Начало Идеи Гледна точка Индианеца
Гледна точка

Индианеца

2837

Викаха му Индианеца.

Рядко влизаше в бара. И да влезеше, сядаше сам на някоя маса, подпираше главата си с ръка, бутваше кожената шапка назад и започваше бавно да отпива от чашата си. Това траеше около половин час, после ставаше и си тръгваше.

Редовните посетители вече му бяха свикнали. Беше се заселил в градчето през пролетта. Знаеха, че по цял ден обикаля коритото на реката, която минаваше близо до градчето. Търсеше злато. В началото го наблюдаваха с интерес, искаха да познаят дали е намерил нещо. Но с времето интересът им се загуби, а и в поведението на човека по нищо не личеше да е забогатял.

Но днес не стана тъй. Индианеца изпи една чаша, отиде на бара и си взе втора. Барманът, този стар котарак, който познаваше толкова добре клиентите си, че по едно трепване на клепача можеше да разбере онова, което се случваше с тях, застана нащрек и започна да го наблюдава осторожно, скрил по навик погледа си под дебелите като торби клепачи. Откога чакаше Индианеца да плати някой ден пиенето си с люспа злато, но досега не беше се случвало.

Когато човекът си тръгна, барманът извика помощника си да застане зад тезгяха и прескочи до канцеларията на шерифа в съседната сграда, където сподели догадките си. Двамата отдавна играеха комбина и голяма част от уискито без бандерол, което се лееше в бара, пристигаше по линия на шерифа.

Шерифът се зарадва на новината. Беше му омръзнало да бие мухи по цял ден. Ловеше ги с ръка и казваше, че така тренира рефлексите си, ако се наложи да използва револвера си. Хората му вярваха, защото бързината му наистина беше пословична.

Той стана, стегна с още две дупки колана си, на който висяха кобурите с револверите и отиде да яхне коня си.

Златотърсачът живееше в дървена къщичка в края на градчето. Шерифът го завари седнал на верандата да следи полета на ястребите. Тук прерията се нагъваше на хълмове, които отвеждаха погледа чак към потъналите във виолетова светлина планини.

Шерифът слезе от коня, върза го за оградата и се запъти към верандата, като изръмжа нещо за поздрав. Дръпна един стол, седна и захлупи с шапката коляното си.
– Нещо за пиене? – попита Индианеца.
– Може.
Мъжът влезе в къщата и излезе с бутилка и две чаши. Двамата дълго седяха мълчаливо, гледайки прерията.
– Върви ли? – попита най-сетне шерифът.
– Не. Нищо няма. – И показа гъбясалите си от водата ръце и обелените нокти. – Мисля да вдигам партакешите. Но мисля, че е за добро. Представяш ли си, ако реката беше златоносна и това се разчуеше? Какво щеше да стане? Веднага щяха да се изсипят хиляди гладници. И да донесат със себе си кавги и престъпления. Така е най-добре. Шерифът да е безработен.

Шапката на коляното на шерифа изгърмя. Мъжът падна със стола назад. Шерифът го гледаше. Беше мъртъв. Той прибра револвера си в кобура, допи чашата си, наведе се и опипа пояса му. Веднага намери кожената торбичка, завързана за колана му. Дръпна я, скъса кожената връв и изсипа торбичката в шепата си. Тя натежа от люспите злато.
– Лъжец! – каза шерифът. – Лъжец!
Яхна коня си и потегли към площада. Пътьом спря и натъпка шапката си в хралупата на едно изсъхнало дърво. Сетне дръпна юздите. Сега щеше да има доста работа. Трябваше да съобщи за убийството на златотърсача и да организира преследването на убиеца.
– Безработен! Кой е безработен бе! – И се изплю в прахта.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора