На два гласа: лични мнения за романа на Георги Божинов, основани на лични действия, преживявания и интуиции.
Обратно на чукчата от съветския виц, ние не сме писатели, а читатели. Но също като него имаме претенциите да бъдем приети в съюз – Съюза на българските читатели (когато го създадем). А това тук е началото на нашата читателска конференция: лични мнения, основани на лични действия, преживявания и интуиции. В живота сме се поставили така, че не можем да очакваме от себе си – така че и ти, драги читателю на читатели, не очаквай от нас някакъв концептуален ред: литературоведска научност нямаме, а наукообразността ни отвращава. Важното е да не лъжем.
Лиляна Александриева: Политически НЕкоректно
Случайно чух за намерената и преиздадена книга Калуня-каля на някой си Георги Божинов. Била шедьовър – твърдеше издателят й… (Подсмихнах се!) Повече ме впечатли разказът за живота на автора ѝ. Жалко, че нищо не съм знаела за него. Бих могла дори да го познавам. Тогава, или по-сетне…
Видях книгата в читалищна библиотека в малък провинциален град. Бяха я извадили от хранилището – цели четири екземпляра от първото издание през 1988. Отдавна вече почти не чета онова, което някога наричахме „худлит”. Скучно ми е, предпочитам аналитичните четива. Пò ми е хубаво да следя как авторът мисли, а не какво чувства героят му; не искам нито да състрадавам, нито да ме забавляват…
Слава Богу, Калуня-каля не се оказа нищо такова. Беше изненадваща и впечатляваща книга. Благодарна съм на Георги Божинов!
Докато четях, най-първо ме изненада изключителното авторово познаване на бита. Едва после си дадох сметка, че сигурно трябва голяма смелост и честност, за да направиш толкова простичка и ясна композиция. Никакви панделки, никакви фльонги заради читателя. Какво ти се случва, когато не си съгласен със своите и няма как да не решиш, че трябва да ги променяш – какво тогава те ти причиняват на тебе! И ти тям… Такава тема, мисля си, нашата литература досега няма. Впрочем, май няма и как да има – колцина наши писатели имат такъв опит?! Добре де, не личен опит, но поне нюх и усет за такива неща. А то – нищичко! Та живият Божинов им е бил пред очите (на десетките членове и кандидат-членове на СБП, например), навярно и всички са четяли и следили списание „Септември” през 1975, и всеки е могъл да го потърси след политическия скандал… Няма отзвук. Глухота! Това, което е претърпял Божинов през следващите десетина години, и това, че е написал за него, а останалите други дори не са потрепнали и потръпнали, и помръднали в резултат – това е болката на Божинов. Уви, страдание от рядка болест. Боли го, а и е гневен, че „тъй върви светът”, пък то, злото, е предимно анонимно… Дали?! И дали тогава писателите ни не са имали очи да го видят него – човека, и да оценят онова, което той е направил – не за да направят като него, а дори само като тема… Или те са си знаели, че за тия неща не се пише! (Че не се правят, е ясно?!) Все едно – не са написали. А за разлика от тях Божинов не само „изял боя”, но и после (дали тъкмо заради боя, или независимо от него?) разказал… И за двете – дълбок поклон!
Като си мисля сега, около Божиновото действие има нещо странно: някога, в 70-те години, а и после се знаеха имената на писателите, отказали да подпишат заклеймителното писмо срещу Солженицин. А макар че е все в тая линия на поведение, за много по-силния акт на Божинов – защото е не само отказ и протест, а и практическо действие, подобно на Солженициновото, аз научих едва сега. При това – съвсем не съм единствената! И дори и сега историята се разказва с недомлъвки: например липсват имената на хората, които тогава са съдействали на Божинов да напише онези няколко странички към пътеписите си. Май и тогава, и сега все – по романтичен навик – сме си по-очароващи се от ефектните слово или жест, отколкото да ценим макар и малките стъпчици на практическото действие. Разбира се, че и двете имат обществен смисъл и е глупаво да ги противопоставяме – и като ефективност, и като цена на усилието. Хрумва ми едно обяснение защо е така: за масовия човек най-голямото усилие е „да окне”, както казваше един класик; високо, но еднократно „да изрази” протест – толкова му и силицата, а и храбростта, и затова на него не може дори да му хрумне „да променя” нещо. Та това би изисквало тишина, търпеливо внимание, старание, ясно разбиране за процесите и за противодействията им, план за продължителна работа и т.н. Въобще – много масраф! Затова си затуляме (или дори избождаме) очите, колчем – много рядко – видим нещо подобно. А повечето нямат и нужда: просто не го виждат, защото не очакват да го има.
