0
3591

Интелектуалците, комунизмът
и демокрацията

Ненамираемата идентичност

Що е интелектуалец и каква е мисията на интелектуалеца? Има ли специфична интелектуална идентичност и какво прави от една творческа личност действена гражданска фигура?

Може ли да се установи ДНК-то на интелектуалците? Казано иначе, има ли специфична интелектуална идентичност, чрез която те да бъдат разпознати в сменящите се епохи от най-новата българска история? Какво прави от една творческа личност действена гражданска фигура?

Публичният дебат „Интелектуалците, комунизмът и демокрацията. Ненамираемата идентичност“, организиран от ръководения от проф. Ивайло Знеполски Институт за изследване на близкото минало, постави тъкмо тези въпроси, опитвайки се да проясни постоянните дилеми за това що е интелектуалец и каква е мисията на интелектуалеца. Дискусията се проведе в Софийския университет на 25 май т.г., в нея взеха участие писателите Георги Мишев, Георги Господинов, Захари Карабашлиев и Теодора Димова, самият проф. Ивайло Знеполски, доц. Георги Лозанов и проф. Пламен Дойнов (водещ на дебата). Форумът се фокусира върху три базисни въпроса и върху продуктивните колебания около тях:

1. Въпросът за „времето на интелектуалците“

Има ли специфични времена на интелектуалците в българската история, когато те излизат на сцената? Можем ли да ги датираме?

След 9 септември 1944 г. режимът на Отечествения фронт и наследилият го тоталитарен комунистически режим преобразяват интелектуалеца в наемник на партийната политика. Трайно го превръщат в държавен творец, обслужващ с репутацията и творчеството си идеологията и пропагандата на партията-държава.

В тази перспектива в какви регистри кризите на режима през 1956, 1968, 1985 г. предизвикват сътресения, след които започва да си пробива път едно ново съзнание за автономност на твореца и интелектуалеца, според което изкуството, науката и личността отново започват да се саморазбират като свободни от посегателствата на тоталитарната власт? Как в късната Народна република неголяма част от зависимите интелектуалци осъмват с идеята за независимост? Превръщат ли се в „духовен лидер на преустройството“ и настъпва ли „великото време на интелигенцията“? Какви форми на интелектуално включване се раждат и умират в преходното време? Как те изразяват позицията на интелектуалците – от подписките, шествията и акциите до дирижираните медийни послания и изпълненията на партийни поръчки?

2. Въпросът за принадлежността

На кого и на какво принадлежи интелектуалецът? На обществото, на нацията, на идеята за висок граждански морал, на себе си?

Как се практикува граждански морал в условията на тоталитарна диктатура? Може ли неафишираната аполитичност, демонстративната пасивност или стоическото неучастие да бъдат форми на алтернативно интелектуално участие в епохата на НРБ? Как да измерим престижа на съпротивата? Кое тежи повече: мълчаливото противопоставяне и отхвърлянето на режима чрез невписване в системата или критичната позиция в рамките на системата, която цели реформиране на режима?

Как след 1989 г. интелектуалецът избира между гражданска идентичност и партийна принадлежност? Какви са ефектите от сблъсъците между „червени“ и „сини“ интелектуалци през 90-те години на ХХ век?

Има ли днес интелектуалци „на повикване“? Къде изчезна фигурата на „народния трибун“? Има ли евроинтелектуалци у нас? А „фондационни“ интелектуалци?

3. Въпросът за индивидуалния избор

Какво точно прави интелектуалецът? Дали просто пише или говори на глас? Как осъществява своя всекидневен индивидуален избор?

Как интелектуалецът в епохата на комунизма действа между компромиса, несъгласието и мимикрията? Как е възможен индивидуалният избор в условията на тоталитарна диктатура, когато правото на всякакъв избор е силно ограничено?

Съществуват ли общосподелими норми на гражданския морал, според които съвременният интелектуалец действа и живее?  Кога, как и защо интелектуалецът се вписва в рамките на един ситуативен граждански морал, позициониран според личните си користни интереси?

Кога интелектуалецът престава да бъде интелектуалец?

Пламен Дойнов: … Голямото изпитание пред българските интелектуалци, особено през 20-те и 30-те години на миналия век, е ясната тенденция към партизация. Повечето от тях са свързани директно – като членове или като открити симпатизанти – с една партия. При една плуралистична система това сякаш не е такъв голям проблем, защото е отчетливо право на индивидуален избор, който рядко е принуден, тоест не си заставен да избереш задължително позиция към една или друга партия. Големият проблем е, когато този навик за партизация, уж разколебан с преврата от 19 май 1934 година, който минава под знамето на антипартийността, през 1944 г., тоест веднага след 9 септември, отново преминава в предишната крайност и отново се оказва, че всички български интелектуалци, с може би 2–3 изключения, са на страната на някоя партия. Те са униформени партийци, независимо дали принадлежат към опозиционния сектор, свързан с антикомунистическата опозиция в лицето на БЗНС „Никола Петков“, Социалдемократическата партия (обединена) и т.н., или към партиите, принадлежащи към управляващата коалиция и най-вече към Българската работническа партия (комунисти). Този рефлекс за партийност започва да става проблем и той веднага лъсва през 1947–1948 г. и следващите десетилетия, когато въпросът за партийността, за принадлежността към някоя партия при всички интелектуалци всъщност се превръща в проблем за еднопартийността и за това, че българските интелектуалци в крайна сметка много лесно прехождат от принадлежността към партия, вписана в многопартийната система, към принадлежността на една-единствена партия в тоталитарната държава…

Георги Мишев: … Цял живот със се стремил да мисля не с понятия, а с някакви образи, с някакви фантазии, с въображение, което в науката не се толерира и не носи някакви дивиденти. В този смисъл моята представа за интелектуалеца е свързана точно с моята воля, нещо ницшеанско, така да се каже. Още от малък – като едно селянче, започнало от нулата, за мен идеал бяха хората пред мен, поколенията пред мен. Моите връстници не ме интересуваха, бяха ми интересни всички по-големи от мен… В този смисъл в мен се изгради и представата за интелигентния човек, какъв трябва да бъде… Представях си го добре облечен, точен, внимателен, учтив, добър човек. За мен това беше интелектуалецът и цял живот съм търсил такива хора сред по-големите от мен… Аз бях много малък политизиран, 9-и септември ме завари на 9 години. Бях едно много активно септемврийче, посрещах влака веднъж в седмицата и получавах един пакет вестник „Септемврийче“, който носех в училище и го раздавах на децата. И бях сигурен, че най сетне идва нещо друго. Но за мен 9-и септември беше край на войната. Аз така си го представях: баща ми трябва да се върне от фронта и да започне новият живот. Разбира се, баща ми се върна, обаче от затвора се върна и едни крадец, който беше заловен да обира местната кооперация и затова беше вкаран в затвора. Но се върна и стана кмет, събра още пет души, такива като него, и направиха БРП (к)… А майка ми, домашният политолог, каза: „Абе как няма един свестен комунист в това село“… Но тези хора държаха 45 години и техните наследници продължават до днес…

Георги Господинов: Георги Мишев завърши с репликата: „Дано за тези, които идват след нас, да е по-различно, да е по-добре“. Това е много важна мантра – българската тъга. Това е репликата, която аз чувах от моите родители, които казваха: „За нас е ясно вече, ами младите да са по-добре“. Това е репликата, която аз на 53 години трябва да кажа на моята дъщеря. И тази мантра, която се предава от поколение на поколение, е част от българското неслучено… Когато се случи 1989-а, аз бях на 21 години… Спомням си един разговор, в който с мои приятели си говорехме по време на първите митинги и някой каза: „Аз се надявам до 5–6 месеца всичко да се оправи и да продължаваме“. Но тогава един друг човек каза: „Може би ще трябва поне година“. И ние всички му се нахвърлихме: „Как година, докога ще чакаме“… И сега, 30 години по-късно, си говорим отново…

