0
5122

Имитацията и недоволството от нея (II)

Изход, имитация и нелоялност

На 13 декември 1981 г. генерал Войчех Ярузелски обявява извънредно положение в Полша, а десетки хиляди членове на антикомунистическото движение „Солидарност“ са арестувани и интернирани. Година по-късно полското правителство предлага да освободи онези от тях, които подпишат клетва за лоялност или приемат да емигрират. В отговор от своята килия в затвора Адам Михник написва две отворени писма. Едното е озаглавено „Защо да не подпишеш?“, а другото „Защо да не емигрираш?“[1]. Аргументите срещу подписването са ясни. Активистите на „Солидарност“ не трябва да полагат клетва за лоялност към правителството, тъй като правителството е предало доверието на поляците. Не трябва да подписват, защото подписът в името на оцеляването би бил унизителен и ще означава загуба на достойнството, а и подписвайки, те ще се окажат сред хора, предали своите приятели и идеали.

Що се отнася до причините, поради които задържаните дисиденти не трябва да емигрират, Михник предлага по-внимателен отговор. Десетина години по-рано, като полски евреин и един от лидерите на студентските протести в Полша през март 1968 г., Михник е разочарован от решението на някои от най-добрите си приятели да напуснат страната. А след това е свидетел как комунистическият режим се опитва да убеди обикновените хора, че напусналите са го сторили, защото Полша не ги интересува: емигрират само евреите – така правителството се опитва да настрои поляци срещу поляци.

През 1982 г. Михник вече не изпитва гняв към приятелите си, напуснали страната преди четиринайсет години. Признава и важната роля на емигрантската общност за възникването на „Солидарност“. Ала макар и да приема, че емиграцията е законен израз и лично право, той разпалено увещава активистите на „Солидарност“ да не заминават, тъй като „всяко решение за емиграция е подарък за Ярузелски“. Още повече, че дисидентите, които изберат свободата извън Полша, ще предадат онези, които остават в страната, тези, които работят и се молят за по-добра Полша. Емиграцията ще подкопае демократичното движение и ще окаже услуга на комунистите, защото ще направи възможно бързото успокояване на обществото, като каузата на опозицията ще бъде обвързана с егоизма и нелоялността към нацията. Най-добрият начин за демонстрация на солидарност със страдащите сънародници и за съпротива на комунистическите управници е да бъде отказан отровния дар на личната свобода на Запад, защото правото на емиграция и свобода на Запад не е избор, достъпен за мнозинството от поляците.

Решавайки да не емигрират, настоява Михник, затворените активисти ще изпълнят със смисъл и решението на емигриралите по-рано, които подкрепят полската съпротива от чужбина. Самата свобода означава хората да имат правото да правят, каквото искат. Но в обстоятелствата от 1982 г. „затворените активисти на „Солидарност“, избрали изгнанието, ще извършат акт, който е едновременно капитулация и дезертьорство“. Михник признава, че този израз звучи сурово и нетолерантно и че някой може да сметне, че той противоречи на убеждението му, че „решението за емиграция е много лично“. Но през 1982 г. да емигрираш, или да не емигрираш е същинският изпит за лоялност, пред който са изправени активистите на „Солидарност“. Единствено ако изберат да останат в затвора, вместо да приемат привлекателното предложение за лична свобода на Запад, те ще спечелят доверието на съгражданите си, от които зависи бъдещето на свободното полско общество.

Ако през 1982 г. емиграцията е акт на предателство, през 1992 г. вече не е така. След 1989 г. желанието за „нормален политически живот“, както се изразява Хавел, става причина масово хората да изберат емиграция. Ако в Източна Германия „изходът“ е последван от „глас“ (ако се възползваме от известната терминология на Алберт О. Хиршман), то в Централна и Източна Европа се случва обратното. Първи беше гласът, след това дойде изходът. В началото еуфорията от края на комунизма роди надежди за бързо и радикално подобрение. Надежда жителите на Централна и Източна Европа да се събудят от комунистическия кошмар в по-свободни, по-благоденстващи и преди всичко, в по-западни страни. Ала след като магическото и мигновено озападняване не настъпи, мнозина взеха семействата си и заминаха на Запад. След изненадващия успех на революцията, чиято цел беше подражанието на западната нормалност, суровата оценка на Михник от 1982 г., че емиграцията на Запад е капитулация и дезертьорство, вече бе лишена от смисъл. Личният избор за заминаване в Западна Европа вече не можеше да се стигматизира като нелоялност към нацията, която иска да бъде като Запада. Революция, превърнала подражанието на Запада в своя цел, не можеше да изтъкне основателна причина срещу емиграцията в западна посока.

