С Кристоф Кнох, говорител на Коалицията на свободната сцена в Берлин, разговаря Мира Тодорова. За това как гражданите променят своя град; за автономността на изкуството от туризма; за необходимото обединение на независимите творци и за едно утопично пространство в един от най-артистичните градове в света.
Кристоф Кнох е юрист, работил е като културен мениджър за оперни и театрални институции в Дюселдорф, Дортмунд, Билефелд и La Monnaie в Брюксел. През 2011 г. създава в Берлин проекта Mica Moca, предназначен за артисти от различни изкуства. От 2012 г. е говорител на Коалицията на свободната сцена в Берлин. Като експерт той подпомага проекта „Пространство през промяна“ в София, който трябва да превърне бившата Топлоцентрала на НДК в място за изкуство и култура.
Когато мислим за независимата сцена, можем да кажем, че, от една страна, идеята за независимост съдържа потенциал за създаване на дисенсус, за атакуване на системата, от друга страна, строи нейната зависимост от политическите и икономически апарати, в които тя функционира? Как могат тези две страни да се примирят?
Това е много сложен въпрос. Не знам как стоят нещата по принцип, но мисля, че започвам да разбирам как се случват в Берлин. Не знам дали може да се каже, че ролята на независимата сцена е да разрушава правилата, докато на институционализираното изкуство – защото такава е дуалността – да утвърждава системата. Много институционални продукции също предизвикват системата. Последният скандал около Фолксбюне се разрази защото Тим Ренер[1] покани Крис Деркон, директора на музея Тейт в Лондон, да поеме ръководството на театъра, което е директна атака срещу класическата система на интендантите, на големите шефове на институции. В Берлин наричаме независимата сцена „свободна сцена“. Начинът, по който описваме независимата сцена днес, е резултат от процес на развитие. За определено време я наричахме алтернативна сцена или off сцена, но това предполага, че има нещо основно и негова алтернатива, нещо извън основната линия. Това е Ню-Йоркската концепция за Бродуей и off Бродуей. Интересното при всички тези подходи е, че говорим основно за изпълнителските изкуства. В изпълнителските изкуства в Германия имаме чудесна система на държавните театри, във всеки по-голям град има театър, опера, балетен театър, като всички те имат трупи. Като алтернатива на тези йерархични структури с прилежащите им трупи в международен контекст се появиха групи като Woostergroup[2] или SheShePop[3] в Германия, които се различават от държавните институции в начина си на работа. Те сами избират на какви принципи да работят, като винаги могат да ги променят. На йерархичната структура противопоставят колаборативния принцип, съществуват като колектив със своя детска градина, пенсионна система и пр. Хората в държавните театри никога не могат да променят системата, защото това е обществена институция. Но художниците, скулпторите или литераторите, или издателите – те не съществуват в големи държавни структури, те винаги работят независимо. Така че идеята за независимата, свободната сцена не може да бъде адекватно описана, ако се имат предвид само изпълнителските изкуства. Трябва да бъде разбирана като по-широка концепция, която се отнася до артистичната практика, в която артистът се чувства свободен във всеки един момент да определи начина, по който работи. Според мен това е есенциалният смисъл на понятието „независимо“ изкуство. Разбира се, че не става дума за финансова независимост от държавните или общинските средства.
Може ли да се каже, че това е един от белезите на съвременността – да имаш свободата да избираш и формулираш себе си и своето участие в света?
Това е съвременният подход, това е именно, което искаме в нашите общества днес. След като системата се разпадна през 1989 г., наблюдаваме поне в Европа, но и по света, непрекъсната борба за само-определение на гражданина, нещо, което бива формулирано и като основно човешко право от ООН. Навсякъде се водят борби срещу диктатурите и тоталитарните режими. Хората се борят сами да определят начините, по които да живеят, това е съвременната идея за свят.
В този смисъл какво прави един град съвременен?
Не мисля, че Берлин е един от най-съвременните градове. Копенхаген е един от градовете, където степента на съучастие на гражданите и свободата за самоопределяне е особено висока. Въпросът на кого принадлежи града определя неговата съвременност, възможността на гражданите да променят своя град, като поемат съответната отговорност в общността и излъчат свои политически позиции, които да предизвикат промени в средата. Това е съвременното градско живеене – да бъда това, което искам да бъда, като уважавам останалите, разполагайки с финансова сигурност, имайки обществото зад гърба си, в което мога да активно да участвам. Гражданите трябва да имат повече глас в определянето на начините на функциониране на града. Когато определен ресурс се концентрира в ръцете на една група, семейство, политическа партия или фигура, тогава задължително произлиза нещо лошо. Трябва да имаме отворено общество с активното участие на гражданите.
