Изложба живопис на Николай Петков в галерия „Аросита“, София, 28 октомври – 11 ноември 2024 г.
През последните две десетилетия Николай Петков създава живописни творби, които споделят пречистения идеалистичен език на една висока модернистка систематичност, която, без да напуска условните граници на минималистичния канон, си позволява да обсъжда използването на визуални елементи от радикално различен и силно редуциран обектен речник. Сложните живописни рисунки представляват отчасти подредени витрини с всекидневни предмети и перцептивни ситуации, отчасти самородно изградени структури, съставени от фронтални изгледи и напречни сечения. Има нещо неотклонимо и обсебващо в благоговението на Петков към текстури, които съдържат едновременно натрапчиво наслагване на технически процедури и капсулирано присъствие на приглушени интелектуални интерпретации. Творбите поставят под съмнение възможната равнопоставеност между показването на един въпрос и отстояването на неговото естетическо формулиране. Повторението на прекъснати движения, акцентираната сдържаност и взискателният контрол разкриват фини нотки на нестабилност, което показва колко сложна е в неговите работи връзката между пространството, възприятието и самосъзнанието. Съчетаването на премерена инцидентност и прецизност поддържа отделните части в изящно равновесие. В лабиринт от геометрични планове, фигури и полета, изградени от линии и безкрайно множество цветни малки точки, Петков експериментира с пространствения ефект на контрастите и взаимодействията на светлина и прозрачност. Художникът анализира връзката между фигура и фон, като променя въздействието на цветовете без наслояване. Той сякаш се забавлява да играе с изразните характеристики на абстрактната живопис, категорично отхвърляйки дихотомията на абстракцията и фигуративността. Това създава ситуации, при които внимателният зрител е поставен в постоянна позиция на съмнение относно пространственото разчитане на изображенията във всяка отделна живописна рисунка.
Интересна особеност, присъща на живописта на Петков, е обстоятелството, че постоянното повтаряне на структури и тяхното задържане в рамките на определени параметри не се превръщат в скучен формализъм или безкрайно себецитиране, а стават повод за специфична поетичност. Странно е как тази поетичност, която преминава през прояви на техническа стерилност и емоционална резервираност, все пак достига до нас в поредица от предпазливи жестове, обединени от латентни значения и крехка изтънченост. Поне за мен живописните рисунки на Петков са преди всичко следи от ритуали на „изгубеното време“, малки блажени пиршества на контрапродуктивни действия и спекулативни удоволствия, причинени от сблъсъка на абстрактните репрезентации с физическата реалност. Напомнят ми за детското удивление от желанието, трудността и неразбирането как да бъде нарисувано нещо. Например в работата „Инструментите на волята А“ Петков изобразява три пергела и техните следи, примамвайки ни да осъзнаем парадоксалната невъзможност да бъде скицирана представата за равнина и пространство през нашите впечатления за обекти, които все още не са станали образни понятия и части от артикулирана визуална система.
В работата „Условна дистанция“ зрителят е призован да избере своето вън или вътре само приблизително, точно както понякога нашето съзнание „увисва“ в ситуации, в които няма допълнителни ориентири и опорни точки, за да може да прецени това, което му е разрешено да види. В много от работите, показани в изложбата, комбинирането на абстракцията и силно редуцираните модели на репрезентация е лишило много от всекидневните вещи от тяхната полезна разпознаваемост и функционален авторитет, създавайки по този начин свят на нестабилна еклектика и объркваща дифузия.
Живописта на Петков в някаква степен е антипод на интерактивната екранна реалност на съвременния технологичен свят, но без противопоставяне и призиви за връщане към аристократичната чувствителност и морал на чистата медия. Може да разглеждаме неговото изкуство като част от глобалната вълна от художествени практики от началото на XXI век, които се отнасят критично и с известна ирония към драматичното продължаване и усложняване на художествената идеология, базирана на строгата диада репрезентация/абстракция. В същото време концептуалната проницателност и противоречивата комплексност в картините на Петков разкриват своеобразно двойно движение: от една страна, назад с респект към естетиката на високия исторически модернизъм, а от друга, в синхрон с ефективно отслабената от догми и формули терапевтична експерименталност и свобода на съвременната живопис, която умишлено отбягва всякакви възможни типологизации.