По правило революциите принуждават хората да престъпват границите – морални, но и териториални. Когато избухва Френската революция, мнозина от нейните врагове бягат. Когато болшевиките налагат диктатурата си над Русия, милиони бели руснаци напускат страната и в продължение на години остават в чужбина с неразопаковани куфари, с надежда за близкия провал на болшевиките. Но в тези случаи напускащите са победените врагове на революцията. Противоречие, което ни извежда към една от историческите аномалии на 1989 г. Защото след нежните революции напускат победителите, а не победените. Тъкмо най-нетърпеливите да видят промяната в своите страни с най-голяма готовност приемат възможността за свободен живот. Те са първите, които заминават да учат в чужбина, да работят и живеят на Запад, отнасяйки със себе си и своите прозападни убеждения.

Трудно е да си представим Лев Троцки след победата на болшевиките да реши, че е време да отиде да учи в Оксфорд. Ала тъкмо това правят Виктор Орбан и мнозина други. И те имат основателна причина за това си решение. За разлика от френските и руските революционери, които вярват, че градят нова цивилизация, враждебна на стария режим на трона и олтара, както и че това ново бъдеще ще бъде създадено в Париж и Москва, революционерите от 1989 г. са силно мотивирани да пътуват на Запад, за да видят отблизо как работи на практика нормалното общество, което те се надяват да изградят у дома. Всеки революционер иска да живее в бъдещето и ако Германия е бъдещето на Полша, тогава най-разпалените революционери биха могли да си съберат багажа и да се преместят в Германия.

Мечтата за колективно завръщане в Европа направи този избор едновременно логичен и законен. Защо един млад поляк или унгарец да трябва да чака деня, в който страната му ще бъде като Германия, щом още утре може да започне работа и да създаде семейство във Франкфурт или Хамбург? В крайна сметка по-лесно е да смениш държавата, отколкото да промениш собствената си страна. Когато след 1989 г. границите бяха отворени, изходът бе предпочетен пред гласа, тъй като политическите реформи предполагаха съвместяването на множество организирани обществени интереси, докато емиграцията зависеше само от теб и твоя интерес. Недоверието към националистическите лоялности и перспективата за политически обединена Европа също спомогнаха емиграцията да стане предпочитания избор за множество либерално-мислещи източноевропейци. Това, както и изчезването на антикомунистическите дисиденти, направи така, че горещо отричаната от Михник емиграция като възможност изгуби своята морална и емоционална тежест след 1989 г. А това ни извежда към бежанската криза, ударила Европа през 2015 и 2016 г.

Демографията е съдба

Доминиращият разказ на нелибералната контрареволюция в Централна и Източна Европа може да се опише през обръщането на смисъла на „отвореното общество“. През 1989 г. отвореното общество означаваше обещание за свобода, преди всичко свободата да се прави онова, което преди бе забранявано, а именно да се пътува на Запад. Днес отвореността към света за големи части от електората от Централна и Източна Европа е символ за опасност, а не за свобода: нашествие на мигранти, обезлюдяване и загуба на национален суверенитет.

Бежанската криза от  2015 г. извади на повърхността прикрития бунт на региона срещу индивидуализма и универсализма. В хода на бежанската криза жителите на Централна и Източна Европа осъзнаха, че в нашия обвързан, но неравен свят, миграцията е най-революционната революция от всички. Революцията на масите от двайсети век е в миналото. Днес сме изправени пред бунт на мигрантите от двайсет и първия век. Този бунт е анархистичен, той е воден не от организирани революционни партии, а от милиони необвързани хора и семейства, той не се изправя пред проблема за съвместните действия. Вдъхновен е не от идеологически оцветени снимки на светлото, измамно бъдеще, а от лъскавите снимки на живота от другата страна на границата.

Глобализацията превърна света в едно село, но това село живее под диктатура ‒ диктатура на глобалните сравнения. В наши дни хората вече не сравняват живота си само с живота на своите съседи, сравняват го с най-проспериращите обитатели на планетата. Затова ако търсиш икономически осигурен живот за своите деца, най-доброто, което можеш да направиш, е да направиш нужното те да се родят в Дания, Германия или Швеция, като втора възможност може би в Чехия или Полша.

Съчетанието между застаряващо население, ниска раждаемост и непрекъснат емигрантски поток извън страната предизвика демографска паника в Централна и Източна Европа, макар политически тя да се изразява в лишеното от смисъл твърдение, че нахлуващите мигранти от Африка и Средния Изток представляват екзистенциална заплаха за нациите в региона. Тревожността от имиграцията е подклаждана от страха, че в страната ще влязат чужденци, които не подлежат на асимилация, разрушават националната идентичност и ще отслабят националното единство. На своя ред този страх е отражение на до голяма степен неизказаните опасения от демографски колапс. Между 1989 г. и 2017 г. Латвия е напусната от 27%  от своето население; Литва – от 22,5%; България от почти 21%. Два милиона източногерманци, или почти 14% от обитателите на страната преди 1989 г., са се преместили в Западна Германия в търсене на работа и по-добър живот.[2]

Броят на жителите на Централна и Източна Европа напуснали своя регион (главно в посока Западна Европа) в резултат на икономическата криза от 2008 г. надхвърля общия брой на бежанците, дошли в Западна Европа от региони извън Европа, включително от Сирия. В десетилетието след 2007 г. Румъния е напусната от около 3,4 милиона души – числа, които обичайно свързваме с война или друга катастрофа. Още повече, че три четвърти от тези румънци са били 35-годишни или по-млади. Заплахата, пред която е изправена днес Централна и Източна Европа, наподобява на опасността от обезлюдяване, пред която Източна Германия се изправя преди комунистите да издигнат Берлинската стена. Това е опасността гражданите в трудоспособна възраст да напуснат Изтока, за да потърсят по-добър живот на Запад.

Паниката от несъществуващото имигрантско нашествие[3] трябва да бъде разбрана като изопачен отглас от по-реалистичния и основателен страх, че големи части от собственото население, включително най-енергичните и способни млади хора, ще напуснат страната и ще се установят постоянно на Запад. Мащабът на миграцията извън Централна и Източна Европа след 1989 г. може да обясни причините за толкова дълбоко враждебната реакция срещу бежанската криза в целия регион, макар бежанците да не се заселват там (а само да го прекосяват).

Страхът от различието е в основата на възхода на европейския нелиберализъм, но на Изток и на Запад влаганият в него смисъл е различен. В Западна Европа нелиберализмът се ражда от страха, че либералните общества са неспособни да се справят с различието. Докато на Изток въпросът е как възникването на различието да бъде предотвратено. Ако преди едно столетие Източна Европа е била етнически най-разнородната част на континента, днес тя е изумително хомогенна. Едва 1,6% от днешните жители на Полша са родени извън Полша, а процентът на мюсюлманите сред поляците е по-нисък от 0,1%.

Възползване от антиимигрантската истерия

Травмата от хората, напускащи региона, може да обясни това, което иначе изглежда мистериозно ‒ силното чувство за загуба в страните, спечелили от политическите и икономическите промени след 1989 г. В цяла Европа регионите, пострадали най-много от загубата на население през последните десетилетия, са най-склонни да подкрепят крайно десни партии. Това с голяма вероятност води до хипотезата, че нелибералният обрат в Централна Европа е причинен от масовото напускане на региона, особено от  млади хора[4], и от демографските тревоги, предизвикани от тази външна емиграция.

Вторият фактор, обясняващ антиимигрантската истерия, без да има имигранти, ни връща към нашия основен аргумент. Въпреки че няма „нашествие“ на имигранти от Африка и Средния Изток, които да искат да се установят в региона, жителите на Централна и Източна Европа постоянно са изложени на сензационни телевизионни репортажи за проблемите, предизвикани в Западна Европа от имигрантите. Последицата е появата на ново разбиране на Изток за същинското разделение между двете половини на континента: докато Изтокът все още е хомогенен и моноетничен, приема се, че Западът вече се е превърнал в хетерогенен и мултиетнически в резултат на безразсъдна и самоубийствена политика за допускане на лесна имиграция. Тук впечатление прави радикалното преосмисляне на ценностите. Вместо западноевропейците да се приемат за напреднали, а източноевропейците – за  изостанали, днес западноевропейците са описвани, поне в реториката на ксенофобските популисти, като хора, изгубили посоката. В трескавото въображение на тези популисти Западна Европа се е превърнала в периферия на Голяма Африка и на Големия Близък Изток.

Така Западна Европа престава да бъде образец на културно триумфиращия Запад, който Централна и Източна Европа се опитваха да имитират в миналото. Напротив, отворените общества на Западна Европа, неспособни да защитят границите си срещу чужди (преди всичко мюсюлмански) „нашественици“, сега се превръщат в негативен образец, картина на социалния ред, който източноевропейците искат да избегнат.

