Демокрацията ражда сили, които я поставят под заплаха, и битката с тях е особено трудна, защото те на свой ред претендират за демократичност и на пръв поглед са легитимни. Това е основната теза в труда на родения в България френски философ и литературовед. ИК „Изток-Запад” го публикува в превод на Деница Иванова, Деница Кателиева и Катерина Заркова, предговорът и редакцията са на Стоян Атанасов. Прочетете началото и края на текста.

Цветан Тодоров разглежда съвременната демокрация и недостатъците й под формата на своеобразна нейна равносметка. След като дълги години воюва с тоталитаризма и го надживя, демокрацията е изправена пред нови предизвикателства, които сама поражда: популизма, ултралиберализма и месианството. Тези вътрешни пороци Тодоров нарича интимните неприятели на демокрацията и като историк на идеите ги проследява аналитично от раждането до многобройните им съвременни форми.

Книгата „Интимните неприятели на демокрацията” излезе във Франция през 2012 г. Тя е същински пътеводител за разбирането на демокрацията като сложна и променяща се реалност. Тодоров пише: С тези страници целя не да предложа лек или рецепта, а да допринеса за по-пълното разбиране на времето и пространството, в които живеем.”

Цветан Тодоров е известен у нас и с 18 свои книги, преведени на български. Сред тях са „Завладяването на Америка”, „Новият световен безпорядък”, „Страхът от варварите”, „Гоя в сянката на Просвещението” и много други.

„Интимните неприятели на демокрацията”, Цветан Тодоров, ИК „Изток-Запад”, превод Деница Иванова, Деница Кателиева и Катерина Заркова, 2013 г., 14 лв.

1. Неудовлетвореност в лагера на демокрацията

Парадоксите на свободата

Въпросът за свободата навлезе рязко и много рано в моя живот. До двайсет и четири години живях в страна с тоталитарен режим − комунистическа България. Основното нещо, от което всички около мен се оплакваха, беше недостигът, трудността да си набавиш както основни продукти, така и някои малки „екстри“, които придават повече вкус на живота – било то храна, дрехи, тoалетни принадлежности или обзавеждане. Липсата на свобода идваше обаче непосредствено след това. Управниците контролираха безброй дейности, уповавайки се на хиляди организации, изградени на професионален, квартален или възрастов принцип, както и на партийния апарат, полицията и политическата полиция, наречена „Държавна сигурност“. Следяха живота ни отблизо като най-малкото отклонение от наложения модел рискуваше да бъде изобличено. Разбира се, в това число влизаха области, които потенциално имаха връзка с провъзгласените политически принципи – от литературата и хуманитарните науки до държавните институции. Към тях се добавяха и по-неутрални аспекти на живота, за които при други обстоятелства човек трудно би си представил, че могат да придобият идеологическо значение, например изборът на местожителство или на професия, както и очевидно незначителни неща като предпочитанието към определен тип дрехи. Носенето на минижуп или на възтесен панталон (или пък на твърде широк) подлежеше на строго наказание. Първоначално такова провинение можеше да ви отведе в полицейския участък и да ви коства няколко плесници. При повторно провинение – лагер за „превъзпитание“, откъдето никой не беше сигурен, че ще излезе жив.

Страдахме в различна степен от тази липса на свобода според нуждата, която изпитвахме от нея. По това време бях любознателен младеж, живеех в столицата и следвах филология. Готвех се за интелектуална професия, свързана с преподаване или писане. Думата „свобода“ беше, разбира се, позволена и дори ценена, но като част от официалната пропаганда служеше да прикрива или да запълва една липса. Не бяхме свободни, но разполагахме с думата свобода. Тези, които искаха да участват в обществения живот, без да робуват на догмата, бяха принудени да практикуват онова „забравено изкуство на писане“, за което говори Лео Щраус – Езоповия език: да не се говори директно, а да се намеква – хитруване, което можеше да да ни изиграе лоша шега. На самия мен много ми липсваше свободата на словото, която подкопаваше и нейните основи – свободата на мисълта. Присъствал съм – мълчаливо − на много публични унижения на хора, за чието поведение се решаваше, че влиза в разрез с наложения модел, а аз се надявах да успея да си спестя подобна „критика“, без да издавам истинските си убеждения.

През последната година, която прекарах в България, преди да я напусна, бях току-що завършил университета и правех плахи опити за участие в обществения живот, като пишех статии за различни вестници. Чувствах се особено горд, когато ми се струваше, че съм успял да заобиколя вездесъщата цензура. По повод на един национален празник ми бяха възложили да подготвя двойна страница в един ежедневник. Реших да пиша за няколко герои, загинали по време на антифашистката съпротива в борбата срещу тиранията, накратко герои с безспорни качества. Тънкостта се състоеше в това под предлог, че описвам миналото, да говоря за настоящето с цел да припомня, че трябва да воюваме за свободата. Това беше и заглавието, което избрах за тези страници: „За свободата!“ Спомням си, че много хора обърнаха внимание на тази моя публикация и тъй като разбираха намека към настоящето, ме бяха поздравили за моята находчивост… Такива бяха малките победи, с които се гордееше навремето един млад български автор. При всички случаи свободата беше най-скъпата ценност за мен.

Сега ще прескоча 48 години, за да се пренеса в днешна Европа. Установявам със смесено чувство на обърканост и тревога, че думата „свобода“ невинаги се свързва с действия, които одобрявам. Изглежда, че през 2011 г. този термин е станал запазена марка на крайно десните политически партии, били те националистически или ксенофобски: Партия на свободата в Холандия, чийто лидер е Герт Вилдерс, Австрийската партия на свободата, която бе ръководена от Йорг Хайдер до неговата смърт, Северната лига на Умберто Боси, която представя своите кандидати на изборите в Италия под името Лига на свободния народ, присъединявайки се по този начин към Народ на свободата на Берлускони. Вълната от антимюсюлмански и антиафрикански реакции в Германия след успеха на книгата на Тило Сарацин доведе до създаването на партия, вдъхновена от неговите идеи. Името ѝ е Die Freiheit (Свободата), а що се отнася до нейната програма, тя е да се „бори срещу растящата ислямизация на Европа“. В Украйна от 1995 г. съществува националистическа партия, наречена Свобода, която се бори срещу чуждото влияние, руско или западно, както и срещу присъствието на чужденци. Нейният лозунг е „Украйна на украинците“. Тази съмнителна употреба на думата не е никак нова – в края на ХІХ век бива основан органът на френския антисеметизъм, ръководен от Едуар Дрюмон, чието име вече е Ла либр парол (Свободно слово).

