Няма съмнение, че днешната епоха е враждебна спрямо индивида. Всичко е сякаш срещу него. Няма нужда да ходим далеч за примери, щом самата дума индивид не ни казва добре това, което претен­дира да означава, и не изпълнява здравата мисия на думите, които трябва да представят пред нас – с известна приблизителност, но без прека­лена двусмисленост – обекта, за който се отнасят. Първоначално думата индивид се появява не в езика, а като специализиран термин, произведен от граматици и философи. Разликата между една дума и един специали­зиран термин е, че него не можем да разберем, ако предварително не познаваме дефиницията, чрез която е създаден, докато словото в езика веднага, без никакви условия, ни предава своя смисъл, който не търпи да бъде определен с голяма точност, но удобно ни ориентира в практиката. Създаден в Гърция, по-късно преведен от латинските учени, “премачкан” от схоластиците, накрая навлезе в общия език, носейки в себе си разбър­кано всички значения, с които бяха го инжектирали различните филосо­фии, напълно непознати за говорещите този език. По тази причина думата индивид се е превърнала в непрозрачно слово, без жизнена експресивна подвижност. Ако това се беше случило само с нея, лошото не би било достойно за внимание, но аз всъщност си послужих с този случай само като пример за това, което става сега с почти всички по-съществени думи на езика ни. Всеки, който днес размишлява и поема риска да пише, се чувства потиснат, забелязвайки че най-важната част от речника е стана­ла неизползваема, защото думите са претоварени с остарели значения, станали са като трупове и не кореспондират нито с нашите идеи, нито с нашата чувствителност. Като лишават от престиж понятията, обознача­вани с тях, губят престиж и те самите като думи. Очевидно, това е опасно, защото човекът, този винаги единствен човек – тъкмо това би трябвало да означава думата индивид днес – иска да изрече каквото той мисли, но за това са му нужни думи, достатъчно пластични, способни да запечатат следите на нашето вдъхновение, както восъкът приема отпечатъци. Сами­ят език – не речта – е дело на колективността, той е инструмент, осигуряващ минимум комуникация. Като инструмент, във всеки един момент той е изграден от система устойчиви форми, както граматически, така и семантически. Те предшестват нашето индивидуално мислене и конкретната ни реч. Езикът, следователно, е организация на мисленето, която произтича от социалната ни среда и в която трябва да се движи нашето персонално мислене. Опитвайки се да тече според собственото си вдъхновение, то се сблъсква с тези пред-установени форми. Ако езиковите форми са претоварени с минало, със стари понятия, съхранени в тях като мумии, с извънредно много опит, придобит чрез тях и с означаваните от тях неща, тогава индивидуалното мислене се среща с думи и изрази, които са толкова втвърдени или така са се обезценили, че то не успява да постигне в тях онези леки изменения или нововъведения, благодарение на които да изрази своите същински намерения. Думата е станала сякаш от рогова материя, езикът страда от артериосклероза – симптом за старостта на една цивилизация.

Не е нужно да ходим далеч, за да се натъкнем на проблема индивид и организация. Достатъчно е да почнем да говорим и той вече е тук. Но не се бойте, че сблъсквайки се с големия проблем, ще се занимавам с този частен случай – битката на индивида със собствения му език, който го държи като пленник и го угнетява. Ако започнах, засягайки тъкмо това, то е защото, като ни интересуват на този колоквиум специално онези екстремни форми на организация, които днес потискат човека и са със скорошен произход, не бива да допуснем риска и да забравим, че за добро или за лошо, противопоставянето между индивида и организацията е една от най-първичните, най-дълбоки и най-постоянни съставки на човешката съдба.[…]

В нашия контекст под организация ще разбираме онова човешко поведение, което се осъществява в съответствие с някакъв предварителен модел. Ще добавим още, че несъмнено индивидът се държи най-често в съответствие с програма за действията си, която той самият е пред-установил. Човешкият живот не е нито само, нито в по-голямата си част, моментна спонтанност, внезапно вдъхновение и хрумване. Но само-организацията не е това, от което се интересува нашият колоквиум. Проблемът на целта му се появява, когато организацията на поведението не води началата си от индивида, а му е наложена отвън. Но и това, ако не добавим нови уточнения, не е нещото, което сега най-вече ни интересува. Ако един индивид, по свой избор, без какъвто и да е натиск, влезе и стане част от едно сдружение и се държи съобразно неговия регламент, това в същността си не е различно от самоорганизацията. И в двата случая организацията на неговото поведение – възникваща отвътре или по силата на свободно одобрение – произтича и се поражда в самия индивид.