За да възкресят моралното неодобрение, с което беше свързана емиграцията в миналото, популистите от Централна и Източна Европа трябва да отхвърлят идеята, че Унгария, Полша или другите страни от региона могат да имат политически и икономически успех единствено, ако подражават вярно на Запада. Възходът на националистическата реторика и нелибералния обрат на Изток подозрително прилича на отчаян опит за построяване на „стена на лоялността“, която да спре загубата на хора и да накара младите жители на региона да не напускат страните си. Казано по друг начин, популистите във Варшава и Будапеща използваха бежанската криза на Запад като „възможност за брандиране“ на Изтока. Само ако нациите престанат да се стремят да бъдат като Запада, гражданите им ще престанат да се изселват на Запад. За да бъде спряна емиграцията, трябва да бъде съсипана репутацията на Запада като земя на неограничените възможности и да бъде срината идеята, че западният либерализъм е златният стандарт за развит социален и икономически ред. Отворената имиграционна система на Западна Европа се отрича не толкова, защото привлича хора от Африка или Близкия Изток, а защото се е превърнала в неустоим магнит за самите граждани на Централна и Източна Европа.

Днес Европа е обитавана от призраците на обратната имитация. Действащите лица в „играта на имитация“ след 1989 г. сменят местата си. В някои от случаите подражателите са се превърнали в образец и обратното. Желанието на популистите от Централна и Източна Европа да вземат реванш от западния либерализъм намира израз не само в отричането на „императива на подражанието“, а в стремежа той да бъде преобърнат. Ние сме истинските европейци, настояват Орбан и Качински, и ако Западът иска да спаси себе си, трябва да подражава на Изтока. Както Орбан красноречиво заяви в една своя реч от юли 2017 г.: „Преди двайсет и седем години тук, в Централна Европа, вярвахме, че Европа е нашето бъдеще; днес чувстваме, че ние сме бъдещето на Европа.“[5] 

Съавторът на статията Стивън Холмс е професор по право в Нюйоркския университет. Преподавал е политически науки и право в университетите Харвард (1979-1985), Чикагския университет (1985-1997) и Принстън (1997-2000). Главен редактор е на списание “East European Constitutional Review“ (1993-2003). Той е автор на книгите: Бенжамен Констан и създаването на модерния либерализъм, 1984; Анатомия на антилиберализма, 1993; Теория на либералната демокрация: желания и ограничения, 1995, Мантията на матадора: американският безразсъден отговор на тероризма, 2007. Заедно с Иван Кръстев подготвят книга, посветена на политическите процеси в Русия.

Сп. Journal of Democracy, юли 2018 г.

[1] Adam Michnik, „Why You Are Not Signing…: A Letter from Bialoleka Internment Camp 1982,” and „Why You Are Not Emigrating…: A Letter from Bialoleka 1982” in Michnik, Letters from Prison and Other Essays, trans. Maya Latynski (Berkeley: University of California Press, 1985), 13–24.
[2] Тези данни, както и демографските статистики за Централна и Източна Европа, са цитирани по Евростат, както и по собствени изчисления на авторите, основани на публикуваната там променлива: „Population on 1 January by age and sex (demo_pjan).” http://appsso.eurostat.ec.europa.eu/nui/show. do?dataset=demo_pjan&lang=en.
[3] „Изправени сме пред поток от хора, които се изливат от… Близкия изток, в същото време са се раздвижили и недрата на Африка. Милиони хора се готвят да тръгнат. В световен мащаб нараства желанието, настойчивостта и натиска хората да живеят на място, различно от мястото, където са родени. Това е една от най-големите приливни вълни на хора в историята и тя крие в себе си опасността от трагични последици. Това е съвременна масова миграция, чийто край не виждаме: икономическите мигранти, които се надяват на по-добър живот, бежанците и други маси, смесени в едно. Този процес е неконтролиран и нерегулиран; и понеже сега говоря пред научна общност, най-точното определение за този процес е „нашествие“. Виктор Орбан, Слово при откриването на Световния научен форум, 7 ноември 2015 г.
[4] „Може би вие [младежите] се чувствате така, сякаш ваш е целият свят… Но и във вашия живот ще настъпи момент, когато ще осъзнаете, че човек се нуждае от място, език, от дом, където да бъде сред свои, където да живее спокойно, заобиколен от добронамереността на околните… Място, където човек може да се завърне, да почувства, че има смисъл от живота, и че накрая просто няма да потъне в забрава… Млади унгарци, днес родината ви има нужда от вас… Елате да се борите заедно с нас, така че щом имате нужда, вашата родина да бъде тук за вас.“ Виктор Орбан, Официално слово по повод 170-ата годишнина от Унгарската революция през 1848 г. 15 март 2018 г.
[5] Слово на Виктор Орбан пред 28-ия летен отворен университет и летен лагер Балваньос, 22 юли 2017 г.

Виж още: Иван Кръстев, Стивън Холмс, Имитацията и недоволството от нея (I)
Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияЧВК – несъществуващите руски експедиционни войски
Следваща статияКакво още
има в „Православната цивилизация“ на Русия? (1)