Захари Карабашлиев: … Докато слушах Георги Мишев и Георги Господинов и мислех как да дефинирам понятието интелектуалец, докъде можем да имаме сечение с това понятия, се сетих за есето на Ортега-и-Гасет, което се казва „Интелектуалецът и другият“… И се сетих, че в него той говори за една особена разлика между интелектуалец и талант. Да бъдеш интелектуалец, казва той, е призвание, докато талантът е някакъв дар, който упражняваш. По много интересен начин в това есе той говори и за това, че има една точно определена житейска възраст, в която нещата, с които ще се сблъсква цял живот интелектуалецът, идеите, които ще приеме или няма да приеме, го сграбчват. И той употребява тази метафора: те го сграбчат с ноктите си за мозъка и го издигнат в небето, както орелът издига някаква плячка. В този смисъл самият интелектуалец се превръща в плячка на нещо много по-голямо от него. Защото идеите не принадлежат на интелектуалеца, интелектуалецът принадлежи на идеите…

Теодора Димова: … Понятието интелектуалец се разлива като пълноводна река и колкото и да ни се иска да го вкараме в някакви рамки, то винаги излиза встрани… Дали е достатъчно това – човек, който се занимава с умствен труд и който е на страната на справедливостта, който е в защита на несправедливо обвинените, дали това изчерпва интелектуалеца?… Интелектуалецът има способността да проумява кое е добро и кое е зло, кое е полезно или не. Той е, който винаги реагира на онова, което се случва в обществото, който отстоява аргументирано своята позиция… Емпатията, способността да се откажеш от комфорта, богатството, славата, престижа си, за да страдаш със страдащите и за да защитаваш беззащитните, за да си на тяхна страна – това е второто, което за мен е много важно за един интелектуалец. И третото е вътрешната устойчивост, вътрешен защитен механизъм – интелектуалецът трябва да бъде неизкушен, той не трябва да има зависимост – нито партийна, нито финансова… Той трябва да е абсолютно беззащитен, зад него не трябва да стои институция, не трябва да стои партия, той трябва да разчита единствено на себе си, той сам е институция, той сам е партия, той е с истината. И тогава той би имал възможността да убеждава и да внушава…

Ивайло Знеполски: Преди всичко искам да кажа, че разговорът за интелектуалците у нас, особено днес и след 1989 г., е натоварен с много предубеждения. От една страна, той робува на някакви митологични клишета, на разбирането на интелектуалеца като някакъв морален стожер, някаква идеална личност и след това разочарованията, че тази идеална личност не е отговорила на очакванията. От друга страна, една неприязън, упреци, обвинения, виновност – той носи някаква вина, защото не е изпълнил някакви очаквания. А е виновен, защото публиката не е намерила това, което иска да види в него. Така че между тези две крайности ние трябва да се опитаме да намерим някаква вярна ниша. Разговорът за интелектуалците след 1989 г. не беше естествено възникнал, не беше следствие на обстоятелствата – появява се тази фигура. Той беше един културен трансфер, идващ от чуждия опит и от чуждите модели. Тъй като ние сме чели, ние сме чули, ние знаем за големите фигури, те са фигури на демокрацията, демокрацията функционира в един от своите аспекти през интелектуалците като критичен коректив и като някакво друго присъствие срещу властта. Тоест предполагаше се автоматично, че интелектуалците си вървят с демокрацията… Истината е, че по времето на комунизма думата интелектуалец липсваше в официалните енциклопедии и речниците, тя се появи след това, в по-късните издания на речниците…

Георги Лозанов: Понятието интелектуалец има склонност да се разширява, така че накрая да му загубим границите. Затова аз ще се върна към една моя стара дефиниция за интелектуалеца от 2002 г., в една също голяма офанзива да говорим за интелектуалците. Това ставаше на страниците на в. „Култура“ и беше предизвикано от една статия на Евгений Дайнов, чиято основна идея беше, че човекът, който гледа домати на село, е по-полезен от интелектуалците за обществото. Това нещо, естествено, предизвика реакции, във всички случаи изглеждаше злонамерено към интелектуалците, не знам доколко поощрително към хората, които гледат домати. Тогава аз казах нещо: интелектуалецът е същество с два езика, в смисъл – два типа говорене. Едното говорене е в границите на собствено професионалния ангажимент. И резултатите от това говорене, от изпълнението на собствения професионален ангажимент му дават право да говори и по въпросите на, както казва Ралф Дарендорф, „несгодите и горестта на въвлечените в активния живот“…