Явлението, в което ясно се появява нашият проблем, е налице там, където организацията се поражда вън от индивида и при това той я изпълнява, без да има предварителната свободна воля за това. Когато искам да пресека улицата, но пътният полицай преустанови движението и аз застана неподвижен на тротоара, моето поведение – да застана неподвижен – нито възниква спонтанно, нито го извършвам с истинска свобода. Когато вляза на събрание и подам ръка на присъстващите, раздрусвайки ръцете им с онова смешно движение, чието значение ми е напълно неразбираемо, този мой акт също не произтича от мене, нито пък го практикувам в резултат на свободна воля. Добре ме разберете: не казвам, че имам изразена отрицателна воля срещу евентуалната необ­ходимост да подам ръка на човека до мене. В действителност, аз нямам воля – нито положителна, нито отрицателна – да правя това. Онова, което е у мен, е само привикналото съзнание, че трябва да правя това поради мотиви, които нямат нищо общо с конкретното действие на здрависването. Ако бях в Тибет, би трябвало при аналогична ситуация да се хвана за ухото, да обърна лице настрани и да си покажа езика. Независимо от това, мотивите, поради които бих направил едното или другото, биха били еднакви и в Лахса, и в Дармщат. По-нататък ще видим какви са те. Сега само ще кажа, че формата на поздрава е поведение, напълно чуждо на вдъхновението и на волята ми, което се врязва в живота ми като чуждо тяло. Преди всякакво мое вмешателство обществените обноски са вече организирани от човешката среда, в която ми се е случило да съществувам, както обществото в своята функция на държава е организирало начина на движение в града.

Индивидът живее персонално и автоматично

Това ни дава възможност да видим, че индивидуалното поведение – разбирано в цялата му широта, включително и неговите размишления – се състои от два типа активност, които са коренно различни помежду си. От една страна, това са актове, чийто произход е в намеренията и волята на индивида. Те съставляват това, което можем да наречем персонален живот на индивида, който винаги е проява на творче­ство. От друга страна, това са актове, които се извършват съзнателно от индивида, но нито са измислени, нито са пожелани от него, а са му наложени в една или друга степен от човешката среда, от колективността или от обществото, в което той е потопен. В тях индивидът се държи не творчески, а обратно – като автомат, сиреч машинално. Най-ясният пример е стискането на ръцете, което извършваме, без изобщо да разбира­ме какво правим. Знайно е, че науката за обичаите не е направила разби­раеми истинския произход и същинския смисъл на това поведение. Съще­ствуват само някакви мъгляви и импровизирани хипотези.

За да се разбираме, сега ще назовем двата типа актове, които образуват живота на индивида, персонален живот и автоматичен живот, макар и да съзнаваме, че и двете наименования не са напълно удовлетворителни.

Пред тази раздвоеност трябва най-напред да усмирим една тенденция, която дори някои знаменити мислители не са съумели да сдържат – да се презира “автоматичния живот” като недостоен за човека, като изоставяне или предателство към неговото автентично битие.

Вярно е, че индивидът не е човек в един и същ смисъл, когато живее персонално и когато живее автоматично. Между двата вида живот съществува същностно йерархично различие. Взет в пълноценен и висш смисъл, както би казал Аристотел, индивидът е човек само в своя персонален живот. В автоматичния живот той е механично явление от различен вид, но от рода на всеки друг механизъм. Но работата е там, че индивидът не би могъл да притежава поне малко персонален живот и съответното му битие, тоест поне малко същинска човечност, ако не притежаваше един извънредно широк автоматичен живот. Ако всичко това, което правим или се нуждаем всекидневно да правим, се налагаше да изобретяваме и пожелаваме за собствена сметка, не бихме стигнали доникъде, пък и онова, което бихме правили, би било близо до животин­ското, тъй като ще трябва всяка сутрин да започваме отново да ставаме “човек”. Благодарение на това, че колективността, в която се раждаме, е носител на цяла система от начини на поведение, които посредством най-разнообразни процедури – от похвалата до наказанието – се отпечатват в нас, на нас ни остава малко свободна енергия, която можем да посветим на едно персонално битие, да обмислим някакви идеи за самите нас, да проекти­раме и да изпълним някаква оригинална постъпка.