Деян Кюранов: Калуньо и Георги – НЕвъзприетият български политологически роман
И професионално, и човешки мен ме интересуват действията на хора, чиято цел е други хора да променят поведението си (някои го наричат практическа политология). Заради това явлението Калуня-каля (Явлението, не само романът!) бе за мен откровение. Защото (и) в такива човешки действия най-интересното е новото: политическото откритие. Но тъкмо с това най-интересно не се занимават – или почти не се занимават – нито политологическата теория, нито „останалата” хуманитаристика, нито белетристиката. Не у нас – изобщо! Ето главните ми интуиции:
– В своя разказ за Калуньо Георги Божинов –писателят, ни е описал именно това най-интересно и най-рядко описвано: едно политическо откритие.
– Същевременно самото написване на романа е акт – политическо откритие на Георги Божинов –гражданина.
– „Калуня каля” е първият български политологически роман.
Малкият ми опит на полулегален политик преди 1989 и значителният – на политолог практик оттогава насам ми сочи, че политическото откритие е вероятно най-значимият политологически феномен. Имам пред вид оригинален акт, който един човек замисля и осъществява сам (или успява да включи и други, като ги убеди) – в ситуация, в която никой друг не прави нищо. Това нищоправене е резултат от не-мощ, от липса на сила – интелектуална (човек не знае какво да направи) или морална (човек се страхува от последствията). А от какво е резултат правенето?
За жалост, не мога да кажа нищо за правенето на Божинов – гражданина, за неговите мотиви и дилеми: просто не познавам този човек. (И ме е яд на себе си за това. И – който знае, нека каже! Важно е.) „Отвътре” имам само Калуньо. Дали през неговия опит на романен герой не можем да доловим неща от реалните преживявания на автора? Във всеки случай, моят личен опит на човек, търсил политически изходи и адекватни действия в ситуация, подобна на Божиновата, както и опитът ми на читател ми говори: поезията на Божинов е истина. За 1876 не знам, не съм бил, но преди 1989 имаше такива хора. Противопоставяха се на „системата” не за друго, а защото тя потъпкваше човещината. Потъпкваше човещината, осигурявайки същевременно негласната възможност да си пооткраднеш някой и друг вол, за което дори не трябваше да бастисваш комшията: държавата вече беше направила това вместо теб, а ти си го „взимаше” от държавния склад на награбеното.
Лиляна Александриева: Тази година направих за себе си едно неформално антуражно проучване между читателите на Калуня-каля. То е силно непредставително, но все пак е по-богато от само моето преживяване. Останах с впечатлението, като че ли в началото разказът ги стъписва заради непривичното звучене за съвременното читателско ухо. (Тук заскобявам: на едни учени спецове им звучи и едва ли не неприлично – но дейността в снобските клубчета не ме интересува.) Или им прилича на добрата проза от соцвремето, или пък не го свързват с нищо познато, ако са по-млади. Да преодолее това стъписване може само читател, който успее да се довери на автора – ако сподели неговите ценности, към края на четенето вече ще харесва романа. Ако не успее да почувства патоса и болката му, накрая най-често казва, че не харесва самия Калуньо: бил монолитен, еднопланов, предвидим, не изменящ се, не бил шарен и гъвкав, нямал чувство за хумор и т.н., с една дума: не му е симпатичен. Очевидно за такива читатели литературата служи да ги замайва с разнообразието и пъстротата между човеците – нещо подобно на екскурзия, само че вместо различни места пред вътрешния взор се редят различни човеци или парчета от човеци. Тази книга не е за тези читатели. Тя е роман не за героя, а за неговото действие.
Най-приятни ми се оказаха онези внимателни хора, които – преди да кажат дали им харесва или не – се стремят да „усетят” романа. Те прекарват написаното задължително през нещо свое си: специално тук започват от езика, но тъй като постоянно и често се натъкват на авторови дребни открития (например изречения – почти сентенции: „Какво е любовта”, да речем), изненадата и насладата им се натрупват постепенно до възторг. Разбирам, че такова развитие на читателското отношение академичният критик – нормативист, вижда като самоизнасилване от страна на читателя да хареса романа. И тъй като обикновено критикът не иска видимо да грубянства към читателите, изкарва си го я на автора, я на издателя, я на рекламата или редакторите, я на психомеханизмите за масово заразяване, я на ниския масов вкус… Но уви, в днешно време г-н Боало би могъл да бъде само трагичен персонаж, но с тенденция към шарж. Защото онзи читател, който цени тъкмо своето преживяване на някакво четиво, въобще не иска да знае и отхвърля с възмута самата възможност да има правила за правилно писане. А т.е. – и за „правилно” четене! И за себе си тоя читател е съвсем прав: хубавото си го прави той, а творбата (на който и да е артист) му е само поводът. Това обяснява разминаването между внимателния, непредубеден и следователно „подозрителен” (противоречието е съзнато) читател и професионалния критик – то е неминуемо, доколкото произтича от технологията на възприемане на четивото, от механизма на вторичната обработка и преработка на прочетеното, идва от разликата в представите за това кой и какъв е субектът на процеса „четене”.
