли беше, наяве ли, но документът беше древен, види се, писан след 988 г. неизвестно къде, по чие поръчение и с каква цел. Не знам дали той ще бъде от полза за науката. Преведох го въпреки непосветеността си в палеославистиката, най-вече по „славянска интуиция“. Не се наемам да твърдя на каква диалектна основа се базира оригиналът. И вместо да разсъждавам, прилагам превода на ръкописа:

***

Като се позоваваме на учението на светия наш отец Методия, архиепископа моравски, и неговия брат, философа Константин, и на рамковите указания за приобщаване на вси славяни към Истинската Светлина, издревле дадени от Господина наш Фотия, патриарха Контантинополски, във връзка с решенията – все тъй непотвърдени писмено! – на Светия поместен събор в престолния град Борисов и уж споменаването в тях на официалния език на държавата на благочестивия Симеон, син Борисов, съгласно неговата княжеска воля, с настоящата декларация ние, славяните извън владенията Борисови, Симеонови, Петрови, Борисови и Романови, потвърждаваме следното:

Славянският книжовен език има неизброимо множество регионални писмени норми (кодификации). Някои от тях се основават на диалекти, а някои – на първичкия книжовен славянски език, но списуем според каноните (правилата) на разни школи, нахождащи се в разни монастири навсякъде, гдето живеят славяни (словене). Създаването на „български език“ през 6401 (= 893) г. в княжеството Борисово, ако и да се е случило наистина, ще да е само акт на вторична кодификация (ре-кодификация), основаваща се на славянския книжовен език на нашите отци Кирила и Методия, допълнително „обогатен“ с местни форми, като по този начин се симулира „естествен“ процес, базиран на диалектна (мизийска) форма.

Всякакво позоваване на официалния език на държавата, именуема България, в официални/неофициални документи/позиции/изявления и други на Царството на ромеите и/или християнските княжества и техните институции, органи, служби и агенции трябва да бъде разбирано стриктно в съответствие с установения обичай в тази държава и по никакъв начин не трябва да се интерпретира като признаване от страна на просветения свят на „български език“ в значение на „славянски“.

Ние, славяните (словенете), продължаваме да се придържаме към съобщеното нам от смелия (храбър) учен черноризец, залегнало и в неговото изложение за произхождението на нашите писмена. И продължаваме да се питаме, кога собствено българите, синове Аспарухови, Тервелови, Крумови, Омуртагови са започнали не само да говорят славянски (словенски) език, но и да го наричат свой, „български“? И откога техният първички (роден) език (истинно български, сиреч неславянски) е изчезнал?

И още: като са изменили писмената Константинови и натъкмили нови според гръцките букви (гърцизация), станал ли е с това славянският език в Мизия по-„български“?

И понеже отговори на тези наши питания не сме получили, занапред все така ще наричаме славянския език славянски (словенски), без значение с какви чертания (букви) и по какви правила се записва, нито в какви държави се използва. Братя, нека говорим на този език и се приобщаваме за слава Божия, пък не ви пречим да го наричате както пожелаете. Но не пречете и вие нам.

Камен Рикев е роден през 1976 г. в Русе. Завършил е славянска филология (профил полонистика) в Софийския университет. През 2010 г. защитава докторска дисертация върху старополската поезия. От 2011 г. е лектор по български език, литература и култура в университета „Мария Кюри-Склодовска“ в Люблин (Полша). Автор на публикации в областта на полско-българските културни връзки, балканистиката, българската литературна класика. Преводач на полски творци, сред които Чеслав Милош, Йежи Пилх, Станислав Баранчак.

Снимка на главната страница: двуезична албанско-македонска табела в с. Пустец, Албания