Още при раждането си човекът среща около себе си една предварително установена система от “типизирано поведение”, тоест една цяла организация за индивидуалния живот. Откъде произлиза, кой я поддър­жа и как действа тази организация? Не може да избегнем тези три въпроса, макар че ще им отговорим с най-съкратено изложение.

Да вземем формата на поздрава като пример за форма на типизирано поведе­ние. Въпросът откъде произлиза тази форма означава да полюбопитстваме за нейния исторически произход. Нашият въпрос е днешен. Поздравът е човешки акт, но това е акт, който аз нито изобретявам, нито избирам. Не го изобретява и не го избира обаче и нито един друг индивид. Така нещо странно се случва в света: човешки акт, който няма днешен произход у нито един човек. Аз се ограничавам до това, да го извършвам машинално. В него съм автомат. Кой е този, който пръв поисква да поздравява и изобретява конкретната форма на поздрава? Конкретно никой, но същевременно всички наоколо. Нито един човек, тоест нито един определен индивид, не е отговорен за този акт. Нещо повече: нито един човек не разбира тази активност, що се отнася до нейната конкретност. Следователно, това е активност, извършвана от хората, но която строго погледнато, не е човешка. Няма човешка активност, ако няма субект, който я осъзнава и е отговорен за нея. Аз я извършвам поради мотиви, които нямат нищо общо с нейната конкретна форма, а именно защото виждам че другите, някакви неопределени други, я практикуват. Ако аз се откажа да я изпълнявам, бих търпял досадни последствия: тези другите биха казали, че съм лошо възпитан, че съм надменен и ги пренебрегвам.Типизираната форма на поведение, каквато е поздравът, ми се представя с белега на натиск, упражняван върху мен от средата. Разбира се, аз мога в този случай да откажа да го изпълнявам, но със съзнанието, че ще получа щети, тъй като ще бъда засегнат от репресията на средата. Следователно, не съм напълно свободен да го направя или да не го правя.

Повтарям, че явлението е странно, както и да го поглед­нем, защото – забележете – дори всеки един от индивидите, формиращи обществената група, да си мисли, че от съображения за хигиена или от някакъв друг характер не трябва да хваща и раздрусва ръката на другия, все пак всички продължават да го правят. До такава степен това поведение е извън-индивидуално.

Истинският субект на акта на поздрава не е, следовател­но, някой определен човек, не е нито един човек, а е една дифузна реалност, „всеки друг”. Другите, бидейки неопределени, не са собствено индивиди. Този всеки друг притежава само пустата форма на индивидуалността. Тук се откроява неадекватността на думата индивид. Индивидите без индиви­дуалност са това, което обикновено наричаме хора; хората са дифузния проводник на организацията на нашия живот, която започва да гравитира около нас още с раждането ни, като непрестанно упражнява натиск върху нас и с натиска си ни щампова. Така че темата индивид и организация би могла да бъде изразена с тези две думи: човекът и хората.

Отношенията между индивида и хората не са собствено човешки, тъй като хората не са същински индивиди. Любовта, приятелс­твото са форми на поведение на определен индивид към друг определен и незаменим индивид. Това са между-индивидуални отношения. Докато хората са чисто и просто проводник на типизираните форми на поведение и всеки един от хората среща пред себе си дифузната маса на другите, които упражняват върху него характерния си натиск.

Щом е така, почти всичко, което правим – в него се включва и по-голямата част от нашите мисли – го правим, защото хората го правят; сиреч, правим го машинално, без да го осмисляме и без директно да го искаме. Такова поведение наричам привички (usos).

Обществото като система от привички

Когато се говори за привичките, обикновено в тях виждат само характера им на навик, като се вярва, че силата им се корени в обичая. Не отричам, при формирането на една привичка взема участие и навикът, както в много случаи взема участие и подражанието. Но дали те не вземат участие тъкмо в процеса на създаването на привичките, тоест когато те все още не са конституирани като привички? След като това се случи, след като привичката се укрепи в дадено общество, тя вече не действа върху индивидите нито със силата на навика, нито чрез подражанието, а с упражнявания от нея натиск, защото решението да не се изпълнява привичката предизвиква репрeсии. По този начин имаме такова поведение на човеците, което в най-типичните си случаи нито един човек не разбира и нито един човек не желае, но въпреки това всички осъществяват; поведе­ние, което оформя част от живота на всички. Това ще рече, че поведението съобразно привичките не е нито индивидуално, нито между-индивидуално, а е неразбираемо и неволево. Поведението, което притежава такива атрибу­ти, е, по мое мнение, същинското обществено явление. Обществото в такъв случай е колективният живот на индивидите, осъществяван под натиска на една система от привички. Езикът ни е система от словесни привички. По-голямата част от нашите идеи се намират в нас не по силата на познаване на съдържанието им, а защото са интелектуални привички на нашето общество. Така е и с всичко останало.