Как се развиват взаимоотношенията между независимата сцена в Берлин и града?
Задавате ми този въпрос в края на септември 2015 г. В момента сме по средата на преговорите за общинския бюджет за следващите две години, който ще бъде отделен за независимата сцена. С Коалицията на свободната сцена успяхме да се превърнем във важен играч в тези преговори, успяхме да изразим своя глас, който хората и политиците да чуят. Огромно постижение е, че тези решения не се взимат без нашето активно участие, което не означава, че взетите решения са непременно в наша ползва, но все пак означава, че сме установили добра комуникация. Много дълго се борихме част от градската такса, която плащат туристите в хотелите, да бъде инвестирана в независима култура, защото не бихме искали парите за нас да бъдат отклонявани от институционалните театри, въпреки че те взимат 95% от парите, а само 5% от артистите работят в институциите. 50 000 артисти работят в независимата сцена и само 2 000 артисти в институциите. Има огромно неравенство, но въпреки това ние не искаме да се затварят културни институции, защото това няма да помогне на никого. Затова поискахме да получим пари от тази такса. Имаше, разбира се, много лъжи и подмени. Първо казаха, че 50% ще отидат за независимата сцена, после се оказа нещо съвсем друго, накрая не получихме нищо. Всеки съзнаваше, че това е голяма политическа лъжа. Догодина се очаква тази такса да събере 47 млн. евро, въпросът е какво да се прави с толкова много пари, как да се разпределят парите, които са определени за изкуство. Администрацията предложи в журитата за избор на проектите, които да се подкрепят в областта на изкуството, да влизат хора от туризма и творческите индустрии. От политическа гледна точка сигурно в това има някаква логика – щом като парите идват от туризъм, защо да не финансираме проекти, които подкрепят туризма. Това, което прави Берлин уникален и жив, е именно неговото изкуство. Но то помага на града, като привлича туристи, именно защото винаги е било автономно и никога не е било утилизирано, а сега искат да го превърнат в инструмент за привличане на туристи. Не можем да позволим това. В резултат от разговорите ни с администрацията, те промениха възгледите си и се отказаха от тази идея, което беше сериозно постижение на гражданското участие в определянето на политиките. Впоследствие се оказа обаче, че тази идея за инструментализирането на изкуството за целите на туризма отново е на масата, и въпреки че всички се съгласихме около противоположното, тя е все още валидна. Така че за какво гражданско участие говорим?
Финансовата роля на изкуствата за развитието на града ли е основният ви аргумент в преговорите с взимащите решения?
Не, ние винаги говорим за автономност на изкуството, говорим за качеството на артистичния продукт. Ако направиш нещо в друг град на Германия, може и никой да не чуе за него, но ако го направиш в Берлин, това би имало международна релевантност и отзвук. Ако искаш да запазиш тази иновативност на артистичната среда и реномето на града като средище на висококачествена културна продукция, ако не искаш да повториш грешките на Париж, Лондон или Ню Йорк, трябва да подкрепяш изкуството. Макар че поскъпването на живота в Берлин до голяма степен се дължи и на изкуството, което привлече много хора и интереси. В този смисъл ползваме финансовия аргумент, но не в смисъла на директна връзка, че изкуството подпомага туризма и затова трябва да се подкрепя, така сами ще се прецакаме.

В България голяма част от субсидиите за независимо изкуство идва от европейски фондове и международни мрежи. В Берлин ситуацията не е такава, там основната подкрепа идва от града. Така ли е?
Нашите страни, включвам и България, са изключително богати в сравнение с много други държави в света и аз не приемам аргумента, че няма пари за изкуство. Мога да разбера, че няма политическа воля, но никой не може да лъже, че е въпрос на липса на пари. Също така трябва да подчертаем, че не става дума за социална програма. Понеже си артист, трябва да получаваш подкрепа, защото си нещо по-специално от другите. Става дума за произвеждането на артистично качество. Ако искаш да възпитаваш способност за критическа рефлексия в обществото, тогава трябва да подкрепяш изкуството и това трябва да има материлно изражение – пари, пространства. В Берлин парите за независима култура основно идват от града или от държавата. Приблизително 50% от парите за култура в Берлин идват от Федерацията, а другите 50% от града.
Вие сте говорител на Коалицията на свободната сцена в Берлин. Кога и защо беше инициирана тя и на какви принципи работи?