Деян Кюранов: Георги Божинов е първият български гражданин, който използва това, че е писател, за да отговори на комунистическото насилие с политологическо изследване на възможностите за разумно противодействие. Според Милка Рускова, Калуня-каля е психологическа автобиография на баща й. Съдейки само по текста (защото, както казах, не познавам автора), аз бих казал, че романът е и политологическа автобиография на Божинов. Писането – и публикуването на това написано, не криенето му „в чекмеджето” – е неговият личен политически път. Но защо все слагам тази непривична дума политологическо редом с общоупотребителната политическо? Тук не се крие никакъв професионален трик: просто политологическото е политическото, поставено под въпрос. Политическото най-общо се отнася до властта, а политологическото самò се пита и самò си отговаря що е добра и лоша власт и що е добро и лошо отношение на подвластния към нея. Така, завръзката на Илиадата е политическа и ни разказва как един цар упражнява властта си над един „национален” герой; докато Кесаревото-кесарю, божието-Богу е политологически отговор на политологически въпрос. Имаме въпрос и отговор, обаче нямаме роман: нямаме разказа за това как Исус е стигнал до това политологическо откритие. Откритие, защото провокацията е истинска, фарисеите и книжниците, интелектуалният еврейски елит не е имал еднозначен отговор, само са играели на популизъм с антиримските народни настроения – а отговорът задължително трябва да е еднозначен, иначе не може да стане автокоманда за действието на човека.
Тази липса на роман, на разказ за ставането на откритието, за жалост, е така повсеместна, че надали е случайна. Да почнем от небелетристичната хуманитаристика: там политологическите открития само се регистрират, както историята на науката въобще регистрира откритието въобще. За „механизма” на откриването теорията мълчи и в най-добрия случай запълва мълчанието с биография на откритието, т.е. описва живота на откривателя по време на това откриване. „Естествено – казва си човек – иначе цялата ни интелектуална дейност щеше да бъде изтъкана само от открития!” А защо поне белетристиката не разкаже за това откриване – и специално за политологическите открития?
Интуицията ми е – защото „Такова животно нема!“. Очевидно във всеки от нас като читател има един таен социолог, който проверява историята, която му се разказва, за достоверност. Тъкмо този „таен социолог” е в основата на цялата проблематика на „реализма” и „типичността”, важаща за определен вид литература: назидателната. Ако – и само ако – ни предлагат литературен герой, който е предназначен да ни служи за положителен пример в живота – то ние трябва да бъдем убедени, че това, което той прави, „и ние го можем”. Или ако не можем – че и можем, и трябва да се изменим правилно, за да го отможем. (Друг е въпросът, че в много типове масови съзнания, лаически или религиозни, всяка литература се възприема като длъжна да поучава, значи колкото пò не поучава, толкова е по-несъвършена…) И ако някой дръзне да разкаже за герой, който е направил политологическо откритие, социологът в нас веднага ни предупреждава със своето тихо хладно гласче: „Това и ти го не можеш, и никой го не може. Иначе отдавна да сме почнали да се управляваме по-добре, а не да повтаряме и днес, примерно, схемите на Агамемнон! Значи – не е истина, не му вярвай на тоя.”.
Изглежда и романистите чуват тихия социолог. Само един пример: знаем, че в живота на Толстой „Война и мир” е просто контекстуален увод към големия му роман „Декабристи” – за това как интелектуалният и морален елит на Русия се противопоставя на самодържавието. Ето ви политологически роман par excellence! Само дето никога не бил написан (останало ни е едно фрагментче, колкото да ни убеди в сериозността на намерението). Не, казал си Толстой, мислейки си за ставането на героя декабрист, той е невъзможен без Отечествената война от 1812, а тя е необяснима без Тилзит през 1807, а пък… и стигаме назад до 1805. Но напред до 1825 не отиваме. И в епилога на романа не разбираме именно политологическата метаморфоза на Пиер – от многочел хапльо до сериозен идеен противник на шурея си Николай Ростов.