Привичките поддържат, тоест налагат, една цялостна организация на човешкия живот, една организация, предшестваща акто­вете на който и да е индивид, принуждаваща индивида с повече или по-малка строгост да изпълнява привичките, като нагажда актовете си към тази организация. Но организацията нито е измислена, нито е пожелана от някого, тя се създава спонтанно и безотговорно при пораждането на всяка начална форма на колективен живот на хората. По този начин, ако мимоходом изказаното е вярно, ние сме пред необходимостта да възприемем една форма на реалността, която по положителното си съдържание е човешка – тъй като е използване на идеи, на оценки, на начини на говорене и на дейност, които са свойствени за човека и не са свойствени за животното, за растението, нито пък за минерала – но на която й липсват свойствата, които са в най-точния смисъл на думата човешки: разбиране и воля. Тази странна междинна реалност между чистия механизъм на природата и чистото съзнание и свободата на човека, е социалното, тя е обществото. По историческия си произход поведението, което след време ще стане привичка, е било творчество на някой индивид, било е човешки акт в точния смисъл на думата – съзнателен и свободен. Но за да стане привичка, то е трябвало да загуби тези си качества и да се превърне в машинална реалност, без непосредствен смисъл, без дух. Това ни отвежда към един парадокс, който изглежда неизбежен, а именно, че собствено социалното – обществото като система от привички, като автоматична организация на човешкия живот – е една дехуманизирана, обездухотворена реалност, че е механизиране на човешкото, че е преобразува­нето му в нещо като природата, че е минерализиране на човешкото. Романтиците, когато се въодушевявали от понятието за Volksseele (наро­ден дух), са се опивали от една метафора. Един народ, сиреч едно общество, в първоначалния си или в пълния смисъл на думата, няма душа.

Благодарим ти, Господи! Защото благодарение на тази машинално наложена на индивидите организация е станало възможно техните творения да бъдат поне частично съхранени и натрупани. Благо­дарение на нея се формират културите и цивилизациите. Без нея е съмнително дали индивидът би станал човек – защото човекът, както го е казал Гьоте, не е само продължител, но и наследник, тоест този, който съхранява миналото. Обществото, тъкмо защото не е творчество, е винаги минало. Всяка привичка закъснява, минава време, докато се формира, докато придобие автоматична валидност. Затова всяка привичка е нещо старо, един архаизъм по отношение на творческия индивид. Тази е причината историята да изглежда бавна, закъсняваща. Индивидът е нетърпелив, животът му е кратък, и тъй като е кратък, той е бързане. Още Омир цитира като нещо древно пословицата, че „мелниците на боговете мелят бавно”. Този архаизъм може да е извънмерен и да разстройва живота на индивидите. Тогава обществото умира от старческа немощ. Обратно, един колективен живот може да се осъществява при наличието на твърде незначителен архаизъм. Какво става в този случай? Тогава колективният живот все още не е станал общество, народ, нация. Ако организацията, която съставя обществото, не действа механично, нечовешки, ако натрупването на творенията зависи само от разума и волята на индивидите, щеше да е съвсем невероятно във Вселената да се стигне до историческото битие, което наричаме човек.

Не е нужно прекалено да се поляризират понятията за индивид и организация. Затова смятам, че няма да е излишно, ако представя на колоквиума базисната организация, отпечатана от привичките върху индивида, благодарение на която той достига до битието на човек. Наред с другото, това ще ни помогне да контрастираме с нея онзи вид организация, който съставлява по-точната тема на този колоквиум.