Така повярвах първоначално, че свободата е една от основните ценности на демокрацията. Впоследствие осъзнах, че определен вид свобода може да се превърне в заплаха за демокрацията. Значи ли това, че заплахите за демокрацията днес идват не отвън, от страна на тези, които открито се представят за нейни врагове, а по-скоро отвътре, от идеологии, движения или брожения, които претендират, че защитават нейните ценности? Или че въпросните ценности невинаги са добри?

Вътрешни и външни неприятели

Най-важното политическо събитие на ХХ век беше сблъсъкът между демократични и тоталитарни режими: последните се представяха като коректив на недостатъците на първите. Този конфликт, довел до избухването на Втората световна война, до смъртта на около 60 милиона души и безброй страдания, завърши с победа на демокрацията. Нацизмът беше победен през 1945 г., комунизмът рухна през ноември 1989 г., а събитието, което олицетворява финалната развръзка, е падането на Берлинската стена. Малко вероятно е в близко бъдеще тоталитарната заплаха да се появи отново. Наистина, много страни по света продължават да се позовават на комунистическата идеология, но хората не ги възприемат вече като заплаха, а по-скоро като отживелица, която няма да просъществува дълго. Единствената от тях, която все още е велика сила – Китай, – вече не се вписва в идеалния тип тоталитарен режим. Коментаторите възприемат Китай по-скоро като бароков хибрид от комунистическа реторика, репресивно централизирано управление и пазарна икономика, която позволява, дори благоприятства – нещо немислимо за комунизма в Съветския съюз или при маоизма – отварянето към външния свят и забогатяването на хората. Трудно можем да допуснем в близко бъдеще военна агресия от страна на Китай срещу западните демокрации. Краят на Студената война утвърди изчезването на комунистическата заплаха.

В началото на ХХІ век вследствие на съвместното действие на няколко влиятелни политолози и на нападението срещу САЩ на 11 септември 2001 г. се обяви, че нов враг е заел мястото на стария, а именно интегристкият ислямизъм, който призовава за свещена война срещу всички демокрации начело със САЩ. Разрушаването на кулите близнаци в Ню Йорк от самолети-камикадзе, които причиниха смъртта на 3000 души, порази света и разкри реална опасност. Но възприемането на този враг като опасност, каквато представляваше Съветската империя, означава игнорирането на разлика, чието подценяване е рисковано. Въпреки че ислямският интегризъм е сила, с която страните с преобладаващо мюсюлманско население трябва да се съобразяват, заплахата, която представлява неговата международна разновидност (позната като Ал Кайда) за западните държави, не може да се сравни със заплахата, която олицетворяваха комунистическите държави: тази заплаха изисква намеса на полицията вместо да се мобилизира мощна армия. Насилието, което Ал Кайда въплъщава, напомня по-скоро за фракцията Червена армия в Германия или за Червените бригади в Италия, отколкото за Червената армия на Сталин.

Въпреки че такива терористични актове оставят трайна следа в демократичните общества, това се дължи в по-малка степен на нанесените от тях щети, отколкото на зрелищните реакции, които предизвикаха. САЩ реагираха на тази умела провокация по същия начин, по който разярен бик реагира на размахваната пред него червена кърпа. Защото може ли да се сравнява конкретната атака на кулите близнаци в Ню Йорк с войните в Ирак и Афганистан, които продължават с години, причиниха стотици хиляди жертви, струваха милиарди долари и разклатиха трайно репутацията (а по косвен начин и сигурността) на САЩ в региона? Нещо повече, тази политика нанесе щети и в самата страна, които рефлектираха върху нейните европейски съюзници: такъв е случаят с узаконяването на мъченията, с дискриминацията на малцинствата или с наложените ограничения на гражданските свободи.

Ислямисткият тероризъм (или джихадизмът) е надежден кандидат за ролята, изпълнявана в миналото от Москва. Няма обществен модел, различен от демократичния, който да се явява днес като негов съперник. Тъкмо обратното, забелязваме един стремеж към изграждането на демокрация почти навсякъде, където преди тя е отсъствала. Това не означава, че демокрациите трябва да престанат да мислят за въоръжената си отбрана – населението на планетата не е подменено току-така от ангели, все още съществуват много причини за вражда, дори за агресия между народите. Ала глобален, световен враг вече няма. За сметка на това демокрацията ражда сили, които я поставят под заплаха, и новото в нашето съвремие е, че тези сили са по-значителни от онези, които я атакуват отвън. Борбата срещу тях и неутрализирането им са особено трудни, тъй като те на свой ред претендират за демократичност и на пръв поглед са легитимни.

Сама по себе си подобна ситуация, в която злото произхожда от доброто, няма нищо парадоксално – всички ние знаем такива примери. През ХХ век стана ясно, че човек е станал заплаха за собственото си съществуване. Благодарение на впечатляващия напредък на науката, той прониква до някои тайни на материята и успява да ги трансформира. Но това означава също така, че той е изложен на угрозата на ядрените експлозии, на глобалното затопляне на планетата, на парниковия ефект, на мутациите при животинските и растителните видове вследствие на генетичните манипулации. За разлика от нашите предци през ХVІІІ и ХІХ в., ние сме стигнали до убеждението, че науката може да носи надежда, но и да бъде заплаха за нашето оцеляване. Същото се отнася и за технологичните иновации, които облекчават физическите ни усилия, но често водят и до духовно обедняване – зависи как ги използваме.

