0
1993

Интервю с Дядо Коледа

По това време на годината Георги Божков облича червения кафтан, нахлупва червената шапка, залепя бялата брада и преобразен в добрия старец, тръгва да раздава радост.

От няколко години с успех влизате в кожата на Дядо Коледа. Днешните деца продължават ли да вярват в приказката?

Да! Децата вярват в тази невероятна, вълшебна и тъй необходима им приказка. Това, което забелязвам с годините и сравнявайки с моето детство обаче, е, че възрастта, в която децата сами достигат до истината, че Дядо Коледа не съществува, е намаляла до 6–8-годишна възраст. Това е така, защото на днешните деца се налага много рано да станат възрастни и за съжаление, да спрат да вярват в приказки, за което имаме вина и ние възрастните.

Какви качества трябва да притежава човек, заел се с тази нелесна роля, за да не разочарова понякога твърде критичната детска публика?

Качествата на човек са нещо доста относително при работата с деца и не е нужно да притежаваш унифицирани заложби, защото всяко дете е една огромна и различна Вселена, изискваща индивидуално внимание и грижа. Това, което правя аз, е да слушам внимателно, да наблюдавам реакциите и да се поставям на мястото на всяко дете. Единственото нещо, което всеки трябва да направи при общуването си с децата, е да не забравя, че и той е бил дете, че се е нуждаел от същите неща, и да се отнася към тях така, както е искал да се отнасят с него. Това е моята тайна за доволни деца!

Кой е най-невероятният подарък, който сте давал на дете?

Подаръците, които аз съм имал честта да предам, са незабравими за мен и винаги оставят една топлина и смисъл в душата ми.

С мен се свърза едно семейство, което искаше да направи подаръци за техни съседи в неблагоприятно положение. Това, което те подготвиха с толкова любов, бяха на пръв поглед доста обикновени за някого неща, нооооо… За тези съседи беше повече от всичко, за което са си мечтали.

Грижливо опакованите и подбрани подаръци включваха следните неща: шоколади, вафли, топли чорапи, шалове, пуловери, продукти, достатъчни за приготвянето на Коледната и Новогодишната трапеза, малка изкуствена елхичка с играчки към нея и за двете деца по едни хубави обувки.

Не бих могъл да опиша емоцията, която изпитах с цялото си тяло, докато бях главна част от всичко това. Блясъкът от сълзите в очите на родителите и децата, вълнението при разопаковането на подаръците и щастието от така простичките за някого вещи. Бях благодарен и още съм, че ме направиха част от всичко това, което към днешна дата ме прави още по-добър Човек.

Кои са по-капризни – родителите или децата?

Естествено, че родителите. В старанието си да ги зарадваме с все повече и повече вещи и да не ги разочароваме с приказката за Дядо Коледа, забравяме, че децата са най-щастливи, когато създават спомени и емоции със семействата си. Родителите имат най-различни капризи и изисквания към подаръците, към хората около тях и дори към желанията на децата си, защото фокусът към Дядо Коледа е от ъгъла на възрастен, а не на дете.

Децата имат най-различни и причудливи желания, но винаги са готови да ги променят, ако знаем как да подходим към тях, докато възрастните държат на своите капризи на всяка цена и не са склонни да правят компромиси. Това са моите наблюдения и впечатления.

Коя е най-запомнящата се коледна история от практиката ви, която бихте споделил?

За мен няма някоя по-запомняща се или не история, защото всяка една носи в себе си смисъла, любовта, грижата, уважението и желанието да бъде вълшебна и незабравима за хората, към които е насочена.

Как беше при вас в детството с Дядо Коледа? Или тогава беше Дядо Мраз?

Аз може би съм едно от децата, за които в един момент съществуваха и двамата Старци. Получавах подаръци и на Коледа, и на Нова година, ноооо…. подаръците… бяха различни. Подаръците по моето време бяха със съвсем различен смисъл и стойност. Времената бяха други и нямаше кой знае какво да се купи, освен ако родителите ти нямаха долари за „Кореком“ или не ходеха в чужбина. Масово подаръците ни бяха еднакви, но пък радостта от тях беше истинска и удовлетворяваща.

Но всяко нещо си е според времето.

Имате богат трудов път, включително и в чужбина. Разкажете повече – какво сте завършили, какво сте работили?

