Често осмисляме времето на нашия живот през живота на тялото си, което е възможно, но не е достатъчно. Все едно че става дума за чисто „математическо време“, за някаква аритметична прогресия, нулирана в края на дните ни по напълно непонятен начин. Затова обикновено забравяме, както изтъква в едно свое есе отец Юзеф Тишнер, че има драма на телесността, немислима при разрива ѝ с духовността – драмата на изолираността ни от другите. А иначе всяко тяло живее до друго тяло, сблъсква се или се отблъсква от него, играе си с него или го обича. Така то отваря пред телесността земната перспектива на историята, в която човек никога не е сам. И където, колкото и да е невероятно, събитията от нашия живот са в „паралелизъм“ едва ли не от сътворението на света – нещо, върху което средновековната екзегеза ни обръща внимание от векове.
***
Мислен в тази перспектива, библейският текст е също еквивалент на история. Ала това е история, в която имаме разказ не просто за „случили се неща”, а по-скоро за „корена“ на събитията. Ето защо, независимо как ще тълкуваме „фигурите“, сме изправени пред смислов паралелизъм: изживяваме събитията от собствения си живот някак разпокъсано, ала отгърнем ли Писанието, ги откриваме „сбрани“ в реда на Историята: между Адам и Авраам, между Иов и Авел, между злосторството на Каин и предателството на Иуда – там, където се осъществява производството и възпроизводството на историята в нейните основания. По този начин се обособява и пространството на „историческото“, където човекът не само твори делата си, но е и движен от Провидението. Не е ли тогава съдбата на сполетения от безмерни бедствия страдалец Иов „архетип“ на човешката ситуация, а историята му – прообраз (чрез страданието и спасението му) на Христовите Страсти? Въпроси, в чиито частични отговори се съдържат обяснения на две равнища: буквално – в случващото се, и оттам, на второ равнище – като обозначаващо нещо друго (алегория на участта ни).
***
И така: какво ни дава в своя буквален прочит историята на Иов? История за нещо минало, но не и притча. Защото става дума за историята на един конкретен човек, „непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото” (1:1). Всички тези качества, да не забравяме, са признати и по-сетне в „речта на Бога“, въздигнал Иов пред Сатаната в особено качество: „моя раб Иов“ (1:8).
Може би тъкмо поради това „примерно служение“ на раба Иов, каквото не e признато на другиго, освен на Моисей, на него е било съдено да се превърне в особено средоточие нe само на индивидуалната си, но и на всеобщата история. Историята за това как Провидението движи човешките дела.
Самият Иов е конкретен, ала някак без-образен. Той е историчен, но няма генеалогия – няма баща, майка, предци, каквито имат другите библейски персонажи. За него единствено знаем, че е роден в страната Уц, която пък не знаем къде е – някъде на Изток, много на Изток.
Иов е човек със съдба, но почти без биография. Един вид чуждоземец. Не знаем племето му (разбираме, че не е евреин). За него, освен че има седем сина и три дъщери, ни е известен и броят на притежанията му (седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги). Не знаем друго.
В средновековните коментари (като този на Тома от Аквино) особено се настоява, че това е „историята на герой от мъжки пол (ремарка, важна в очите на екзегетите), доколкото този „груб пол понася по-добре изпитанията“.
Така историята бива „фиксирана“ – в центъра е един мъж, след което перспективата се разширява с един неочакван обрат: навлизаме в универсалната история на сблъсъка между доброто и злото. В буквален смисъл. Работата обаче е там, че тази история обикновено се чертае от противното, а тук това изглежда някак невъзможно. Колкото и историята да се пише a contrario – от греха, от историята на грехопадението – тук сме при изключението.
Защото Иов не е сторил грях. Той не е посегнал никому – нито на ближния си, нито е оскърбил Господа. Напротив, всячески е внимавал дори някой от домочадието му „да не съгреши и похули Бога в сърцето си“ или да пропусне всесъженията (holocausta).
***
Какво излиза тогава: че по силата на съвършенството и на добродетелта си Иов е извън историята? Извън нашата история, белязана от греха, ущърбността и несъвършенството? Така ли е наистина? И възможно ли е това? Изглежда, уви, че не е възможно. И очевидно изясняването на този парадокс е онова, което от векове изправя екзегетите пред трудния „въпрос за Иов“.
Бидейки конкретна личност, Иов е преди всичко човек и като такъв има грехопаднала човешка природа. Да, рабът Иов е непорочен и „няма на земята такъв като него“ (1:8). Но Иов живее все пак „на земята“. Това е местообиталището му. Ала щом като според твърдението на библейския текст друг такъв човек наистина няма, той сякаш е отделен, макар и да си остава на земната твърд.
***
И тук стигаме до „повратната точка“ в историята на Иов – „речта на Бога“ и „облога“ за неговата праведност със Сатаната:
И рече Господ на Сатаната: отде дойде! А Сатаната отговори Господу и рече: ходих по земята и я обходих. И рече Господ на Сатаната: обърна ли внимание върху моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото (1:7–8).
Отговори Сатаната Господу и рече: нима току-тъй Иов е богобоязлив? Не огради ли Ти отвред него и къщата му и всичко, що той има? Ти благослови делата на ръцете му, и стадата му се ширят по земята; Но я простри ръка и се допри до всичко, що е негово, ще ли Те благослови? (1:10–11)
Сблъсъкът е очевиден и Иов попада в „епицентъра“ му. Вихърът на случващото се в миг поглъща всичките му притежания; а седемте му сина и трите дъщери погиват вкупом в дома на първородния си брат. Така Иов остава сведен до собствения си „оголен живот“ (Джорджо Агамбен): гол, както е излязъл от утробата на майка си на тази земя, в която и гол ще се завърне; към което се добавя и поразяването му от Сатаната с „люта проказа“ – „от ходилата на нозете му до самото му теме“ (2:7).
Индивидуалната му драма е огромна и разтърсваща сама по себе си; историята му е болезнено-скръбна (заради праведността му), смущаваща и потрисаща заради „облога“, пресичащ като с брадва дните му, обричайки го да седи на гноището (вън от града).
Има ли обяснение на сполетялото го нещастие в ключа на „йерархията на злото“? Не, няма. В индивидуална перспектива Иов си остава невинен, а случилото се с него е неприемливо, несправедливо и непонятно за всеки човек.
В коментара си на книга „Иов“ Тома от Аквино обаче прави едно интересно тълкувание: Иов (индивидуално) е невинен, но бидейки човек е виновен. Ключът към „случая Иов“ е в буквалната фигуративност на земното като поле на сблъсъка в историята между доброто и злото.
И той обръща внимание на няколко ключови елемента в историята, дадени ни още в първата глава, като според него разгадката се съдържа в думите на Сатаната „ходих по земята и я обходих“ (1:7).
Сатаната е ходил и е обходил земята, доколкото е паднал ангел, но не е част от нея.
Факт, който намира потвърждение и в питането на Господа: „Отде дойде?“.
Забележете: Бог не пита: какво правиш? или къде си?, а именно: отде дойде?
Обяснението е в двойствеността на деянието. Добро по замисъла си, всяко деяние би могло обаче да бъде отклонено от силите на злото, което според Тома от Аквино е допустимо с оглед на краткосрочна цел, с която Провидението наказва лошите и насърчава добрите. Затуй и въпросът на Бога „отде дойде?“ е воля за информираност, но не и на съпричастност, защото всяко зло-деяние е чуждо на Бога.
Така фразата „отде дойде“ изследва намеренията и деянията на дявола, който прави опит да установи контрол над земята. Впрочем еврейският глагол „обхождам” (shout) се пише почти като „сатана”, което навява на мисълта, че изначална функция на Сатаната е да „обхожда, наблюдава и шпионира”. Затова от такова значение е и формулировката на дадения отговор: „ходих по земята и я обходих”. С тези си думи Сатаната бива принуден да даде отчет на Бога за себе си и своите деяния. Обхождането в случая е равносилно на коварство, на опит за измама, в продължение на което идва и новозаветното предупреждение на апостол Петър: „защото вашият противник дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петр. 5:8).
Ето защо и страдалецът Иов е конкретен човек, който е трябвало да съществува реално, тъй като свеждането на съществуването му до фикция под формата на алегория изцяло би подменило начертаното от Провидението. Което се потвърждава и от книгата на пророк Иезекиля, където се казва: „И ако се намереха в нея тия трима мъже: Ной, Даниил и Иов – то те със своята праведност биха спасили само своите души казва Господ Бог“ (Иез. 14:14).
***
Такъв – нрави ли ни се, или не – изглежда, че е проектът на универсалната история. В него Адам, Авраам или Иов един път са самите себе си, сетне – обяснение на причините за това, което се е случило или ще се случи, и трети път – (алегорически) крепят свръзката с други събития.
Но за да стане възможно това, Иов трябва да е Иов – толкова реален и конкретен, колкото е всеки наш съвременник. Центърът на историята е вечен, устойчиво фиксиран, изнесен извън хоризонта на събитията, а всички събития са негови променливи. Истинните и необходимо случващи се неща в реда на историята обаче са във „вечния интелект“, сиреч в Божия промисъл.
И колкото повече човек се приближава към Бога, толкова повече се отдалечава от земята. Ето как средината – земята, материята на творението – очертава двата полюса в библейската история.
С една очевидна разлика – Иов е от полюса на доброто (максималната добродетел), оставайки причастен към земята.
Докато Сатаната, паднал отвисоко, е от полюса на злото, но не е част от земята; той, обхождащият я, е разколебаващо-питащ (предусловие на историята).
Именно тези предусловия на разказа определят участта на Иов, която според Тома от Аквино следва да се чете като история на страданието или по-скоро като „история на надеждата“: приближаване към Бога и откъсване от земята; приближаването със сърце и любов, и съответно – скъсване със страха.
***
Независимо от всичко участта на Иов си е истинска феноменология на „тревогата“ във всичките ѝ регистри. Усещане, което струи дори от „соматичните“ описания на изпитанията му. Сълзите: „лицето ми от плач почервеня, и върху клепките ми е смъртна сянка“ (16:16); секването на дъха: „Въздишките ми изпреварват хляба ми, и страданията ми текат като вода“ (3:24); и още: „моите вътрешности кипят и не се уталожват; скръбни дни ме пресрещнаха“ (30:27).
Метафори, „феноменологически“ центриращи горчивата участ на Иов. И всъщност има недостиг не на метафори, а на конкретни слова, които да пресъздадат позицията на този необичаен и сияен в правотата си персонаж, над чийто живот внезапно сенките се сгъстяват, а съществуванието му се превръща в проекция на мрака.
Как иначе да приемем смисъла на следните стихове: „Светлината ще потъмнее в шатрата, и светилото му ще угасне над нея“ (18:6); „в ръцете му е денят на тъмата“ (23:5); „ще го изгонят от светлината в тъмата и ще го заличат от лицето на земята (18:18); „за какво е дадена светлина на човека, чийто път е закрит?“ (3:23)?
Мракът, известно е, настъпва по два начина: било очаквано, когато казваме, че „пада мрак“, било ненадейно, когато след бляскавия ден неочаквано настъпва мрак; тъкмо второто сполетява Иов. Затова и той е обзет от толкова силна горчивина, което обяснява и думите, с които проклева участта си: „да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек! Оня ден да бъде тъмнина; да не подири Бог отгоре и да не изгрее над него светлина!“ (3:3–4).
„Животът ми е духване“ (7:7) – казва още Иов.
Двояка е и Историята, която чрез историята на Иов обаче получава цел – правотата.
Иов е праведник, както е прав пътят. Защото в книгата на Исаия е казано следното: „Пътят на праведника е прав: ти ще уравняваш пътя“ (Ис. 26:7).
На Иов, изглежда, е било писано да уравнява Историята.