Ние се гордеем с принципа за равноправие между индивидите и народите. Същевременно осъзнаваме ясно, че ако всички обитатели на Земята консумират толкова блага, колкото западните общества, планетата ни в най-скоро време ще се окаже в недостиг на ресурси. Заявяваме гръмко, че всяко човешко същество има еднакво право на живот и се радваме на напредъка на превантивната медицина, която намалява детската смъртност. Но в същото време знаем, че неограниченото нарастване на световното население би било фатално.

Подобни парадокси са ни добре известни. По-малко познат е парадоксът на демокрацията, която ражда собствените си неприятели.

Крайностите дебнат демокрацията

Демократичният режим се определя от характеристики, които в съчетание помежду си образуват сложна цялост. В нея те се ограничават и уравновесяват взаимно, защото, макар и да не се сблъскат фронтално помежду си, те имат различни източници и крайни цели. Наруши ли се равновесието, трябва да се бие тревога.

В етимологичен смисъл демокрацията е преди всичко режим, в който властта принадлежи на народа. На практика целият народ избира своите представители, които създават суверенно закони и управляват страната за определен период от време. По това демокрацията се различава от традиционните общества, които се подчиняват на принципи, завещани от техните деди, или от абсолютните монархии, управлявани от крал по Божие право, където владетелите се редуват според принадлежността им към същия род. В една демокрация народът не съответства на някаква „естествена“ същност. Той се различава от фамилията, клана или племето не само в количествено, но и в качествено отношение, където определяща е роднинската връзка, както и от всяка друга колективна цялост, дефинирана от общи черти като раса, религия или роден език. Народ са всички родени на една и съща територия, плюс хората, които те са приели. При демокрацията, поне на теория, всички граждани имат еднакви права и всички поданици са равни по достойнство.

Модерните демокрации се считат за либерални, когато към този първи основен принцип се добави и втори – свободата на индивидите. Народът е суверен – всеки избор, различен от този, би означавал той да бъде подчинен на външна сила, но неговата власт е ограничена − тя свършва на прага на индивида, който у дома си е господар. Една част от живота на индивида се обуславя от държавната власт, друга е независима – личното развитие се е превърнало в легитимна цел на индивидуалното съществуване. В този смисъл не можем да подчиним живота в обществото на един единствен принцип, тъй като благополучието на колектива не съвпада с благополучието на индивида. Връзката, която се създава между двете форми на автономия, суверенитет на народа и свобода на личността, предполага тяхното взаимно ограничаване – индивидът не може да наложи своята воля на обществото и обществото не може да се намесва в личния живот на гражданите.

Демокрациите се позовават също така и на определено разбиране за политическо действие. Тук те се опитват да избегнат две крайности. От една страна, за разлика от теокрациите и тоталитарните режими, те не обещават спасение на народа си, нито му налагат конкретен път, който да следва, за да го постигне. Изграждането на земен рай не влиза в тяхната програма, а несъвършенството на всеки социален ред се смята за неопровержим факт. Но от друга страна, демокрациите се отличават от традиционните и консервативни режими, в които се смята, че едно наложено от традицията правило никога не бива да се поставя под въпрос. Демокрациите отхвърлят фаталистичното поведение на примиреност. Тази междинна позиция позволява различни тълкувания, но можем да кажем, че всяка демокрация носи в себе си идеята за възможно подобрение на социалния ред и за усъвършенстване благодарение на общите усилия. Днес думата „прогрес“ буди подозрение, но идеята, която внушава, е неделима от демократичния проект. Резултатът е налице – жителите на демократични страни, макар и често недоволни от положението си, живеят в един по-справедлив свят, отколкото гражданите на другите страни. Те са защитени от законите, ползват се от солидарността между членовете на обществото, която помага на възрастните, болните, безработните, бедните. Могат да се позовават на принципите за равенство и свобода, дори и на този за братство.

Демокрацията се характеризира не само с определен начин на установяване на власт или с крайната цел на управлението, но и по това как се упражнява властта. Тук ключовата дума е плурализъм, тъй като, дори всички власти да са легитимни, те не трябва да бъдат поверявани на едни и същи хора, нито съсредоточавани в едни и същи институции. От решаваща важност е съдебната власт да не бъде подчинена на политическата власт (в която са събрани изпълнителната и законодателната), а да може да взема независими решения. Същото важи и за медийната власт – последната от властите, която вместо да обслужва само правителството, трябва да остане самата плуралистична. Икономиката, която зависи от частните капитали, запазва своята автономия спрямо политическата власт като последната не се превръща в обикновен инструмент за задоволяване на икономическите интереси на няколко магнати. Волята на народа се натъква и на друг вид ограничение: за да избегне последствията от преходни настроения или умела манипулация на общественото мнение, тя трябва да се придържа към основните принципи, заложени в Конституцията след зрял размисъл или просто наследени от мъдростта на народите.

Опасностите, присъщи на самата демократична идея, произтичат от изолирането и облагодетелстването на само един от нейните компоненти. Общото между отделните опасности е наличието на определена прекомерност. Народът, свободата, прогресът са съставни елементи на демокрацията, но ако един от тях се отдели от другите, като по този начин се измъкне от всякаква форма на ограничение и се утвърди един-единствен принцип, те стават опасности: популизъм, ултралиберализъм, месианство – интимните неприятели на демокрацията.

Това, което древните гърци наричат hubris или крайност, е било смятано за най-големия недостатък на човешката природа – самоопиянение, самоувереност, които карат човек да мисли, че може всичко. Нейната противоположност – умереността, мярката – е била смятана за истинска политическа добродетел. Херодот, един от първите, който говори за нея, разказва в своята История за един случай на hubris, който довежда до катастрофални последици. Персийският цар Ксеркс искал да тръгне на война срещу атиняните, за да разшири още повече царството и властта си. Преди да вземе окончателно решение, той се обърнал към своите съветници за мнение. Един от тях, Артабанос, се опитал да го разубеди да не започва война: „Небето винаги наказва тези, които престъпват мярката. Така понякога голямата армия може да отстъпи пред шепа хора, когато завистливото небе в пристъп на паника или чрез своя гръм я погубва недостойно, тъй като единствено то има право на гордост.^[1]“ Царят не послушал този мъдър съвет. Последствията за него и за неговата страна били наистина разрушителни.

