Никой не може да отрече, че Умберто Еко е бил пророчески прав, когато в есето си „Как да мислим войната“ предрече, че през XXI век светът трайно ще изпадне в състоянието на неовойна. И войната в Иран – особено с безразборните атаки на режима на аятоласите по цели на територията на всевъзможни държави – го потвърждава в максимална степен.
Неовойната е ескалация, непрекъснато разрастващ се конфликт, в който войната не се води между два отделни фронта, а навсякъде, с всички средства и по всяко време. Тя напълно скъсва с принципите на класическата стара война, описана от нейния теоретик Карл фон Клаузевиц, която е като партия шах: там винаги е било ясно кой кой е, а войната (дори когато се използват мръсни номера) се е случвала в съответствие с „някакви“ правила на играта. В неовойната, където ударите се нанасят без правила, най-страшното е, че фигурите често са със скрит (камуфлажен) цвят. Така че гответе се за новата мръсна война, в която всякакви мерзости – в това число и държавно организирани терористични актове – са не само възможни, но и вече сериозно се обмислят в нечии безумни глави.
Всичко това е повече от валидно след 28 февруари, когато светът узна за ликвидирането от САЩ и Израел на иранския духовен водач Али Хаменей и петдесетина висши военни представители на режима. Европейските съюзници не бяха уведомени за „екзекуцията“ и по оправдаността ѝ продължава да се спори (с оглед на принципите на международното право), независимо че ръцете на аятолаха и на споменатите военни са до лактите в кръв от най-различни престъпни деяния – на първо място срещу собствения им народ. Жертвите на последните ирански протести, жестоко подавени от тоталитарния режим в Техеран, се изчисляват на над тридесет хиляди души, а около осем милиона иранци, повечето от които жени, бяха принудени да напуснат родината си през последните десетилетия, разпръсвайки се по цял свят.
Всички те в момента със затаен дъх следят събитията, подобно на немалък брой хора в Иран, които категорично не искат да „сътрудничат със злото“ – по думите на големия ирански кинорежисьор Мохамад Расулов от интервюто му през 2024 г. за сп. „Култура“. Расулоф, подобно на неговите колеги Джафар Панахи и Асгар Фархади от иранската „нова вълна“ в киното, е непримирим противник на ислямисткия режим, потъпкващ човешките свободи. Заради филма си „Семената на дивата смокиня“ (2024), който пресъздава историята на две сестри, сплотили се срещу своя баща, издаващ смъртни присъди на невинни хора, Расулоф е осъден на осем години затвор, на бой с камшици (!) и конфискация на имуществото. Той лежи в затвора, но не капитулира пред диктатурата, накрая все пак успява да напусне родината си и в споменатото интервю за сп. „Култура“ настоява на следното: „Политическото равновесие в региона е толкова сложно и се променя толкова бързо, че никога в нищо не можеш да си сигурен. Ето, само за няколко дни Сирия се превърна в различна държава, когато Башар Асад и семейството му си тръгнаха. Това идва да покаже, че няма нищо наистина стабилно, включително и за Ислямската република, която също би могла да се срути“.
И в момента изглежда, че прогнозата му започва да се сбъдва.
Стратегията на аятоласите
Паниката, обзела тоталитарния режим в Иран след смъртта на Хаменей, прерасна във „война срещу всички“. Или по-точно в „изстрели напосоки“.
Не знам каква е иранската идея за „тотална война“, но съм склонен да допусна, че наподобява този образ, пресъздаден в безсмъртния персийски епос „Шах-наме“, дело на националния поет Фирдоуси (940–1020):
От барабани стенеше земята.
И всичко бе по-тъмно от ахата
в прахта, където, сякаш че среднощ,
проблясваше секира или нож,
или пък знаме, вдигнато над щита,
над мрака, над горещите копита:
помислил би за черната мъгла,
че от ахата се струи смола.
Какво бе нощ, какво бе ден – изчезна
светът в една непоносима бездна…
(превод Йордан Милев)
Ето в тази „непоносима бездна“ обезумелите аятоласи се опитват да бутнат целия свят. А стратегията им е ясна – с всяка изстреляна балистична ракета по нова държава пожарът на войната се разраства. Докога? Ето това е „ефектът на бумеранга“.
Удар срещу Турция (дори случаен) – беше онова, което Иран на всяка цена трябваше да избягва. Защото Анкара бе регионалната сила, заела най-категорична позиция срещу въздушните удари по аятоласите. Към което се добави и поразяване на летище в Азербайджан, довело до двама ранени и остра нота от страна на властите срещу действията на Техеран. Засега от иранските удари остава незасегнат може би само Египет, но в тази толкова динамична ситуация всичко е възможно.
Ударите по британски бази в Кипър – страна, временно председателстваща ЕС, изправиха срещу Техеран и европейските държави, които досега бяха по-скоро „неутрални“. С едно изключение – Испания на Педро Санчес, която заема твърдата позиция, че военният конфликт трябва да бъде спрян незабавно и дори отказва достъп на американски самолети до бази на своя територия. Тръмп реагира остро, заяви, че Испания ще бъде „наказана“ с огромни икономически санкции. Съответно Европейската комисия и европейски държави заявиха подкрепа за Мадрид, така че и испанският „политически възел“ допълнително се затегна.
Въпреки това Иран е в пълна изолация. Режимът на аятоласите в момента просто няма съюзници.
Както и в случая с Венецуела, руската дипломация изрази негодувание. Путин също се обади и обяви, че се погазва „международното право“. От неговите уста това прозвуча като лоша шега и никой не възприе декларацията му сериозно.
Китай, другият съюзник на Техеран, се ограничи с изявление, в което настоява Ормузкия проток да е свободен за доставки на петрол. В момента тези доставки от страните в Персийския залив намаляха с 90% и цените на горивата хвръкнаха рязко нагоре. Но Иран, който затвори Ормузкия проток с изстрелването на ракети и дронове, също изнася оттам петрола си. Тоест подобни показни акции могат да продължат още известно време, но не могат да продължават безкрайно. Защото това би било финансово и стратегическо самоубийство за ислямисткия режим в Иран.
От друга страна, всички поразени от Техеран с ракети и дронове арабски държави (Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Оман, Катар, Бахрейн, Йордания) очевидно вече са в лагера на „антииранската коалиция“. За тях свалянето на този режим, който застрашава политическата им и финансова стабилност, е първостепенна задача.
И Иран не разполага с друго оръжие, с което да може да ги сплаши. Единственото средство, което режимът на моллите все още не е използвал – след като включи в играта и „прокситата“ си – „Хизбула“ в Ливан и хутите в Йемен, това са индивидуални терористични актове на териториите на „вражески държави“.
Което може да означава и удар с „мръсна ядрена бомба“, сглобена някъде, както в холивудските екшъни, и детонирана в центъра на голям град в САЩ или Израел. Терористичен акт, който трудно би могъл да се предотврати дори от най-добрите тайни служби в света.
Целите на Тръмп
Ето това е голямото притеснение на САЩ и Израел, както и на останалите държави от сформиралата се „антииранска коалиция“, каквито и да са различията между тях.
Защото Съединените щати и Израел имат пълно военно превъзходство по въздуха. Те мога да нанасят каквито си искат въздушни удари, но не могат да сторят едно – по този начин да свалят режима в Техеран.
За да се случи това, е необходима „сухопътна атака“ (което би означавало нов „Виетнам“) или „съюзник на терен“. А такъв, поне засега, не се очертава. В Иран, доколкото става ясно, въпреки контролираните интернет връзки, няма ново гражданско въстание.
И това е сериозен проблем, защото поставя на дневен ред питането: А после какво?
По този въпрос и Тръмп, а и Нетаняху мълчат.
Има няколко хипотези, прерастващи във възможни сценарии.
Най-демократичната от тях би била завръщането на Реза Пахлави, сина на последния ирански шах, който в момента живее в САЩ. Завръщане не като „бъдещ крал“, нито като „бъдещ президент“, а като „лидер на прехода“, който да поеме нещата в свои ръце, докато временната власт прерасне в стабилно управление, избрано с гласовете на иранските граждани. Но този сценарий е малко вероятен.
Въпросният Реза Пахлави, по социологически сондажи, направени от независими ирански социолози зад граница, се ползва с подкрепата на не повeче от 15–17% от населението. Този яростен привърженик на Тръмп повече от 40 години не е живял в страната и не познава проблемите ѝ, а освен това оповести свой „политически план“, предвиждащ сливането на трите стълба на властта в неговите ръце, въвеждане на извънредно положение в двадесетте най-големи градове на Иран, плюс възстановяването на политическата полиция от времето на неговия баща, която вместо Савак, ще се нарича Савам. Дори и в Белия дом не са убедени, че Реза Пахлави е картата, на която трябва да заложат усилията си.
Втората възможност е иранската армия да се „откъсне“ от влиянието на Корпуса на стражите на иранската революция и да вземе нещата в ръцете си. Което би означавало военен преврат, иранска „хунта“, която, както изглежда, би била подкрепена с облекчение от Тръмп и Нетаняху. Но докога?
Що се отнася до аятоласите, те са склонни конфликтът да продължи дълго. Техеран знае, че на Тръмп му трябва бърза победа, че той не може да си позволи „лукса“ да протака. Междинните избори са близо, а търпението дори на неговите избиратели се изчерпва, още преди да са усетили ефекта от нарастващите цени на петрола.
Затова и „Хизбула“ от снощи заплашва, че няма да сложи оръжие и ще продължи да нанася удари по Израел. Съответно френският президент Еманюел Макрон влезе в специални преговори с Нетаняху, за да отложи израелска сухопътна операция във вътрешността на Ливан, която буквално би запратила в бездната тази толкова изстрадала държава, която е на ръба на оцеляването си.
С други думи хаосът е пълен, а бъдещето е изпълнено с неизвестни.
