В своя прочут доклад „За европейския дух”, изнесен в Женева през 1946 г. – след като е обмислил от всички страни сполетялата континента ни катастрофа и е набелязал тревожните перспективи пред него – Карл Ясперс пише в заключението си следното: „Навярно трябва оттук нататък да живеем в готовност за най-лошото, но не бива да го мислим като неизбежно… Който утвърждава неизбежността, казва повече, отколкото може да знае, и така подхранва страстта на нихилиста, който само чака мига на катастрофата, която за него е или желано индиректно самоубийство, или абсолютна власт чрез насилие”. Това предупреждение на големия философ изглежда не е било добре чуто преди всичко от онези, към които Ясперс се е обърнал по преимущество – към хората на хуманитарната рефлексия, писателите, изобщо онези, които в най-ново време започнаха да се наричат неговите „интелектуалци”. Изглежда, казвам, то не е било чуто, защото тридесет години по-късно в романа си „Даниъл Мартин” Джон Фаулз, чрез един от своите герои, прави следното наблюдение тъкмо за онези, които нарича „хора от интелектуално привилегированите среди”. „Вече бе неприемливо за тях – пише Дж. Фаулз – да твърдят публично, че нещо, каквото и да е то, може да приключи добре в този свят. Дори когато нещата в живота им… наистина приключват добре, те не смеят да го пресъздадат в изкуството си…” И продължава: „Пророкуващият, самообвиняващ се човек на изкуството, се превърна в погребална оплаквачка, платен изразител на привидни чувства, опечален, който скърби вместо нескърбящите”. Макар в образа на интелектуалеца, Фаулз донякъде левичарски да е изтъкнал някои негови черти като „привилегироваността”, „добрата заплатеност”, ще трябва да се съгласим, че това е реален персонаж, утвърдил се най-вече именно със своя „професионален” песимизъм, с това, сиреч, че не просто живее в постоянна „готовност за най-лошото”, но и систематически го утвърждава „като неизбежно”. С което пък по проникновените думи на Ясперс – непрекъснато „казва повече, отколкото може да знае”. Да, този типаж съществува и е разпознаваем и до ден днешен, като и до ден днешен той продължава да намира за „неприемливо да твърди, че каквото и да било може вече да приключи добре в този свят”.

Откъде обаче идват неговата базисна обезсърченост, неговият фатализъм и нихилистична страст, чиято поява вече очевидно прозира Ясперс през 1946 г. и чиято вездесъщост в „интелектуалните среди” регистрира Дж. Фаулз през 1977 г.?

Отговорът, ако прочетем още веднъж внимателно цитираните думи от Женевския му доклад, ни дава самият Ясперс. Защото в пълнотата си те казват: „Навярно (след опита от катастрофата – б. м.) трябва оттук нататък да живеем в готовност за най-лошото, но не бива да го мислим като неизбежно. Онова, което ще се случи, е дело, което ще бъде осъществено от човешката свобода” (курс. мой). И тъй, макар – след уроците, които ни е дала човешката история (и особено след последните между тях) да е най-благоразумно да живеем в готовност за най-лошото, не е позволено обаче да го мислим като неизбежно, тъй като, в последна сметка, онова, което ще се случи, ще е дело, което ще бъде осъществено от човешката свобода, а човешката свобода не е „обект”, който може да бъде познат като обект между обектите, за да бъде сетне „калкулиран” в уравнението на „онова, което ще се случи”. Тъкмо затова впрочем, онзи, който мисли „най-лошото” като нещо не само възможно, за което „трябва да бъдем готови”, но и като „нещо неизбежно”, утвърждава повече, отколкото може да знае.

Отчаянието следователно от човешката свобода – това е най-фундаменталният корен на превръщането в неприемливо на всяко твърдение, че „нещо, каквото и да е то, може да приключи добре в този свят”. А отчаянието от свободата е в най-последна сметка отпадане на вярата. Това е така, защото всъщност свободата – ако и след като нейната наличност въобще бъде призната – не може да бъде предмет на нищо друго, освен на вярата. На вярата, казвам, която в зависимост от своята сила би могла да я призовава или да не я призовава у човека, да се уповава и надява или да се отчайва от нея у човека. Изглежда обаче, че от времето, в което Ясперс говори, в „интелектуалните среди” вече е започнало да не се вярва истински, че в човека същностно – съобразно природата му на човек – има едно вътрешно ядро, с което той е противо-поставен на всичко просто налично, обективно, детерминистично и което е абсолютно не-обективното у него. Което не е „битие”, а „в-битие-вяване”, или: е битие-в-оптативно-наклонение; не е, т. е., „е”, а – „да бъде”, „нека бъде”, „нека бъда”. И това „вътрешно противопоставено”, този онтологичен optativus е и онова тъкмо, в което и за което човекът е при-з[о]ван в този свят; поради което и историята му е негова „длъжност”, както казва Ясперс.