При древните гърци боговете наказват възгорделите се хора, които искат да заемат тяхното място и си мислят, че могат да решават всичко. При християните човек е белязан от първороден грях още преди своето рождение, което сериозно ограничава неговите амбиции. Гражданите на днешните демократични страни не вярват задължително в боговете, нито в първородния грях. Но ролята на спирачка на техните амбиции изпълнява самата комплексност на социума и на демократичния режим. Той трябва да намира баланс между многото си задължения и разнопосочните интереси, които има да удовлетворява. Най-големият враг на демокрацията е опростяването, което свежда плуралистичното до едно единствено нещо и по този начин отваря вратата за крайността.

За да анализирам вътрешните заплахи на демокрацията, произтичащи от съставните ѝ елементи – прогрес, свобода, народ, – ще се уповавам в тази книга на собствения си опит, през първата третина от своя живот прекаран в тоталитарна страна, а следващите две третини – в либерална демокрация. Тъй като междувременно станах историк на идеите, не можах да се въздържа да илюстрирам темата си с припомняне на няколко страници от миналото. Но тези позовавания ще бъдат кратки и по никакъв начин не претендирам, че те могат да изместят анализи, правени и от други автори. Разказът ми ни най-малко не е изчерпателен и аз премълчавам други вътрешни заплахи за демокрацията, т.е. говоря само за това, което познавам. Дължа много на различни автори, цитирани в книгата, но най-вече на моя приятел Франсоа Флао, философ и изследовател в областта на хуманитарните науки, чието мнение и публикации подхранват моите размисли от десетилетия. С тези страници целя не да предложа лек или рецепта, а да допринеса за по-пълното разбиране на времето и про­странството, в които живеем.

7. Бъдещето на демокрацията

Демокрацията – мечта и реалност

През зимата на 2010–2011 г. светът стана свидетел на едно неочаквано събитие: народите на множество арабски страни от Близкия и Средния изток изразиха спонтанно своята критика към управляващите ги диктатори и желанието си в страните им да бъде установен демократичен режим. На места движението се увенча с успех, на други се натъкна на яростна съпротива и изходът от възникналия конфликт е все още неясен. Но каквато и да е политическата съдба на всички тези страни, вече можем да считаме за факт, че днес демократичният модел упражнява притегателна сила и извън западния свят, на чиято почва се заражда. Още по-фрапиращо е да видим същия този модел, вече приложен в Латинска Америка или в Югоизточна Азия, да играе роля и в Китай, макар и наистина по-ограничена, тъй като противникът там е по-силен: китайските дисиденти също искат демокрация. Това предпочитание към определен политически режим обаче не върви ръка за ръка с желание да станеш част от западния свят. Горчивият спомен от него е все още жив в страните, станали жертви на американския или европейския империализъм и колониализъм. Още по-показателно е, че именно тяхното население се стреми към повече демокрация, към идеал, скъп за всички хора, независимо от неговия произход.

Този стремеж включва няколко съставни части. Едната от тях намира израз в икономически искания. Състоянието на бедност, а и на мизерия, в което живее голяма част от населението на тези страни, става особено непоносимо след оформянето на една добре образована средна класа и след като в същото време обществените медии разпространяват навсякъде картини на охолството, в което живеят някои привилегировани местни хора или чужденци. Макар и да не е сигурно, че демократичният режим ще донесе благосъстояние за всички, възможността да избягаш от педантичния контрол на държавата или от ограбването на икономиката от близките до властта, поражда надежда за подобрение. Но тази икономическа грижа далеч не е единствената. Освен нея се чува и искане за правова държава, в която животът на гражданите да не бъде застрашаван от корупцията на държавните служители, от непотизма на властимащите, от полицейския произвол. Чува се и искане за основните индивидуални свободи: правото да изразяваш без страх своите политически убеждения, своите религиозни предпочитания или начин на живот. Настоява се също и за плурализъм, за по-голяма свобода на медиите и за реална независимост на правосъдието. Една част от населението, запозната с демократичните институции, настоява за свободни избори, многопартийност и ограничена продължителност на избирателните мандати.

Тези движения, които бяха наречени може би неподходящо „арабски революции“, вече дадоха първи резултати: те показаха, че населението на много неевропейски страни споделя стремежите на европейските народи; нито арабската цивилизация, нито мюсюлманската религия пречат на желанието за демокрация. В същото време те дадоха един политически урок, който си струва да се осмисли: това население отхвърля демокрацията, когато тя му е налагана с бомбардировки, придружени с окупация на страната; и обратно, защитава я, когато то само се бори за нея. Така откриваме, че начинът за достигане на идеала може да бъде от по-голямо значение, отколкото неговото съдържание.

Улеснена от технологичната интернет революция и следователно от несравнимата свобода, с която сега се разпространява информацията, тази промяна утвърждава нуждата на личностите и народите от повече самостоятелност, от възможност да построят живота си по начин, по който те искат. На тази социална основа се гради нейната голяма мощ. Ала никак не е сигурно, че режимът, до който ще доведат днешните движения, ще бъде демокрация, подобна на западната, нито че този режим, какъвто и да е той, ще бъде по-благосклонен към Запада от предишните автократични режими. Историята на близкото минало ни показа многократно, че една революция може да бъде пагубна за страната, че на мястото на омразната диктатура може да дойде нова. И все пак общата идея за демократична държава днес навсякъде по света се възприема като нещо положително.

Това чувство вече бе много осезателно в страните от Източна Европа през втората половина и по-конкретно в края на осемдесетте години на XX в. Мога да свидетелствам за това: западните демокрации ни привличаха и защото бяха по-проспериращи, и защото осигуряваха индивидуална свобода на своите граждани, бяха наложили безпристрастното господство на правото и дали определена власт на народа – и наистина, на следващите избори той можеше да свали своите управници. Някогашните ни режими също се наричаха демокрации – добавяше се „народни“, сякаш многословието можеше да компенсира фактическата липса, – но ние смятахме, че добрата демокрация е другаде и именно тя оставаше наш идеал. Различия между старата вълна на демократизация и тази, чиито свидетели сме днес, съществуват, но в друго отношение: за нас, източноевропейците, да постигнем демокрацията означаваше да се присъединим към хора на европейските нации – което не важи за арабските страни днес. От друга страна, те не са контролирани от един-единствен център по начина, по който ние всички зависехме от Москва.