Като бях малък, много обичах да ремонтирам всякакви неща. Повечето пъти неуспешно, разбира се, все пак бях малко дете с големи фантазии и огромно желание за изучаване на конструкции и механизми. Имах огромна страст към моторите, предполагам, както и всяко дете. Първия ми мотопед го получих като подарък от моя вуйчо, когато бях едва на 8 г., което запали още по-силно страстта ми към машините. След което се изредиха доста различни мотори, все по-големи и повечето съветски, все пак говорим за периода около 1989–1994 г.

През 1994 г. се записах да уча в Техникума по транспорт и енергетика „Хенри Форд” със специалност „Икономика и управление на транспортни предприятия” и така и не усетих как се изтърколиха 5 години, но времето лети, когато учиш и работиш с желание.

И така през 1999-а започнах висшето си образование в Техническия университет и заедно с това работихме съвместно с един мой приятел в нашия малък автосервиз, което продължи до 2007 г., когато приветствах идеята на друг мой приятел да разработи фабрика за бутилиране на минерална вода. Моята роля беше пълната организация и поддръжка на производствените линии и работния процес. Идеята беше страхотна, но се бяхме захванали с прекалено голям бизнес без достатъчна инвестиция, което неминуемо ни тласна към фалит, подпомогнат и от финансовата криза през 2008 г. Но както се казва, всяко зло за добро! Не след дълго друг мой приятел ми се обади, че търсят механик за тежкотоварни автомобили за Белгия и аз сякаш на шега заминах и така на шега се изтърколиха още 8 години в пътешествие из Европа. Работата беше изключително тежка и отговорна, но на мен не ми пречеше, защото всичко правех с желание. Началниците веднага забелязаха това и много бързо започнаха да ми делегират все повече отговорности. И така започнах да отговарям за целият автопарк от хладилни камиони и ремаркета, както и за цялата товаро-разтоварна техника, хидравлични платформи и всичко, свързано с поддръжката през всичките тези години. И то в различни офиси на компанията, първо в Белгия, после ме преместиха в Италия, след което в Гърция и така все по близко до дома. Работата беше интересна и предизвикателна, но дъщеря ми започна да пораства и да ѝ липсвам все повече. И това ме накара да се прибера в България. Малка скоба. След като роди дъщеря ни, съпругата ми започна да се занимава с едно малко детско клубче в кв. „Лозенец“. Преди да реша да се прибера окончателно в България, с жена ми решихме да инвестираме изкараните от чужбина пари в развиване на верига от детски клубчета, което окончателно ми помогна с трудното решение да се прибера у дома за постоянно.

И така вече 6 години успешно организираме детски тържества. Така и се зароди идеята да започна моето вълшебно и приказно преобразяване по Коледа, което вече 4 години носи усмивки на лицата на малките дечица и на техните родители.

Как се отрази пандемията на бизнеса ви? Получихте ли помощ от държавата?

Всичко вървеше прекрасно до идването на пандемията. Нашият бизнес е от най-засегнатите. Наложи се да освободим почти целия си персонал. За останалата част намерихме допълнителни занимания, за да успеем да подсигурим доходите им, а относно помощите от държавата, за съжаление, не получихме нито една стотинка помощ.

Продължаваме да се справяме със собствени сили и се надяваме скоро всичко това да отмине и да започнем всички ние да работим и живеем отново нормално.

Като българин, който се опитва да се справя с живота, но заедно с това и като човек, който по това време на годината облича червения кафтан, слага червената шапка, залепя бялата брада и тръгва да раздава радост, какво бихте пожелал на България за Новата година?

Пожелавам на семейството си, близките си, приятелите си, познатите си и на всички хора в България и по света да бъдат здрави, да бъдат щастливи, да бъдат добри, да се обичат и уважават и да вярват в чудеса, защото тъкмо ние правим приказката на живота си вълшебна и незабравима.

Георги Божков е роден на 23 юни 1981 г. Завършва техникум „Хенри Форд” и Техническия университет. Опитва силите си в частния бизнес, известно време работи за големи транспортни компании в Белгия, Италия и Гърция. От няколко години с жена му Габриела имат фирма за организиране на празнични събития, насочени към детската публика.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияТихият полъх
Следваща статияДругото Средновековие