
Малко са китаристките не само в средите на джаза, а в съвременната музика като цяло. Жена с китара на сцената винаги прави впечатление и израелката Инбар Фридман не е изключение. В България тя се появи през есента на 2018 г. на фестивала „Жълтите павета“ като предишна колаборация на неговия организатор – Теодосий Спасов. Инбар изнесе два концерта с изцяло авторски композиции – единия в София, а другия в Габрово, в компанията на своите неизменни спътници – французите Стефано Лучини на барабаните и Флоран Нисе на контрабаса. По нейна покана от Ню Йорк като гост към триото ѝ се присъедини сънародника ѝ Еден Ладин на рояла. Обраната музика не предизвика експлозивна енергичност у публиката, а по-скоро я потопи в по-интровертна, притихнала среда, каквато е и самата Инбар – обърната навътре към себе си, неекспресивна и по-смълчана.
Инбар, как започнахте да учите музика?
Започнах с пиано, когато бях на 6 години. Това не беше изцяло мое решение. У дома имаше пиано и заради присъствието му някак беше ясно, че ще свиря на него. Никой в семейството ми не беше музикант и не бе свирил на този инструмент. Просто го притежавахме. Така учих класическа музика около седем години. Когато отидох в гимназия, спрях уроците по пиано, но много бързо се захванах да уча китара. Цялата ми връзка с този инструмент бе напълно различна от пианото. Скоро след като се докоснах до китарните струни, се запознах с джаза и осъзнах, че това е моята посока, и така започнах да отстъпвам от класиката.
Какво ви ориентира точно към китарата?
В гимназията много хора свиреха на китара, умееха да изпълняват различни песни. Това ми се струваше вълнуващо. Тези хора изглеждаха привлекателни и популярни сред останалите ученици. Започнах да се уча от учебник. После тръгнах на уроци при учител, той не беше джаз музикант, но джазът беше част от процеса на обучението ми при него. Той ме запозна с тази музика и аз бързо се увлякох по нея.
Как направихте първите си стъпки в музикантската професия?
Всъщност ми отне известно време, докато започна да свиря на сцена професионално. Започнах да уча китара, когато бях в 9-и клас. В 12-и клас успоредно с гимназията ходех и в музикален колеж, наложи се да го прекъсна заради задължителната военна служба в нашата страна. След като тя приключи, продължих образованието си там. Всъщност първият ми пърформанс на сцена беше в Ню Йорк. Направих първите си гигове, когато бях на 21 години.
Не беше ли трудно да намерите поле за изява в Ню Йорк?
Не е толкова трудно. Аз заминах, за да уча в музикален университет. Ако опитваш директно да направиш гиг в някой джаз клуб, може би не е така лесно, но ако опиташ да започнеш от кафета и малки ресторанти, не е така трудно. Освен това, когато учиш в музикален колеж или университет, много помагат и пърформансите, които се организират в самия кампус.
Имате ли солови концерти или винаги свирите с група?
Винаги съм имала група. Всъщност аз бях в университета William Paterson в Ню Джърси. Прекарвах почти всяка вечер в града. Обикалях клубовете и в един момент доста добре опознах музикантската общност. Ако трябва да съм честна, не помня точно процеса при първите ми стъпки като концертиращ музикант. Това, което обаче със сигурност мога да кажа, е, че от самото начало държах да изпълнявам свои авторски композиции или ако свирех музика, композирана от друг, то това бяха преаранжирани джаз стандарти. Сформирах своя група и станах лидер. Някои от членовете се сменяха понякога, но основата си оставаше една и съща. В онези първи години ходех и на джем сешъни, за да се упражнявам и да обменям опит с други китаристи. Свирех и с колегите си от университета, заради самата практика да свикна да се появявам на сцена, за да опозная средата и хората в нея. Така изградих мрежа от контакти и намерих момчетата, с които свиря днес.

Как точно се срещнахте със Стефано и Флоран?
Отидох да запиша CD с една пианистка и тя доведе Флоран и Стефано. Това се случи през 2011 г. Те записаха с мен първия ми албум. След това Флоран ме покани да свирим заедно в Париж и така започнахме съвместната ни концертна дейност. Двамата вече бяха запознати с моята музика, така че аз се чувствах напълно сигурна в тяхната компания още тогава, а и до ден-днешен се сработваме изключително добре.
Към вашата група от време на време се присъединяват и други музиканти, какъвто е случаят с Еден Ладин. Какви качества трябва да притежава музикантът, за да го поканите да свири?