Вярата, която имахме в превъзходството на демократичните ценности, се запази у тези, които междувременно бяха избягали от комунистическия рай и като мен се бяха установили на Запад. Често даже измежду тях се излъчваха най-безусловните защитници на западните ценности, които не се колебаеха да препоръчат всяко средство за налагане на тези ценности в онази част от света, откъдето те идваха. Още си спомням едно бурно събрание през 1967 г. в Йейлския университет в Съединените щати, където, изправен пред враждебна аудитория, един чешки емигрант защитаваше смело американската интервенция във Виетнам. Най-войнствено настроените антикомунисти бяха бившите комунисти, които се бяха покръстили и така прогонваха духовете от собственото си минало. Днес сме свидетели на същия феномен: най-пламенните защитници на западните военни намеси в Близкия и Средния изток често са иракски, афганистански или либийски бежанци, жертви на техния потиснически режим, а понякога и разочаровани бивши привилегировани от тамошната власт. Апатията на западните им събеседници ги възмущава и те не се колебаят да ги запитат: „Как можете да стоите със скръстени ръце, докато моят народ страда? Да не смятате, че това са хора второ качество, все още недорасли за вашия демократичен режим?“

Обичам да цитирам една мисъл на Бенжамен Констан, който казва за личния живот на хората: „Онова, което ви убягва, няма как да не бъде напълно различно от това, която ви преследва.“^[2] Така той напомня, че в света на човешките страсти и желания мястото на една цел е също толкова важно, колкото и съдържанието ѝ. Изкушавам се да разширя обсега на неговото наблюдение. Сега, когато съм живял на Запад два пъти по-дълго, отколкото в родната си страна, продължавам да разбирам реакцията на старите си съотечественици, но не мога да се задоволя с нея. С времето започнах да споделям гледната точка и на тези, които не са мечтали за демократичния режим като за идеал, а са се родили при него, и за които превъзходството на демокрацията над тоталитаризма или военните диктатури не е достатъчно. Често те имат критично отношение към собствената си страна – вярно, не защото я сравняват с предполагаемо съществуващ другаде рай, както се правеше по времето на триумфиращата съветска пропаганда, а защото съпоставят реалното положение в страната с желания за нея политически идеал. Те упражняват тази критика не от носталгия по едно изгубено минало, а от желание за по-добро бъдеще. И така достигаме до този парадоксален резултат, все пак добре разбираем в логиката на Констан: демокрацията, която ви липсва, е обезателно по-добра от тази, с която вече разполагате… Вярно е, че способността да подлагаш на критика собственото си общество е част от безспорните постижения на именно този политически режим и просвещенската мисъл, която го вдъхновява.

Както казах в началото на тази книга, демократичният режим не се свежда до една единствена характеристика, а изисква разграничаването и равновесието на много отделни принципи. Оттук произтичат и неговата сила, и неговата слабост: сам по себе си никой принцип не е достатъчен, за да гарантира качеството на държавата, в която живеем, и никоя цел не е безусловно добра. За предпочитане е например държавният или правителствен глава да бъде избран от народа вместо да е налаган по силата на семейната си (кралска) принадлежност или с военен преврат; за сметка на това обаче няма никаква гаранция, че този избор ще бъде правилният. Както онзи ден ми каза един приятел: „Чавес бе законно избран във Венецуела. Берлускони в Италия също, и то даже няколко пъти. Наскоро и Орбан беше законно избран в Унгария“ (моят приятел не добави, че и Хитлер е бил законно избран в Германия). И въпреки това, техните политически действия не говорят за утвърждаване на демократичните ценности. Така е, но демокрацията, за разлика от комунистическите режими, никога не е имала претенцията, че е безупречна. Има други елементи от демократичната структура, за които се предполага, че трябва да влизат в противовес с отклоненията на един управник и поради тази причина тримата гореспоменати са посегнали на някои фундаментални правила: Чавес искаше да бъде президент до живот, Берлускони – да избяга от правосъдието на собствената си страна, а Орбан – да затвори устата на пресата. Фактът, че не успяха (за разлика от Хитлер), е знак за жизнената сила на демокрацията.

Именно понеже този тип режим почива едновременно на много принципи, хипертрофията на един от тях за сметка на другите заплашва цялото множество.

Така осигуряването на материалното благосъстояние на обществото е действително желан резултат, но ако тази цел доведе до елиминиране на всяка друга, накрая ще свършим като жители на свят, отдаден единствено на култа към парите, консумацията и развлеченията. Глобалното благосъстояние на страната може да означава също, че едно богато малцинство забогатява все повече, докато броят на най-бедните нараства. В този случай се забравя, че просперитетът на една страна е не цел, а средство.

Шумно провъзгласяваните мирни намерения на демократичните държави биха били чудесен пример за подражание, ако те не водеха в далечни страни войни под претекст, че им носят прогрес и защитават универсалните ценности, отъждествявани днес с правата на човека. Обаче за населенията, подлагани на подобна инвазия, въпросните възвишени ценности често изглеждат като обикновена маска, която цели да прикрие истинските интереси на воюващите, и тези войни имат не по-малко ужасяващи последици от завоевателните походи с цел да носят на победителите повече престиж, власт и богатства.

Правилно е да искаме народът да бъде първоизточник на властта, но днешните медийни общества улесняват манипулирането на въпросния народ и водят до премахване на институционалните корективи, създадени да ограничават изблиците на народните страсти. Така демокрацията се оказва подменена от популизма, който не зачита вътрешното многообразие на обществото и необходимостта да се мисли не само за бързото задоволяване на настоящите искания, а и за нуждите на страната в дългосрочен план.