Между привичките има една група, която разкрива твърде своеобразни и дори явно противоположни качества спрямо тези, които разглеждахме досега. Това различие не се отнася до съдържанието им, а до начина им на съществуване като привички. Заедно с поздрава споменахме и друг пример: моето поведение, което се възпрепятства от пътния полицай, когато искам да пресека улицата. Той самият няма никакъв личен интерес аз да не прекосявам улицата; няма с мен никакво между-индивидуално отношение. Аз съм само един минувач и нищо повече, а минувачите са хората. Вече видяхме, че при хората няма място за между-индивидуални отношения, защото те не са същински индивиди. В случая обаче аз също нямам с полицая никакво между-индивидуално отношение. Полицаите са също така хората. Пред нас в случая са поведението на полицая, който не ме оставя да пресека улицата, и моето поведение, което се състои в преустановяване на движението, като произходът и на първото, и на второто не е нито у мен, нито у него. Кой е подбудителят на двата акта? За разлика от поздрава, в случаи като този обикновено не се отговаря, че подбудител е никой, всички, хората, – а се отговаря с очевидно по-голяма точност и яснота, като се казва, че това е властта, правителството, държавата. Но нищо в тях, както подсказват и наименованията им, не е индивид. Човекът или хората, които упражняват властта, които управляват, които осигуряват функционирането на държавата, изобщо нямат за цел аз, единичният, каквото съм аз, да прекъсна пътя си. Аз изобщо не ги познавам. Това обаче, което са направили управляващите като индивиди, е да съставят един правилник, който създава организация в движението, в този смисъл – закон. Извършили са го с разум и воля. Действали са напълно като хора. Правилниците, законите упражняват върху индивиди­те максимален натиск. Ако не ги изпълнявам, репресията е точно определена и публично известна.

Държавата или обще­ствената сила на свръхорганизацията

Законите представляват такъв тип организация, който е различен от разгледаните досега. Нека набързо спрем внимание върху една от разликите. Базисната организация на индивидуалния живот, произхождаща от системата на привичките, от които се състои общество­то, е спонтанна и анонимна. Индивидите, взети като индивиди, нито я произвеждат, нито я поддържат. Законът обаче, макар че идва при мен от социалната среда, е измислен и формулиран от индивиди, и натискът, упражняван върху мен, не произхожда непосредствено от социалното тяло като негов дифузен субект, а от определени индивиди – управници, полицаи, които специално се занимават с това, да съставят законите и да наказват при неспазването им. Тази разлика ни кара да мислим, че законът не е привичка. Нека засега оставим настрана случая със законите на обичая, действащи в първоначалните епохи на всеки народ и чиито характер на закони е твърде дискусионен и най-вече неясен.

Това, което е законът в един закон, не е неговото съдър­жание, а повелителният му характер. Законът е разпореждане, заповед в пълния смисъл на думата, който неотлъчно включва заплаха за наказание, за чието изпълнение има подготвени органи. Дифузният натиск, упражня­ван от всички привички, тук се появява концентриран в една част от обществото, в групата индивиди, наричани правителство. Това, което вършат тези индивиди, е да се разпореждат; но тази функция – разпоре­ждането – не произтича от тях, тя е налице преди тях, като една от привичките, които се съдържат в обществото и поддържат обществото. Всъщност, привичката на разпореждането, която включва в себе си пълномощието да се накара да функционира съответния апарат, който я прави възможна, се формира в обществото стъпка по стъпка. Държавата предс­тавлява тяхната съвкупност.

Римската империя е останала в известната нам история като най-ярък пример за обществено функциониране на управлението. Думата imperium се формира от imperare и imperator. Imperare означава “управлявам”, но това значение прикрива значението, което първоначално е имала тази дума. Тя е съставена от in и parare, което ще рече “подготвям”. Този по-древен смисъл показва в какво се състои функцията на разпореждането: да урежда предварително обща дейност на индивидите, които формират една колективност – по-точно казано, да “организира”. Законите, правото, са нова организация за подчиняване на индивидите, която се наслагва над вече действащата, осъществявана в дифузната форма на останалите привички. Разпореждането, взето не като между-индивидуално, а като обще­ствено явление, е привичка като всяка друга; в него са налице всички свойства, които са съществени за привичката. Разликата е в това, че този път съдържанието на анонимната привичка се поема от един или повече индивиди, които осъществяват по собствено усмотрение, следователно – според разбиранията и волята си, действия по организиране на част от живота на останалите хора. Тези, които се разпореждат, започват най-напред с организиране на апарата за разпореждане, който е това, което наричаме държава, и след неговото учредяване държавата организира повече или по-малко страни от живота на индивидите.