По-скоро да си допаднем като личности, да е внимателен, да не е напрягащ, стресиращ като поведение, да има уважение към останалите хора, с които свири, както на сцената, така и извън нея. В общи линии, да няма излишно его. И освен това за мен е важен музикалният вкус на съответния музикант. Що се отнася специално до Еден, двамата сме свирили и преди. Но гиговете ни в България бяха първите с цялата група. Иначе съм го слушала много пъти негови участия в Израел и винаги много съм го харесвала, затова и го поканих да се присъедини тук към нас.
В ревюта за авторската ви музика, определението често е „лишена от его“. Вие самата какво изразявате чрез нея?
Никога нямам предварителен план за това. По-скоро моята музика пресъздава моето усещане за естетика. Тя е езикът, на който мога да го изразя може би най-добре. Това включва и начина, по който я представяме на сцената, без много шум и онова натрапчиво „елате ни чуйте и скачайте горе“.
Смятате ли, че вашата музика ви описва като личност?
Не мога да преценя, защото ми е трудно да се погледна отстрани. Трудно е вербално да изразя връзката между мен и моята музика, но със сигурност съществува някаква корелация. Едно мога да кажа – аз не съм екстровертна личност и със сигурност и музиката ми е такава. Тя предполага да навлезеш по-надълбоко в нея. Тя не е агресивна. Не е лесна за слушане, но пък и не е натрапчива, не е пълна с „тестостерон“. Това ме кара да си мисля, че по някакъв начин описва същността ми.
Какво ви накара да напуснете Ню Йорк и да се завърнете в Израел?
Ню Йорк е наистина велико място. Престоят ми там и сцената ми липсват, но винаги съм имала усещането, че това е само временно място за пребиваване. За мен беше някак очевидно, че това не е моят град, където ще живея. Хората отиват там с явната цел непременно да останат, но за мен винаги е стоял въпросът, че евентуално ще се върна обратно, и го направих. Някак не се виждах да създам семейство в Голямата ябълка и да отгледам децата си там. Когато се омъжих и се роди първото ми дете, бях изключително фокусирана върху това. Бях убедена, че заобикалящата ме среда трябва да е достатъчно подходяща, а Ню Йорк не отговаряше напълно на възгледите ми в това отношение.
Как се срещнахте с Теодосий Спасов?
Основната ми връзка с всички мои контакти от Европа е френският басист Оливие Гато. Той ме откри онлайн. Покани ме да направим съвместен концерт. В него участие взе и Теодосий. Направихме запис, който издадохме, и всички тогава почувствахме, че по някакъв начин сме свързани един с друг. Направихме и малко турне, в което участваха и други музиканти. Свирихме в Сърбия и в Гърция. Последното ни виждане с Теодосий бе в Израел. Той дойде да свири там. По принцип хората, с които си на турне, неминуемо започват да се превръщат в твое семейство, със сигурност поне за периода на съвместните обиколки, така че и в този случай се получи помежду ни специална връзка, която ние почувствахме моментално.
Свирили сте с Били Кобъм. Какво е да работиш с музикант от неговата висока класа?
Може да не прозвучи особено професионално, но първо ще акцентирам върху факта, че той е уникален човек. Той е много приятелски настроен, гостоприемен. В неговата компания никога не се чувстваш заплашен по някакъв начин или да ти е нарушено личното пространство. Това се отнася и за музиката – велико усещане е да работиш с него, да си на една сцена с този човек. Преди няколко години той дойде в училището, в което аз преподавам, за да предаде част от знанията и опита си на нашите ученици. Правеше го с изключителна лекота и приятелско топло чувство за всеки, който имаше определени трудности. По никакъв начин не показа на нито един от учениците, че той е голям, не се държа надменно, напротив, създаде изключителна атмосфера на комфорт. Не само децата, които бяха в директен контакт с него, но и тези, които наблюдаваха отстрани, усетиха това.
Повечето китаристи в джаз средите, а и в музиката като цяло са мъже. Трудно ли ви е като жена да бъдете възприемана адекватно на това място?
Постоянно ми задават този въпрос. Никога не съм имала някакви други планове. Родена съм жена, но съм пожелала да правя това. Не смятам, че изобщо трябва да бъде поставяно като някакъв избор, обвързан с пола.
Работите ли върху нови композиции?
Винаги го правя. Създавам нещо като колекция от моя музика. След това я свирим на сцената и правя записи.