Времето на източноевропейския тоталитаризъм беше достатъчно, за да породи и политологическо осмисляне на живота – в литературата. Изреждам непълно, според лично прочетеното: Мрожек и Хавел в Чехословакия, Криста Волф в ГДР, Лем в Полша, Булгаков, Стругацките, Зиновиев, Гросман, Бродски, Солженицин и Шаламов в СССР, Емил Манов у нас. Отвъд Завесата помагаха, разбира се, Оруел и Бредбъри. Като теглиш чертата, получаваха се два алтернативни извода: единият на първо място – „съпротивата е безсмислена”, другият – на второ място, но далеч назад: „съпротивяваме се не за да победим, а за да останем човеци” (Солженицин, Бредбъри). Божиновият герой е, разбира се, сред малцината от второто място – само че, за разлика от тях, той тръгва с вярата, че победата е възможна, че злото може да бъде ограничено и последствията му – излекувани, че човешкият и Божи свят може да бъде възстановен. Чест прави на автора му – с неговата биография след 1975. Според нашия скрит социолог той е най-невероятен. Той – героят, и той – авторът! Затова ли някои не му вярват и днес?
Вероятно тук си казва думата и отвращението към партийно наложения шаблон на „бореца”, „гален от народната любов и държавното доверие”. Както и фактът, че такива съпротивяващи се хора у нас бяха много, много малко. Така че е лесно да объркаме героя – борец против системата, с героя –канонизиран от системата. Както много народ се научи да обърква реалните съпротивяващи се преди 1989 с реалните ченгета провокатори. Но Солженицин, който също като Божинов не е теоретик, а първо изживява политиката си, после я описва, отлично владее разликата: „Волкодав – прав, а людоед – нет”. Разликата се вижда безпогрешно – но е видима само отвътре в ситуацията, не отвън. А романът е именно средство да вкара външния човек вътре. И тогава „вкараният читател” ще може да разбере защо дори християнин като Солженицин оправдава насилието – стига да е против лошите. С което поема главоломен морален риск. И той, и Божинов са имали късмета да не попадат в ситуация, в която да избират между насилието и мерзостта. Но Божинов хвърля героя си тъкмо в това, в най-дълбокото. И го вижда как се бори и мъчи, вижда го с трагичната си любов.
Лиляна Александриева: Това, че Божинов има доверие в своя читател, се разбира най-вече при осъзнаването на множеството възможности за „преобразяване”, които предоставя на читателя си. На мен Калуня-каля ми даде възможност да се почувствам почти изследовател в области, които са ми били интересни през годините, но в които съм лаик. Например в етнографията. Божинов разказва като човек, който е вършил, работил всекидневно това, което правят героите му. Точен е и в последователността на операциите, и в детайлите на самата операция. Че и думичките, с които се наричат предметите, знае. Бях отвикнала да ме „блъска” такава „материалност”, да виждам толкова прецизна издирвателска, проучвателска работа. Книгата е едновременно и толкова богата, и толкова точна, почти „обективна”, че върху материала от нея навярно могат да се напишат научни съчинения и в езикознанието, и в етнографията, а защо не и в народопсихологията, например трактат „Отношението на българина към еротиката” или глава от студия „Любовта в българската литература” (е, заглавията ще са много по-завъртяни и най-малкото чуждоезични, философстващи или джендърски).
Изкушението да се поддам на тази възможност за „преобразяване” се оказа не само много силно, но и действало и при други – по-късно видях хора (независимо дали харесват романа или не), които си вадят непознатите думи от текста, търсят значенията им, наизустяват ги, разсъждават върху звученето им и проучват дали те действително са били в употреба в региона, описан в книгата. Но разбира се, най-голяма е групата, която чете романа едновременно и като литература, и като историография, дори, макар и рядко – като особен вид исторически извор. Няма значение дали го приемат за достоверен или не, дали изобразеното се покрива с тяхната представа за „реалните” исторически събития и оценката им, дори няма значение дали са идентифицирали конкретно Батак, или смятат, че става дума въобще за Априлското въстание. И всички те много бързо стигат до проблематиката на „Мита Батак” – кога като откритие, което променя стереотипните им представи, кога като доказателство, подкрепящо най-различни стереотипи. От друга страна, точно тук се забелязва основно разделение: между по-младите и по-възрастните читатели. Като че ли по-младите не са присъствали на уроците в училище за Априлското въстание. И са в пълно неведение за наличието на официална следосвобожденска версия на разказа за него и на по-късна демитологизираща контраверсия. За тях в книгата самото въстание е просто фон или „зад кадър”, а пък че било или не тъкмо Априлското – то за тях си е „някакво си там въстание”. Най-общо казано, младите четат романа като чужденци, не като българи. И са уверени, че и авторът би искал точно така да се чете книгата му (иначе в нея щяло да има думите Априлско въстание и Батак). Защото именно българската гледна точка към въстанието би изместила акцента на разказа, би променила и темата му, и героя му – тя само би внесла шум, би пречила да се чуе звученето на битката за човещината. И са прави. Тук младите читатели май са по-точни… Както и са прави онези възрастни, които не се съмняват, че Божинов е знаел твърде точно истините за Баташкото клане и ако беше жив преди няколко години, би дал ценната си подкрепа ЗА проекта „Митът Батак”.
