Тоя, дето яде от хляба, върви по-напред. Издълбал е хляба като хралупка, яде от меката среда, върви, тъпче в устата си и яде. Наметалото му се вее след него. Наоколо няма никой с такова наметало, пурпурно, императорско.
Другият след него е наметнал ямурлук, корав, пада до долу като скала, личи си, че не е купуван от магазин за конфекция. Той носи голяма пластмасова бутилка с вино.
– Чакай – вика от време на време към другаря си. – Много бързаш! Къде бързаш толкова?
– Върви! – късо се озъбва предният и от устата му хвърчат трохи и падат по дългата му оплетена брада.
Вижда се, че на оня с виното ямурлукът му тежи, плете крака, спира се от време на време и надига бутилката. После тревожно отправя поглед напред, където другарят му вече почти не се различава сред другите минувачи. Но добре, че е наметалото. То святка с къси пурпурни отблясъци сред гърбовете и лицата на хората и той пак се забързва, преплитайки крака. На ръст е висок, лицето му е кьосаво, някак постоянно учудено, но за сметка на това има гъста къдрава коса, която стърчи нагоре като калпак на главата му.
Първият свива в една уличка, поглежда в листчето, което стиска в ръка, бута портичката и влиза в двора на една стара къща, с капещи стрехи.
През железните орнаменти на оградата е изскочило като шупнало тесто, което после е замръзнало, стъблото на една много стара глициния. Той стъпва на разклатената пътечка. Човекът с виното също пристига не след дълго. Диша тежко, измъчен от ямурлука си, който го е оковал като гранит.
Другарят му с хляба го чака, седнал на един камък.
– Тук няма никого – казва той.
– Няма ли? – продумва високият и бързо се съгласява. – Няма.
– Нали каза, че на този адрес живее брат ти.
– Казах, ама ето, вече не живее.
– И сега?
– Сега не знам.
– Не може да не знаеш. Висиш ми два бона. Каза, че ще ги вземеш от брат си. Каза, че брат ти живее тук. Какво правим сега?
Високият надига виното и пие. Но бутилката е голяма, двулитрова, виното не свършва.
– Не знам какво да правим.
– Не може да не знаеш.
– Аз ти казах вчера да не ходим в казиното. Помниш ли? Казах ти – хайде да си купим едно вино и да седнем да си го изпием.
–Това не ме интересува – кой какво казал. Висиш ми с два бона. Защо дойдохме тук? Каза, че брат ти живее тук. Къде е брат ти?
– Няма го.
– Ти си знаел, че го няма.
– Да. Ето къде е брат ми – и високият почуква с кокалчетата на пръстите си на вратата на къщата. Върху нея има забоден с габарчета избледнял некролог. – Ето къде е брат ми.
Брадатият събира с ръка полите на наметалото, да не се цапа в тънката калчица. После изведнъж, като пружина, се изправя и застава близо до високия, много близо.
– Ей, какво е това – почти изписква високият и се дърпа назад.
Брадатият стои широко разкрачен, с искрящи от наметалото широки рамене.
– Не виждаш ли какво е? Нож.
– Ама ти ме намушка бе!
– Лъжеш. Още не съм те намушкал. Само ти показах как ще те намушкам.
– След няколко дни вземаме заплати от театъра. Ще ти я дам цялата.
– Не стига.
– Ще взема и заем. Ще ти върна тези пари.
– Откъде ще вземеш заем? Никой няма да ти даде. Хората те знаят.
– Искаш ли малко вино?
–Дай.
Императорът надига бутилката и дълго пие. После си обърсва устата и казва:
–Ще направим така. Ще отидем и ще заложим наметалото и ямурлука. Това са дрехи, които не могат да се намерят никъде. Скъпи дрехи. От реквизита на театъра. И отиваме в казиното. Моли се да спечелиш.
– Представлението е утре. Ако не спечелим, как ще върнем дрехите в театъра?
– Значи лошо си се молил.
След час двамата стигат до казиното. То е до пазара. Огромните цифри на видеостената изскачат като огромни горили досами теб. Наметалото и ямурлукът ги няма. Без тях двамата изглеждат тихи, смалени, като мухи без глави. До брадатия се приближава някакъв. Прилича на огнеупорна каса.
– Ела, че ми трябваш – казва му и го дръпва в безистена наблизо. И там, в тъмнината, продължава да му говори:
– Парите трябва да се връщат, нали знаеш.
Брадатият кима с глава – знае, така е.
– Дадохме ти достатъчно отсрочка.
Брадатият кима – дадохте ми.
– Четири бинки. Носиш ли ги?
Брадатият върти глава – не, още не ги носи.
Мъжът прави късо движение с ръка. Сетне завърта ръката си, сякаш навива стенен часовник. Брадатият пада на земята. Онзи се навежда, избърсва хубаво ножа в дрехата му, а после все в сянката изчезва.
Само на метри, пред осветения вход на безистена по тротоара, като на сцена, се щура насам-натам високият.
– Императорче, къде си? – чува се гласът му, който ту глъхне, ту еква високо.