Но ето, поради това свое отчаяние от свободата, изгубване на вярата в свободата, съвременният „интелектуалец” от времето на Ясперс, през времето на Дж. Фаулз та до днес твърде много е заприличал на онзи древноиндийски философ, който демонстрирайки напразността на всички усилия в този свят, хвърлял пред себе си навита на руло лента, за да покаже, че нищо освен развиването до край (до свършек) на онова, което вече се съдържа в нея, не би могло да се случи.

Сега трябва да се каже, че същият този „интелектуалец” – поне до края на XIX в., когато все още бе „философ” или фанатично устремен към постигането на истината „учен” – бе най-вече човекът на това вътрешно противо-поставено на „наличността” ядро, на това радикално „не-обективно” и никак не бе само наблюдател на това, което „е”. Той бе творец – творец на онова „да бъде”, което е човекът като дух. Той изпълняваше „длъжността” на историята, към която човекът е призван. В този смисъл той бе и „идеолог”, т. е., човек, който има идея (идеи) за човека-в-битието, и разчиташе на свободата на човека като осъществител на идеи (не само като подвластен на идеи, като какъвто започна да го оплаква съвременният „интелектуалец”, почти гнусливо отграничавайки се от всякакви „идеологизми”)[*]. След отчаянието си от свободата днешният „интелектуалец”, напротив, започна да има човека единствено като „обект”, но и не и като „субект”. Той признава днес само онази „субектност”, която може да наблюдава, без обаче да трябва да я призовава, да вярва в нея, да се надява на нея. В този смисъл пък той – това трябва да забележим като особено подчертана негова характеристика – радикално се отдели от „човека на действието”, отдаде „действието” на „политика”, на „социалния деец”, на „свещеника” и др.

Но поради това съвременният „интелектуалец” – независимо как определя себе си – е по съществото си детерминист и материалист. Той вижда човека и обществото единствено като неща, които „са”, и поради това се развиват като следствие от причини, но не като реалности, които „стават”; вижда ги като неща, които „съществуват”, но не и „о-същест-вяват”. Ето оттук идва хюбрисът на този човек да утвърждава „неизбежността” (онова, повече отколкото може да се знае за човека). Онова, обаче, чието битие е „бъденето” („да бъде-нето”), макар да може да бъде преценено и дори генерално преценено (та поради това от него да се налага да очакваме най-вече „най-лошото”), все пак не може да бъде проследено докрай, да бъде утвърден краят му.

Фундаменталната грешка на „интелектуалеца” е, че човекът може „да се изучава”. И той го „изучава” – всички негови, типично негови нови хуманитарни науки, заменили „идеологичните” философии: обективната психология, обективната социология, обективната футурология и т. н. „изучават” човека, сведен до битие – до „е”, докато той е битие-„да-бъде”. Човекът обаче, казал ни е на едно място К. С. Луис, „по принцип не може да се изучава; него можеш да „го познаеш”, но това е нещо съвсем различно”.

Накрая, още нещо в името на справедливостта. Действително в една епоха на остро и тревожно само-осъзнаване на човека, никой вече не е склонен да приема спокойно своята „орис” (както са се изразявали дедите ни). Тя все повече (и винаги) е не тази, която заслужаваме, всякога е тясна, ограничена и в този смисъл – нещастна „орис”, която затова мъчно бихме могли да приемем, за да заживеем в нея. Още преди, още преди да за-живеем онова, което ни „се е паднало”, онова, в което (и което) „сме се оказали”, ние го отхвърляме, недоволстваме от него. Ето защо, обаче, ние така и не го за-живяваме истински, действено, за да го и подобрим, перманентно рефлектирайки върху него. Изгубен е старият, достопочтено смирен, стоически вкус към „работата” в историческия „час”, с която сме и правили историята си. Вместо от духа на „работата”, сме обсебени от духа на „рефлексията”. И най-вече – най-„професионално”, най-„специализирано” е обзет от нея „интелектуалецът”. Ако т. нар. „обикновени хора”, колкото и да са самосъзнаващи се и претенциозни, не могат да си позволят лукса просто да „скърбят”, да „оплакват ориста си” (защото трябва да заживеят в нея, в нея да работят и да създадат онова, което ще бъде – другояче неудовлетворителната – орис на следващите), то „интелектуалците” могат да поемат – и с опиянение поемат – ролята на „скърбящите вместо нескърбящите”, по думите на Дж. Фаулз. Правят го обаче, както забелязва писателят (и тук няма никакъв „ляв” ресантиман), защото имат тази „привилегия”, тази всъщност твърде щастлива орис да не [трябва да] живеят с друго, освен с това да съзерцават ориста на човечеството. Така, скърбейки вместо нескърбящите, те и са изпълнени с едно особено перфидно презрение към онези, за които уж скърбят – към онези, сиреч, които са принудени да „действат”. Изпълнили са се с някакъв особен „Соломонов комплекс”. „Който трупа знания, трупа печал” – казва премъдрият Соломон. Но значи: щом „ако си знаещ – си печален”, то „щом пък си печален, значи си и (много) знаещ”.