Индивидуалната свобода е фундаментално изискване на демокрацията и все пак видяхме, че тя може да се превърне в заплаха. Освобождаването от традиционните социални връзки в семейството, професионалната среда или регионалните традиции уеднаквява парадоксално хората, които по цял ден поглъщат едни и същи новини, реклами и модни течения; така отстранените външни ограничения се оказват заместени от един не по-малко закостенял конформизъм. В същото време свободата може да осигури власт, но някои видове индивидуална власт излизат извън всякакъв контрол и ограничение и така влизат в противоречие със златното правило на Монтескьо. Днес политическата власт не е способна или няма особено желание да ограничава икономическата сила на мултинационалните компании, на банките или на агенциите за оценка. Абсолютната свобода на личността обаче не е желана цел, защото на човешките общества е присъщо да са устроени въз основа на забрани и правила, които да организират живота с другите.

Общата черта на всички тези отклонения е, че те произлизат не от външни атаки, а от вътрешни принципи, заложени в самата демокрация. Както казваше режисьорът Стенли Кубрик по времето, когато работеше над филма си Пълно бойно снаряжение (1987), описвайки подготовката на морските пехотинци преди заминаването им на война във Виетнам: „Срещнахме неприятеля; това сме ние.“

Неприятелят в нас

Няма илюзия, по-трудна за разпознаване, от тази, която ни кара да мислим, че нашият начин на живот е за предпочитане пред този на хората, живеещи другаде или живели някога. Днес ние не вярваме на идеята за линеен и продължителен прогрес, което не ни пречи да смятаме, че напредваме в правилната посока; видяхме, че тази нагласа е присъща на демократичния проект. И все пак, както твърдят някои анализатори, без да се характеризира главно с цивилизационния процес, нашата епоха показва едно състояние на постоянно растящо брутализиране, както се вижда и от изпълнения с жестокости XX век…

Ситуацията днес е несъмнено по-малко драматична и все пак еуфорията не е преобладаващо чувство в демократичните страни. През 2011 г. в Европа се говореше преди всичко за кризата и европейската слабост, за неспособността на държавите от Европейския съюз да се споразумеят за политиката, която трябва да провеждат, докато това споразумение изглеж­даше крайно необходимо, или още за крехкостта на младата европейска валута – еврото. Ръководителите на тези държави се държат през повечето време като индивиди в нация, които се занимават със собствените си интереси и пренебрегват общото благо. Надеждата да видим как Европа ще стане една „спокойна сила“ не наближава. В Съединените щати влиятелното движение на Чаената партия насочва вътрешната и външната политика на страната в посока, обратна на солидарността, като всяка правителствена намеса в полза на общото благо се посреща с подозрение. Подобно на пужадистите във Франция преди повече от половин век, нейните привърженици настояват за драстично намаление на данъците и за отказ от всяка идея за преразпределение на богатствата. Обаче президентът Обама, който се стреми да заеме компромисно центристка позиция, е безсилен да приложи своите реформи за социална закрила или екологична умереност и се вижда обрисуван от своите противници като опасен екстремист (въпрос на избор: кръвожаден комунист или арабски терорист).

„Хуманитарните“ войни не предизвикват особено съпротивление в страните, които ги водят, и даже се ползват с добро име, като се превръщат в норма на западните военни интервенции, макар и да представляват ново проявление на политическото месианство. Въпреки кризите, които поражда, ултралибералната идеология продължава да доминира правителствените кръгове на много страни. Икономическата глобализация лишава народите от политическата им власт, а логиката на мениджмънта, която в крайна сметка формира умовете, се разпространява навсякъде. Популизмът и ксенофобията растат и така осигуряват успеха на екстремистките партии.

Демокрацията е болна от своята прекомерност, там свободата се превръща в тирания, народът става манипулируема маса, желанието за утвърждаване на прогрес се изражда в кръстоносна амбиция. Икономиката, държавата и правото престават да бъдат средства за всеобщо процъфтяване и вече произтичат от процес на дехуманизиране. Има дни, в които този процес ми се вижда необратим.

Животът в демокрация остава за предпочитане пред подчинението в някоя тоталитарна държава, военна диктатура или в някой мракобеснически феодален режим. Но така разяждана от интимните си неприятели, на които самата е дала живот, демокрацията вече не е на висотата на своите обещания. Тези неприятели не изглеждат толкова ужасяващи, колкото онези от вчера, които я нападаха отвън, те не плануват да наложат диктатура на пролетариата, не подготвят военен преврат, не извършват самоубийствени атентати в името на някой неумолим бог. Те носят дрехите на демокрацията и затова могат да минат незабелязани. Опасността, която представляват обаче не е по-малко реална: ако не срещнат никаква съпротива, един ден те ще изпразнят от съдържание този политически режим. Ще направят хората по-бедни духовно и ще опошлят техния живот.

Винаги предпочитаме да мислим, че това, което осъждаме, ни е напълно чуждо. Идеята, че можем да приличаме на онези, които ненавиждаме, ни е толкова непоносима, че бързаме да изградим между тях и себе си стени – и то непреодолими. И все пак, без да искаме да отиваме в другата крайност и да отъждествяваме различните политически режими, в наш интерес е да отчитаме, освен безспорните противоположности, и честото наличие на една обща рамка. Както демокрацията, така и тоталитаризмът се позовава на рационалното мислене и на науката. Демокрацията не се смесва нито с колониализма, нито с комунизма и въпреки това и трите често биват обладавани от духа на месианството. Тази прилика между тях беше прикривана от глобалната конфронтация между тоталитарните и демократичните държави, доминираща историята на XX век. Съветският лагер, където огромните ресурси на една държава-континент служеха на комунистическата идеология, се беше превърнал в същински съперник и враг, което правеше уместно да се изтъкват различията: това беше „империята на злото“ – ни повече, ни по-малко. Нейното сриване в края на Студената война освободи населенията ѝ, но и лиши западните сили от една контрасила, която действаше като спирачка на техните хегемонистични аспирации. Така те изгубиха и партньора-противник, който неволно ги подтикваше да вършат добродетелни дела, за да покажат контрастите между тях.