Коалицията беше инициирана през 2012 г. в ситуация, когато Берлин след 22 години на големи промени и интензивно развитие достигна точката, в която престана да бъде този щедър град с невероятни пространства и евтини жилища и се превърна в скъп град. Бяха направени грешки в политиката на общественото финансиране, което провокира идеята за тази колация. През 90-те години Берлин беше страна на чудесата, в която всичко беше възможно, случваха се невероятни неща, но им липсваха структура и сигурност. Имаше свобода да правиш неща, да се проваляш, икономически беше поносимо, така или иначе никой нямаше пари. Провалът беше естествена част от артистичната работа, която особено помогна на средата да се развие. В началото на новия век започна процес на професионализация в различните сфери на изкуството. Появиха се много структури и организации в различните артдисциплини – в танца, визуалните изкуства, музиката, изпълнителските изкуства – които служеха като места за рефлексия и изработване на дискурс, за формулиране на въпроси, обсъждащи работните процеси в съответното изкуство. И в България съществуват подобни структури като асоциацията ACT или фестивала „Антистатик“, които са много важни за мисленето за изкуство – естетически и политически. И когато тези структури са наясно от какво имат нужда техните изкуства и са готови да го артикулират в публичното пространство, тогава вече идва време да обединят сили. Така се появи Коалицията. Събраха се всички представители на различните изкуства и си зададоха въпроса кои са общите нужди, които обединяват всички тях и които могат да бъдат адресирани до политиците. Коалицията има представителен орган, където се събират по един представител от всяка сфера, а аз съм говорителят на цялата сцена, който представлява всички артистични полета и всичките 50 хиляди артисти в Берлин. Тази концентрация на сила и дискурс ни помогна много за ясната ни позиция в медиите и пред политическите кръгове.
Коалицията на свободната сцена в Берлин говори за смяна на парадигмата – от политика на подкрепа към политика на инвестиране. Може ли да се говори за наличие на структурирана, дългосрочна културна политика от страна на града към независимата сцена?
Ако всичко е наред, независимата сцена догодина ще получи 70% повече. Става дума за създаване на стабилна структура за подкрепа на културната продукция. Финансирането на изкуството трябва да е въпрос на съзнателно инвестиране в културата. Важно беше да престанем да бъдем молителите, а да убедим политиците, че не става дума само за интереса на група хора, а за интереса на града и изкуството като цяло. Ако изследваме настоящата криза с бежанците, трябва да кажем, че много проблеми намират решения чрез артистични инициативи и проекти. Така че инвестицията в изкуството има много аргументи, тъй като адресат е цялото общество.
Мултидисциплинарните пространства за съвременни изкуства са много важни „котви“ за развитието на независимата сцена. Вие сте в България по повод представянето на трите проекта за превръщане на сградата на бившата Топлоцентрала на НДК в център за съвременни изкуства. По какъв начин наличието на мултидисциплинарни пространства подпомага процеса на развитие на артсредата?
Когато създавахме тази коалиция, която събира артисти от различни жанрове и дисциплини – музика, визуални изкуства, литература, танц, театър, мениджъри, които поддържат пространства за изкуство – си зададохме въпроса какво е общото между всички тези различни изкуства. За мен всички тези артистични сфери имат общо ДНК – те имат нужда от време за мислене и рефлексия, изследване, време за изработване и време за представяне. Всеки артпроект има тази тристепенна структура. Друго важно нещо е, че вече е трудно да говорим за чисти жанрове. Дори ако даден проект тръгва от полето на визуалните изкуства, в процеса на изработване на изразните си средства той може да се отдалечи от първоначалната си жанрова изходна точка и да се превърне в съвременен танц. Иво Димчев е много добър пример за това. Пространствата са местата, където проектите се изработват и се представят. Ако тези пространства са отворени за повече дисциплини, мисля, че те могат да са по-ефективни, подобно Paintbrush factory в Клуж или Radialsystem в Берлин. Мисля, че съвременните пространства обемат различни изкуства. Но в класическия театър или филхармонията, или операта не можеш да имаш подобно нещо, защото те са моножанрови пространства за изкуство. Мисля, че нашите общества вече са много по-отворени, по-сложни, по-интересни, съвместяващи много различни неща и тези опити да се запази стриктната категоризация на отделните жанрове са обречени. Аз мога да говоря и от опита, който имам с пространството Mica Moca, което беше невероятно преживяване, но продължи само 5 месеца. Нямахме нито един цент, нито ние, нито артистите получавахме пари за труда си, което е, разбира се, съвършено утопична ситуация и тя никога не би работила в дългосрочен план. Мисля, че за едно пространство е много важно да бъде курирано спрямо концепция, която да обяснява наличието на този или онзи проект в програмата. Не е достатъчно просто да се случват неща, те трябва да се случват по определена логика. Ако едно артпространство се управлява от най-способните за това хора, то ще успее, но дори и да не успее, дори и да се провали, провалът може да се осмисли, да се дискутира, което да даде начало на нова посока.
