0
1573

Импресии върху „Всички последни неща“ на Валентин Калинов

„Всички последни неща“, Валентин Калинов, издателство „Жанет 45“, 2022 г.

Това е кръгла книга. Змия захапала опашката си. Входът към нея е изход. Краят е начало на света. Змия, която се вие между отделните глави и по люспите ѝ проблясват значения. Езикът ѝ е отрова и замайване. Страх и предупреждение. Усет за плячката. Раздвоеният език на екстаза и ужаса. На човешкото и нечовешкото. Език, който те изследва, докосва те и се опитва да те разбере. Език, чрез който книгата се ориентира, търси близост и разбиране. Език пред лицето на смъртта. Смъртта, която не е край, а е винаги начало.

Това е книга опит. Опит на думите и на мисълта. Опит, който започва от раздялата и това, което се ражда от нея. Отърсването от илюзиите. Думите те завеждат там, където не си бил. Двойствена книга. Разчленява и обединява. Книга, в която едновременно си вътре и вън. 

Книга с двайсет и четири глави. Може ли да се нарече книга чудовище? Но защо чудовище? Защото се занимава с празнотата, с нищото, с ужаса, със смъртта, с това какъв е съвременният свят, в който живеем… Но как може празнотата да е чудовище? Не може, ние я населяваме с нашите фантазии. И в този смисъл, това не е книга чудовище, но тя се занимава с това как се раждат чудовищата и фантазиите в главите ни. Така че, чудовищата сме ние.

Екзистенциална книга. Книга за смисъла и смислите. За болката и паметта на болката. Тя търси и витае около смислите на определени думи и усещания. Търсеща книга. Докосва се до нещо и се оттласква, за да го направи отново. Търсеща, жива книга, показваща невъзможността на езика да е тотален и в същото време единствената му възможност – усилието. Възможност за невъзможността на езика. На върха на езика е смъртта. Езикът ни слепя, прави ни цялостни, затова тази книга едновременно изговаря, но и създава. Езикът поддържа живота, но и го продължава. Той е великият лечител. Той е възпят и възпяващ.

И отново за езика. Подобно на барокова музика думите се развиват, разливат се, кълбят се, носят се. Разлистват се, живеят и после политат обратно към земята. Защото тази книга е музика, на която можеш да се оставиш. Тя е и пиршество на езика. На музиката на езика. На удоволствието от него. Книга за изречените удоволствия. Но и на отвръщанията, погнусата и ужаса.

Има една специфична напевност в това писане.
Изреченията се въртят, думите се повтарят, търкалят се. Смислите набъбват. Както, когато пуснеш снежна топка от върха на някое възвишение, стигайки до долу, тя вече е станала голяма топка. Топка, която е преминала през целия склон. Така Валентин Калинов пуска думите по склона на белия лист и наблюдава спускането, завихрянето им.

Книга, която можеш да сънуваш, докато я четеш, защото потапяйки се в нея, приемайки я, приемайки те, тя създава свят – свят подобен на сънищата. Но това са дирижирани сънища. Както сънят те води през градината на усещанията, емоциите и чувствата, така и тази книга те понася, опитвайки се да ти разкрие тайни, показвайки ти невъзможността на това и богатството на невъзможността. Тази многолика разпръснатост на съществуването ни и на това, което сме ние. Фрагменти, проблясъци, парадокси. Тази книга ни събира.
Книга, който те кара да се смееш катранено, устата ти да залепва и трудно да преглъщаш.
Силно телесна книга, изпълнена със соковете на тялото, със съвкупления, сперма, пот и похот.
Книга, в която желанието и желанията са главни герои.
Тази книга е за вътрешните пространства в човека.
Има нещо категорично в тази книга и в същото време тя говори за уязвимото, за тленното.
И последно. Последните думи в тази книга са: на любовта трябва да бъде даден шанс