Тази, можем да я наречем, свръхорганизация, не е като базисната, спонтанно възникналата в общественото тяло, тя няма нейното бавно формиране, тъй като възниква мигновено по силата на някакъв предписан порядък и е произведена с пълното съзнание на отделни хора, на хора в пълния смисъл на тази дума. Поради тези свои характеристики свръхорганизацията, създавана от законите, не е привичка. Такава е обаче нейната функция – обществената функция на разпореждането.

Можем да проследим в историята с известна яснота бавното формиране на привичката, каквато представлява държавата или обще­ствената сила на свръхорганизацията. При най-примитивните народи тя не съществува като постоянна функция. Те живеят чрез спонтанни привички. Държавническата функция се появява само от време на време, за малко, и после отново изчезва. Държавата започва, проявявайки се на тласъци. Когато испанците завладели Перу, Карл V бил загрижен за легитимността на своята власт в онези земи и наредил на вицекраля дон Франсиско де Толедо да му представи обширна информация за това, кой е управлявал онези народи преди да ги завладеят инките, тоест две поколения по-рано. В тази информация, на чиито въпроси отговорили множество индианци, вторият въпрос гласял следното: “Дали знаете, имате ли сведения за управлението на народите в тези кралства, преди да бъдат покорени?“ На което всички – а са били, повтарям, твърде многобройни – отговарят, че са слушали от бащите и дедите си, че преди това всеки индианец е живял, без да се покорява на никого, но тъй като едни народи воювали с други народи, когато някой човек се отличавал сред тях, останалите прибягвали към неговото покровителство и казвали: “това е човек, способен да ни защити от враговете, нека му се покоряваме”. Друг вид господство или власт, освен тази, не е имало. Този човек наричали cinchecona, което ще рече “способният днес”. Cinchecona, следователно, е зародиш на държавата, който както и imperator подготвя, организира защитата в момент на опасност.

Съществуването на държавата и на създадената от нея свръхорганизация означава, следователно, че, от една страна, обществото прибягва до индивида като такъв и това не би се случвало, ако обществото беше реалност, която е достатъчна само по себе си, и ако човешкият живот протичаше в толерантност, опирайки се само на спонтанната, анонимна и ирационална организация на привичките. Фактът, че има полиция и сили за поддържане на обществения ред, показва, че реалността, наричана “общество” не съответства в достатъчна степен на името си, тъй като в нея постоянно е налице както обществено, така и противообществено поведение; също така показва, че обществото е реалност, болна и дефектна в основата си. Името “общество” е утопично и означава само едно пожелание. Държавата, законът са ортопедични апарати, поддържащи обществото, което винаги е трошливо. То винаги е общ-ество и същевре­менно неговата противоположност – раз-общ-аване.

Оттук следва, че индивидът се намира включен, врязан в две форми на организация. В спонтанната организация на привичките в строгия смисъл на думата индивидът обикновено не се чувства прите­снен, макар че всичко около него му оказва натиск. Натискът на привич­ките се произвежда бавно и в съответствие със степента на постигнатата индивидуализация. Нищо по-несвободно от примитивния човек. Цялото му поведение е предопределено от привичките на племето. Въпреки това той извънредно рядко чувства противопоставяне между това, което би искал да прави, и онова, което изисква средата от него. Обратно, чувства тревога и не знае какво да прави, когато по някаква случайност попадне вън от привичките на своето племе, които му предоставят модел и програма за интелектуално и телесно поведение. Защото индивидуалността, като всички човешки неща, е променлива величина, стига да не разбираме това понятие само като някаква празна форма. Индивид означава поето задъл­жение за неповторимо и незаменимо битие. Но най-голямата част от човешките същества притежават минимална способност да мислят, да чувстват, да искат, сиреч да бъдат за своя сметка и да се чувстват щастливи, когато обществото около тях ги разтовари от това задължение и от усилията, като им внедри система от човешки желания, каквато система са привичките.

Затова, изправени пред проблема, който ни занимава през тези дни, не бива да се задоволяваме с въпроса дали днес не страдаме от излишък на организираност, нужно е да се запитаме също така дали не страдаме от понижаване степента на индивидуализацията.