След рухването на нацисткия тоталитаризъм и едните, и другите се пазеха от евентуална прилика с неприятеля. След края на Втората световна война и разкритията за престъпленията на нацизма, по-конкретно за унищожението и заробването на цели населения в концлагерите за масово унищожение, западното обществено мнение винаги се е стремяло да подчертава дистанцията, която ни разделя от тези чудовища. До ден днешен се протестира всеки път, когато някой историк, романист или режисьор реши да припише на авторите на тези деяния мотивация, която бихме могли да имаме и ние. Тогава всеобщата реакция е, че който иска да разбере или дори просто да постави в контекст събитията от миналото, всъщност ги оправдава. Да се мисли, че Хитлер е бил човешко същество, притежаващо определени черти, общи с нашите, е идея, която ни скандализира. Това зло е ужасяващо, ето защо предпочитаме да мислим за него като за чудовищна аномалия, външна на нашата история, както и на нашата природа.

И все пак не липсваха отделни гласове, които да твърдят обратното, макар че рядко някой искаше да ги чуе. Като разсъждава върху интелектуалната история на нацизма, Джордж Л. Мос, един от неговите най-прозорливи анализатори, отбелязва, че расизмът, на чиято основа се гради той, има общи черти с други, много по-достойни за уважение доктрини. Расизмът, пише той, „не е абсурд на европейската мисъл или отделни моменти на безумие, а една от съставните части на европейския опит“, той се „свързва с всички добродетели, които модерните времена непрекъснато възхваляваха“^[3]. Докато се сражава в Свободните френски сили през войната, Ромен Гари се опитва да разкрие още в първите си книги човечността у неприятеля или, което е същото, нашата собствена нечовечност. В своя роман Лалето, публикуван през 1946 г., чичо Нат, чернокож от Харлем, заявява: „Престъпното у германеца е човекът.“ По късно, в Добрата половина, алжирецът Ратон казва на своя приятел Люк: „Знаеш ли колко са швабите по света? Три милиарда.“^[4] Според Гари, за да се обясни нациз­мът, трябва да се вземат предвид не само модерните времена, а и цялата история на човечеството.

Да открием неприятеля в себе си е много по-притеснително, отколкото да смятаме, че той е далечен и съвсем различен от нас. Докато имаше уродлив враг в лицето на нацисткия или комунистическия тоталитаризъм, демокрацията можеше да нехае за вътрешните заплахи, тегнещи над нея; днес тя трябва да се изправи срещу тях. Какви са шансовете ѝ да ги преодолее?

Не вярвам, че един радикален поврат би бил възможен (а и впрочем желателен), нито пък, че една революция би могла да разреши всички проблеми. Актуалните изменения на демокрацията не се дължат нито на заговор, нито на злосторно намерение, затова е трудно да бъдат спрени. Те са плод на еволюция на манталитетите, която сама по себе си е свързана с редица различни, анонимни и подземни промени, обхващащи всичко, от технологията до демографията, като се мине през геополитиката. Утвърждаването на човека, автономизацията на икономиката, меркантилизмът на обществото не могат да бъдат отменени с декрет на Националното събрание, нито с превземането на някоя нова Бастилия. Опитът от тоталитарните режими е тук, за да ни припомни, че ако игнорираме тези основни исторически тенденции, неизбежно се запътваме към катастрофа. Не вярвам също че спасението се крие в някаква технологична иновация, която щяла да направи живота на всички ни по-лесен. Техниката постигна изключителен напредък през току-що изтеклия век, като ни позволи да владеем все по-добре материята, но този напредък доведе до изненадващ резултат: осъзнаването, че няма техника, която да може някога да задоволи всичките ни очаквания. Не е достатъчно да се подобряват безкрайно инструментите, трябва в същото време да поставяме и въпроса за целите, които преследваме. В какъв свят искаме да живеем? Какъв живот искаме да водим?

Така аз не вярвам на нито едно от тези радикални решения. Подобни резерви понякога водят до примирение, до цинизъм или до това, което някои наричат неантизъм^[5], убеждението, че всички човешки действия са напразни и светът върви към своята гибел. Аз обаче не мисля така. Ако се питам откъде идва тази в крайна сметка положителна умствена нагласа, откривам я, като оставим настрана възможната ми наивност, в ежедневното поведение на хората, които срещам. Егоистичните, авторитарни или злонамерени постъпки не липсват, но виждам, че тези хора са обзети също от любов и отдаденост на другите, близки или далечни, от страст към знанието и истината, от нужда да творят около себе си смисъл и красота. Тези пориви не се отнасят само до личния живот, а произхождат от антропологични черти, присъщи за нашия вид, те се срещат в някои институции или социални проекти, благодарение на които всеки гражданин на страната може да се възползва от действията на правосъдието, на своята здравна система, на държавното образование, на социалните услуги.

Не зная как енергията, за която свидетелстват тези поведения, ще може да допринесе за промяната на основните тенденции в актуалния политически живот, но не мога и да си представя, че тя би останала завинаги без резултат.

Към обнова ?

Лек за нашите болки аз търсех не толкова в политическата или технологичната революция, колкото в една нова промяна в манталитетите, която би позволила да преоткрием смисъла на демократичния проект и да уравновесим по-добре основните му принципи: власт на народа, вяра в прогреса, индивидуални свободи, пазарна икономика, естествени права, сакрализация на човека. Около себе си можем да видим няколко признака за нуждата, която изпитваме от такава еволюция. Да вземем например дебатите, породени от неотдавнашната финансова криза (те не бяха последвани от конкретни действия, но поне поставиха фундаментални въпроси) или от технологичните катастрофи (като тази във Фукушима). И още, под съвсем друга форма, уличните протести в множество западни страни като Испания или Гърция. Протести, организирани от „възмутените“, онези млади хора, които не искат да заменят демокрацията с друг режим, а да доближат реалността до демократическия идеал: „Демокрация сега!“ Това са разпокъсани, спонтанни движения, които не съумяват да отправят конкретни предложения; и все пак смисълът им е напълно ясен: те отказват да приемат неолибералния завой, който правят управниците на тези страни. Все още не можем да знаем какъв ще бъде крайният резултат от тези движения, възраждане на демокрацията или вълна на популизъм, но едно е очевидно – те изразяват недоволство от режима, такъв какъвто е днес.