И още нещо – пак за отношението към историята, но в друга област: нито един от познатите ми читатели на романа не заподозря Божинов в колаборация с властите относно т.нар. „Възродителен процес”. И увереността им изобщо не произтичаше от изчислението, че тогавашните власти най-малко биха предложили (или дали, ако той предложеше услугите си) тлъстите контрактации точно на непокорния Божинов. По-скоро всички като че ли интуитивно усещат, че истината за произхода на помаците няма нищо общо нито с официалната политика към тях, нито пък с темите в романа. Връзката им се струва измислена и дори злостна. За сравнение – не мислят същото за филма „Време разделно”.
Блазе на оня писател, който не само има доверие в своя читател, но и който му помага я да научи нещо нечуто дотогава, я да осмисли нещо по неочакван начин, я да се зарадва на нещо красиво. Божинов има всичко това и прави всичко това. И чрез това той прави от читателя си съюзник, съчувственик. Но не спира дотук – защото иска да направи от читателя си не довереник, а съ-ратник. Заради това – последното – тази книга е от една категория с най-доброто от прозата от соцвремето. Обаче борбата и битката, за която Божинов събира съ-ратници, съвсем не са социалистически (макар че аналогиите между „духа на времето” в романа и „духа на времето” на социализма от застойния му период лесно могат да бъдат направени). И изобщо не е случайно, че в 1988 книгата не е била „видяна”. Просто активните хора у нас от това време бяха вече различни. Калуньо е другото име на Георги Заркин например, на мохамеданите от късното Белене или на политзатворниците от 68-а, или дори на Горуня, а ако отидем още по-назад – на избитите неудобни комунисти веднага след 9 септември 1944 или на Димо от филма „А бяхме млади”. Калуньо е събирателното име за всички онези самотни Герои, за които много смътно такава се догаждахме, че трябва да ги е имало и със смесено чувство от срам и вина накрая все пак нарекохме Мъченици. Благодарна съм на Божинов, че не остана сред тях, а чрез разказа за Калуньо и за себе си ги извади от небитието и ни показа, че те не само са били възможни, но и са били налични. Като че ли е усещал, че толкова години ще си мълчим за тях, та ни е оставил документ…
Благодарна съм на Божинов и за това, че книгата ми даде основание и възможност да си измисля Божинов като единство от възглади и ценности, а не само да се възхищавам от прозорливостта на политическия му избор, от смелостта, саможертвата и волята му, от упоритостта и почтеността на практическите му политически действия и от ефективността и човечността на творческото му усилие. И вярвам, че съм си го измислила точно с такива възгледи не защото изначално съм решила, че трябва заради гореизброеното да го харесвам. Не, обратното: невъзможно е човек с такова достойно поведение да има други възгледи – и затова аз го харесвам.
Това налага тук да уточня, че обикновено, за да не ми е скучно с художествените произведения, а и по навик, създаден ми от авторското кино, се опитвам да си представя автора, за да мога да си говоря с него, докато чета, да си го „измисля”. В случая с Калуня каля и Божинов се изненадах колко много измисленото ми харесва. И че изобщо не ме интересува как ще го оценим като роман – просто хубав, ама можеше да е още по-хубав, „правилно” написан или пък кич. За мен е важно, че чрез тази книга аз „видях” човек, гражданин, притежаващ всякакви възхитителни качества. И още по-изненадващото – срещнах писател, комуто да благодаря.
Благодаря и на онези, които направиха възможна тази моя среща.
Ако щете – вярвайте, това отдавна–отдавна не беше ми се случвало.
Не бих се сърдила дори ако ми завидите.
Деян Кюранов: Ще кажете – не е само Георги такъв, има и други. Има, за наше щастие, защото иначе нямаше да ни има нас, дори такива недотамъчни, каквито сме сега. Този, благодарение на Деян Енев, го научихме. Другите, дето ги има – а по-вярно, имало – не ги знаем. Още не ги знаем, за срам. Траят си и теорията, и историята, и литературата.
Те са забравените – без епопея.
7 септември 2015