Какво превърна пространството Mica Moca в толкова успешен проект?
Мисля, че беше въпрос на кайрос, точните хора, на точното място в точното време. То потвърди една мечта, мечтата на Берлин с всичките огромни празни пространства, които можеха да се използват за изкуство. Пространството беше невероятно красиво, стара тухлена фабрика. В момент, когато Берлин ставаше все по-скъп град, Mica Moca представляваше утопично пространство, в което можеш да откриеш цял нов свят, където нищо не струва пари, изобщо парите не съществуваха като разменна единица. Но това беше възможно само защото беше краткосрочен 5-месечен проект. Приемахме проекти от най-различни изкуства, програмирането беше много „щедро“ и отворено, но имаше много ясни правила и условия. Красивото беше, че дискусиите, които се водеха, касаеха единствено изкуството и никога хонорари, заплати, сметки. На абсолютно всички артисти, без значение дали са утвърдени оперни певци или начинаещи пърформъри, задавахме един и същи въпрос – „защо искате да направите именно това и защо искате да го направите тук“, което показваше тяхната мотивация, тя ни се струваше по-важна от техническите им умения. Ако намерението им беше автентично и не криеше друга мотивация като известност, пари и пр., ние бяхме отворени да ги приемем. Тази искреност на намерението се разпознаваше и от публиката, която усещаше, че този проект има значение поне за авторите си, че в основата му лежи автентичен творчески импулс. Всички имахме чувството, че се случва нещо уникално. Заради краткия си живот Mica Moca се превърна в мит. Беше едно лудо лято, в което се случи нещо изключително вълнуващо в един от най-живите и артистични градове на света.
Независимата сцена се прави от хора, работещи на принципа на само-организацията, което прави цялото поле много демократично. Кои са най-големите предизвикателства на това демократично същестуване?
Като граждани ние не разполагаме с реална власт, единственият ни механизъм за въздействие е пресата, която винаги може да реагира. Силата е сигурността да съществуваш не само днес, но и утре. Фондовете трябва да са насочени именно към тези структури, защото те създават места за осмисляне на артпроцесите и рефлексия върху изкуството. Когато в Берлин се появи Tanzbüro[4] например, които стартираха с вестник и направиха възможна появата на Uferstudios[5], студиата за танц, това се оказа страшно важно за развитието на цялата танцова среда. Много е важно артистите да създават общности, да работят заедно, да мислят заедно и заедно да се борят за своите нужди. Ако нямаме подобни общности, сме супер уязвими и това е най-голямата слабост на демократичното съществуване.
Вече няколко пъти идвате в България, на какво попаднахте тук в областта на независимите изкуства?
Познавам хората от Асоциацията за независим театър АСТ, както и хората от съвременния танц около фестивала „Антистатик“. Имам чувството, че в България все още се работи в определена жанрова чистота, че все още изкуствата не съществуват в твърде интердисциплинарен модус. Това, което АСТ успя да направи с организирането на миналогодишната голяма среща на IETM (Международната мрежа за съвременни изпълнителски изкуства – б.р.), е огромен успех и е време общината и държавата да разпознаят тази структура като сериозен международен играч на полето и да я подкрепят.
Какво е най-важното послание, което бихте отправили като представител на свободните изкуства към хората на власт?
Бих казал, основното е наличието на надеждни и прозрачни финансиращи структури.
[1] Държавен секретар по въпросите на културата на провинция Берлин, б.р.
[2] Трупа, която работи в областта на постдраматичния театър, със седалище в Ню Йорк. Б.р.
[3] Пърформанс колектив, който включва седем членове от Берлин и Хамбург.
[4] Tanzbüro Berlin е централна институция на берлинската танцова сцена, създадена през 2005 и финансирана от бюджета на канцеларията по културните въпроси на Берлинския сенат.
[5] Бившите халета, принадлежали на транспортната компания на Берлин, са разположени на брега на река Панке в район Вединг. От 2010 функционират като пространства за хореографи, танцьори и други артисти.