Свръхорганизацията на държавата е призована да напра­ви това, което обществото в неговото спонтанно функциониране не е способно да направи или го прави прекалено зле. Забележете, държавата се ражда, за да се противопоставя на опасности и “да прави нещата добре”. Тези два мотива, които изглеждат така похвални, са, по моя преценка, главната причина толкова много индивиди, индивидите във висша степен, да чувстват живота си ненормално потиснат и непри­годен.

Нека видим защо е така. Държавната свръхорганизация не се появява бавно, а мълниеносно и изненадващо за индивида, като неочак­вано прави от определени форми на поведение нещо невъзможно и, често, наказуемо. При еволюцията на държавата законотворчеството става все по-обилно, за да се превърне в последно време в една картечница, която изстрелва закони, без да спира. В резултат на това индивидът не може да проектира живота си, и тъй като най-същностната функция на индивида е тъкмо тази: да проектира своя собствен живот, несдържаното законотворчество го изважда от самия него, пречи му да бъде себе си. При ситуация на опасности – в обсаден град, например – държавата регламентира почти целия живот на индивидите, тъй като всяко тяхно действие може на практика да се окаже опасно. Но странното е, че се случва и обратното: вродената тенденция на държавата да регламентира всичко, макар и опасната ситуация да е изчез­нала, допринася за увековечаване на впечатлението за опасност, така че индивидът непрестанно се чувства като персонажа на Кафка виновник за всякакви незнайни възможни престъпления.

Но ударът на тази свръхорганизация върху човека е по-разстройващ при реализиране на целта й “да прави нещата добре”, която цел е основна за държавата. Вече казахме, че това означава намесата на рацио­налност в общественото поведение. От това, че нещо е привичка, не следва по никакъв начин, че то е полезно. Обществото винаги е натоварено с привички, които са не само безполезни, но и вредни. Затова идеята на Малиновски да се разбират формите на живот на народите чрез техните функции – което означава, чрез тяхната полезност – е една неудачна идея. Намерението на държавата да рационализира поведението на индивидите, принуждавайки го да бъде полезно и адекватно, означава поведението да се строи, тръгвайки от нещата. Да се правят добре нещата означава да бъдеш ефективен. Но това, от своя страна, допринася да се разчита твърде малко на индивида. Съвършенството при постигане на целите се получава за сметка на индивидуалността на индивидите. Такъв е и същностният характер на закона. Тит Ливий, който като добър римлянин, е разбирал малко от това, казва при дефинирането на законите, че те са нещо глухо и неумолимо: leges rem surdam, inexorabilem ese.

По собствената си форма законът е неумолимо нехуманен и противоиндивидуален – един добър пример, че всичко обществено е дехуманизирана, минерализирана хуманност. За римлянин като Цицерон максималното противоречие е privilegium – закон за или против един индивид.

Наред със свърхорганизацията, която произтича от дър­жавата, има и друга, непринудена, самостоятелна свръхорганизация. Но­вата индустрия, направлявана от техниката, се превърна в масово произ­водство, и по тази причина с неизбежност стигна до положението на свръхорганизация. В сравнение със занаятчията, съвременният работник като работник е почти не-човек. Склонен съм обаче да вярвам, че индустриалната свръхорганизация не би се развила толкова бързо, ако не беше срещнала предварително, като модел, свръхорганизацията на държавата. Заради това съпротивителните сили срещу организацията трябва да се концентрират срещу държавата. Това ме накара преди 30 години да напиша глава в моята книга “Бунтът на масите” със заглавието “Най-голямата опасност: държавата”. Битката няма да бъде лесна, защото тъкмо сега държавата излиза извън пределите на всичко онова, което досега е претендирала да бъде, и дори иска да стане нещо, което най-малко може да бъде: превърнала се е в благотворителна държава. Трогателна е ласкавостта, която проявява днес благотворителната държава. По замисъл държавата би искала да защитава принципно и по най-строг начин индивида срещу най-големите опасности, също така би искала да се правят добре нещата. Но резултатът е, че заплашва да задуши индивида.

Ето защо си струва да разкажа баснята за мечока, който бил приятел на човека. Проснат на земята, човекът спял. Неговият приятел мечокът бдял над съня му. Една муха кацнала върху челото на човека. Мечокът не можел да позволи да бъде смутен съня на неговия приятел човека. С лапата си подплашил мухата, но сплескал главата на човека.

1953 г.

превод от испански: Лазар Копринаров