Обратно на твърденията на сциентистите от миналото, целите на политическото действие не произтичат от познанието за света. И все пак, ако не разбираш добре обществото, в което живееш, рискуваш да действаш нелогично. Ето защо е желателно да имаме предвид това, на което ни учат хуманитарните и социалните науки за особеностите на индивидуалния и колективния живот на хората. Тук реализмът не се противопоставя нито на идеализма, нито на политиката, вдъхновена от морални цели, той застава отвъд двойките, формирани от консервативното ретроградство и слепия волунтаризъм, пасивното примирение и наивната мечтателност. Единствено този реализъм отговаря на призванието на политика. Не можем да мислим правилно за бъдещето на демокрацията, ако вярваме, че стремежът към забогатяване представлява върховното благо за човечеството, или че да живееш в общество е избор сред много други, един вид избираема опция.

От няколко години насам се развива определен екологичен възглед, който по никакъв начин не се противопоставя на науката, но иска да замести една твърде частична наука с друга, по-пълна, взимаща предвид не само човешките същества, а и природната рамка, в която те живеят. Тази екология на природата също трябва да бъде допълнена. Ще цитирам отново Флао: „Екологията, такава, каквато я познаваме днес, е все още ограничена, доколкото се задоволява с това да разглежда човека като физически организъм, обитаващ тази земя. Една обща екология мисли културата и обществото както екологията мисли нашата физическа околна среда; така тя се интересува от условията на физическото съществуване, от неговата уязвимост и от уязвимостта на социалните екосистеми.“^[6] Културната принадлежност, животът в общество са част от човешката природа.

Именно в рамките на такава социална и политическа екология можем да отчитаме взаимното допълване между личност и колектив, икономически цели и търсене на смисъл, желание за независимост и нужда от привързване. Отново в тази рамка можем да видим защо трябва да се дава отпор на последиците от неолиберализма като систематичното заместване на закона с договори, обезчовечаващите мениджмънтски техники или стремежа към непосредствена максимална печалба. В тази рамка ще можем да помислим и за предимствата и неудобствата от културното многообразие или от налагането на едни и същи морални ценности за всички.

Ако оставим държавната сцена и се обърнем към световната, поуките от екологията на природата отново трябва да бъдат допълнени с тези от социалната екология. Първата ни предупреждава: населението на земното кълбо непрекъснато се увеличава, жителите на много страни сега имат средства да повишат стандарта си на живот, макар земните енергийни, водни и почвени ресурси да са ограничени. Втората ни учи, че времето на световната хегемония на една-единствена страна или даже на една група от страни е изтекло, че унижението, причинявано на другите от една арогантна политика, поражда огорчение от трайните вредни последици, че не можем да налагаме доброто на другите, дори когато сме искрено убедени в своето превъзходство (както ясно се вижда от превратностите на демокрацията в Средния изток). Това означава, че вече живеем в многополюсен свят, където преговарянето и търсенето на взаимен интерес дават по-добри резултати от господството, било то в името на доброто. Тази нова перспектива за международните отношения не позволява обаче да заключим, като Бастиа, че напредваме спокойно към универсалната хармония: интересите на различните групи все още са разнопосочни, агресията е все още възможна, тъй че необходимостта от защита остава.

Бих искал да мисля, че тази демократична обнова ще намери благоприятна почва на континента, където този вид режим се е появил: Европа. Лесно е да се разбере защо Европейският съюз е за предпочитане пред държавите-нации на същия този континент, които управляваха света допреди сто години в навечерието на Първата световна война: тези държави днес са твърде слаби, за да могат да насочат процеса на глобализация накъдето намират за полезно, и да играят активна роля в световен мащаб. Но Европа има някои предимства, които може да изтъкне и пред други страни с внушителни размери, страни-континенти като Китай, Индия, Русия, Съединените щати, Бразилия. Вярно е, че за да го осъзнаем, трябва да се дистанцираме от актуалните събития. Предимствата на Европа на този етап са само потенциални – но не и по-малко реални. Възможно е някой ден европейската костенурка да изпревари зайците, които днес тичат пред нея – особено ако се окаже, че са сбъркали посоката…

Въпросните предимства се дължат основно на дългата практика на плурализма – на етносите, станали твърде различни един от друг заради самата природа на земите, които обитават, разделени от морета и високи планини, но принудени да се срещат; на идейните фамилии, които от Античността се изправят едни срещу други и си влияят взаимно: софисти и платоници, православни и еретически християни, хуманисти и антихуманисти, либерали и социалисти… Тази практика, както знаем, е крайно недостатъчна, за да спре кланетата, окървавили тези земи; и все пак тя допринесе за сформирането на един набор от общи ценности, които би трябвало да позволят да се противопоставяме на различните форми на дехуманизация, които днес обхващат от програмирането на мозъците до тойотизма на поведението.

Тези особености на европейските населения не са достатъчни, за да отстранят отклоненията от демокрацията в лицето на месианството, ултралиберализма или популизма, но те са почва, върху която може да се роди отпорът. Ако Европа се възползва от шанса, който ѝ се предлага, за да постави демокрацията на нови основи, тя би допринесла за усъвършенстването на един модел, който ще позволи да се излезе от стерилното противопоставяне на потискащото патриархално общество и на ултралибералното дехуманизирано общество – модел, който би бил следван с готовност от други страни, в други части на света. След „арабската пролет“ започваме да мечтаем за „европейска пролет“, която да даде отново смисъл на демократичното приключение, започнато преди няколко века. Не е ли настъпил моментът да чуем и приложим актуалния призив: „Демокрация сега“?

Всички ние, жителите на Земята, участваме днес в това приключение, осъдени сме да успеем – или да се провалим заедно. Макар отделният човек да е безсилен пред огромните предизвикателства, има нещо, което си остава вярно: историята не следва неумолими закони, Провидението не решава нашата съдба, а бъдещето зависи от волята на хората.