Eстетика, идеология и етика в „Една непозната колекция“
Изложбата „Една непозната колекция. Творби от резиденцията на Вълко Червенков“ представя 49 произведения, открити през 2004 г. в държавната резиденция „Средна гора“, обитавана от Вълко Червенков. Той е министър-председател на България между 1950 и 1956 г. Включените творби са предимно от български автори като Антон Митов, Константин Щъркелов, Никола Танев, Руска Маринова и др. – както и няколко чуждестранни имена. В експозицията преобладават пейзажи, натюрморти и жанрови сцени.
От художествена гледна точка селекцията е по-скоро представителна, отколкото оригинална. Тя разкрива вкуса или по-скоро политическото одобрение на една власт, която използва изкуството като орнамент на идеологическа устойчивост. Не мисля, че можем да кажем, че това е частна колекция в класическия смисъл. Със сигурност е „държавна селекция“, преминала през филтрите на Управление за безопасност и охрана (УБО), етикетирана, подредена и използвана за украса, не за размисъл.
Важно е да се отбележи, че към изложбата не е издаден все още каталог, което вероятно би хвърлило повече светлина върху възникващите въпроси. Единствената налична информация е краткият въвеждащ кураторски текст, поместен в изложбеното пространство и други пояснителни табели. Документацията и авторската идентификация към произведенията в изложбата са лаконични. В много случай липсват дата, техника, размери, контекст за произход и принадлежност. Това е особено чувствително, когато се касае за чужди автори, чието присъствие в българска държавна резиденция би следвало да бъде обект на отделно изследване. Например творба, подписана като „Jos Hofmann 1…“, е представена на етикета като „Джо Хофман 1922“, без никакъв допълнителен контекст. С голяма вероятност става дума за австрийския живописец Josef Hoffmann (1831–1904). При по-внимателно вглеждане и с въоръжено око годината, разчетената като 1922, вероятно е 1862. Особеностите на подписа лесно могат да бъдат сравнени с негови картини от австрийски аукциони. Подобно е описанието на табелката на картина, приписана на „К. Сенети“, която по всяка вероятност принадлежи на испанския художник Rafael Senet y Perez (1856–1926). Стилът, композицията и темата напълно съвпадат с неговото творчество, свързано с Венеция. Същото важи и за Феличе Велан (Felice Vellan, 1889–1976) – италиански художник от Торино, чието име присъства в изложбата, но без да бъде представено с какъвто и да е биографичен или контекстуален материал, въпреки неговата активна изложбена дейност и педагогическа роля в Италия.
Особено впечатление прави факта, че под външната си привлекателност изложбата крие сериозен етичен въпрос. Допустимо ли е да назоваваме едно такова наследство „непознато“ и да поставяме в заглавие името на Вълко Червенков? Червенков не е просто „историческа фигура“ – той е символ на културния догматизъм, на цензурата и на потисничеството. Неговото име, поставено на постера, легитимира, макар и неволно, една власт, която се е стремила не да вдъхновява, а да контролира духа.
Интересно е, че изложбата използва като критически контрапункт цитат от Георги Марков, който описва комунистическата върхушка като хора с „неограничени привилегии, които смятат, че държавата е тяхна бащиния“. Този глас обаче не е интегриран в кураторския анализ и стои като самостоятелен жест. В известен смисъл той замества критиката, без реално да я извършва.
Заглавието „Една непозната колекция“ създава усещане за невинност, за случайност. В някакъв смисъл настоящата експозиция изглежда сякаш на прага между документ и алиби. А би могла да бъде акт на критическа памет. Вместо това екипът избира да представи интересен разказ, който няма тежест. Трябва да отбележа, че потенциалът на изложбата е безспорен, но ще бъде реализиран, ако екипът, който я представя, разкаже ясно не само „къде“ са били намерени картините, но и каква функция са изпълнявали. Защото не всяко изкуство, окачено на стена, е просто декор – понякога то е свидетел. А понякога – съучастник. Това, разбира се, не е упрек към авторите на творбите. В повечето случаи те нито са избирали, нито са знаели каква ще бъде съдбата на работите им. Обаче поставянето им в интериор на властта променя функциите им като ги превръща в образ на одобрение, понякога дори в инструмент на репрезентация, който въпрос би трябвало да е представен ясно в експозицията.
Какво „колекционира“ властта? Критически поглед към понятието „колекция“ в изложбата
В изложбата „Една непозната колекция“ понятието колекция е поднесено като нещо естествено и безпроблемно, а именно съвкупност от картини, принадлежащи на едно минало, днес „открити“, извадени на светло и дарени. Всъщност понятието „колекция“ изисква не просто уточнение, а разграничение, защото тук не става дума за колекция в смисъла, който разпознаваме в историята на изкуството, т.е. да е плод на личен вкус, на страст към красивото, на събиране с обич и разбиране. Тук имаме подбор и разпределение, осъществени от механизмите на държавна сигурност. Надписите „УБО“ на гърба на произведенията са знакът, който утвърждава институционалния произход и функцията им да бъдат инвентар, част от декора на властта.
Истинският колекционер би влязъл в диалог с изкуството, би търсил и събирал с трепет. В случая на Червенков и неговата „резиденция“ имаме друга логика. Изкуството тук е интериор, сценография, орнамент на една идеология, нетърпяща естетически риск. Картините от тази изложба не показват какво изкуство е обичала властта, а какво е разрешавала. Пейзажите са спокойни, а натюрмортите – сдържани. Няма болка, липсва провокация, т.е. изкуство, което да украси, но не и да заговори.
Именно затова наричането на тази селекция от произведения „колекция“ е морално проблематично, защото подменя смисъла и придава на произведенията значение на съкровище, на нещо открито и вълнуващо. Много по-интересно според мен би звучала концепцията за тази изложба, ако произведенията бяха анализирани и представени в контекста на страха на властта от модерното, на жаждата ѝ за одобрено, мълчаливо, приглушено изкуство.
Собственост, забрава и институционална небрежност
Фактът, че картините носят печати на УБО, е не само историческо свидетелство. Тези произведения не са били частна собственост, а активи на тоталитарната държава. Как може нещо, обозначено като собственост на УБО, да бъде дарено от частно лице? Дарението предполага притежание – а тук имаме по-скоро възстановяване на нещо, което никога не е трябвало да напуска държавния фонд. Означава ли, че картините при продажбата на резиденцията през 2004 г. са били продадени заедно с имота? Означава ли, че държавата не е знаела какво притежава? Или че е знаела, но не ѝ е пукало? Става дума за изкуство, създадено или придобито с публичен ресурс, което се появява двайсет години по-късно – като „дарение“. Все повече се доближаваме да едно морално поражение, защото не става дума само за институционална небрежност. Истинската задача на музея не е да украсява миналото, а да го разплете. Да не се възторгва от „намереното“, а да се запита: как така се е загубило?
Изложбата може да бъде видяна в Галерия „Академия“ на Националната художествена академия до 5 май 2025 г. Показването ѝ в образователна среда ѝ придава особена значимост – като възможност за среща с един малко познат пласт от културната история, но и като покана за диалог относно начина, по който си спомняме, показваме и тълкуваме наследството на миналото. Като изследовател на изкуството смятам, че подобни изложби не само заслужават внимание – те изискват ясна рамка, критическа работа и смелостта да не замълчим там, където паметта още говори.
13 април 2025 г.
