Филмът „Почти нормален” (Киномания 2015): всичко започва като в комедия на Уди Алън и приключва като в трилър на братя Коен.
Режисьорското му постоянство е достойно за възхищение. Повече от четири десетилетия той осигурява на зрителите ежегодна порция киноразвлечение и почитателите спокойно могат да отчитат отминаването на времето по осъществените проекти на Уди Алън. Или дори да си измислят „поверие” – ако новият филм ми хареса, годината ще бъде успешна! Любопитното е, че въпреки тази трудоемка честота, американският режисьор не се е изчерпал и винаги може да изненада с неочакван обрат в тематичните интереси и актьорските си предпочитания. И въпреки че всички киномани безпогрешно разпознават елементите, които определят запазената марка „Уди Алън”, разказвачът прилага стила и формата по своя преценка и в различни дози при годишното „съпровождане” на всяка сюжетна рецепта към големия екран. Резултатът не е непременно деликатес – някои години се „опичат” недоразумения, – но когато магията сработи, се получават творчески откровения, достойни за предаността на феновете и за глада за качествено филмово преживяване, било то забавно или по-умозрително.
В навечерието на 80-годишнината си Уди Алън ни почерпи с 50-ия си режисьорски коктейл. „Почти нормален” (или по-скоро ирационален) е интересна смес от философстване (научно, а не обичайното житейско), светли и тъмни инстинкти, забавно и трагично стечение на обстоятелствата. Филмът е еднакво далеч както от лековерната комедия, така и от социалната драма (в която ни завлече „Мач пойнт”), а да го определим като мистерия – би било твърде двусмислено предвид пародийните проучвания, които нюйоркският кинаджия има навика да прави в зоната на фокусничеството, гадаенето и паранормалните явления. И това е една чудесна новина – „Почти нормален” не се въодушевява от жанрови предписания.
Във филма има няколко елемента, които по любопитен начин (не) се вписват в „митологията” на Уди Алън. Задкадров глас на разказвач ни поднася част от преживяванията на героите, но той не е един и същ през цялото време и това води до промяна на гледната точка, от която се води разказът.
Ейб Лукас е философ не само по призвание, но и по образование. Почти в средата на фабулата е позициониран неочакван обрат, който променя естеството на сюжета и кара зрителите да преразгледат очакванията си за хода на историята. По-късно следва нов обрат, който привнася неочаквани хорър елементи в рецептата как се лекува „мировата скръб”, а развръзката е неумолимо брутална, както от морална, така и от драматургично-емоционална гледна точка.
Уди Алън е доста увлечен по иронията на съдбата и „Почти нормален” е наситен с различни нейни проявления. Никак не е случайно например, че Ейб Лукас е професор по етика: 1) да видим как един изследовател на морала ще аргументира аморалното си поведение или 2) че едното няма нищо общо с другото. А какво ще кажете за планиране на убийство, което връща желанието за живот? Ще стане дума също за сексуална незаинтересованост, съпътствана от донжуановска слава; за една криминална схема а ла Патриша Хайсмит, която освежава любовния живот, и за предопределената случайност на възмездието като иронична проява на (Божествена) справедливост – нещо, което занимаваше режисьора още в „Мач пойнт” и Cassandra’s Dream.
Има кинотворби, чийто сюжет можеш да разкажеш, и въпреки това, ако те питат за какво всъщност е направен филмът, да ти е трудно да обобщиш. В редки случаи това е ценно качество и „Почти нормален” е сред тях.
В колежа Брейлин всички са заинтригувани от пристигането на новия професор Лукас, на когото „му се носи славата”. Младата Джил си има чудесно гадже връстник, но постепенно е увлечена от страдащата душа на професора. Той настоява да са само приятели, защото вече нищо в живота не го радва. Двамата споделят мигове на интелектуална наслада и емоционална безчувственост (от страна на Ейб), докато един ден не дочуват интересен разговор в някакво бистро, който придава нов, ирационален смисъл на съществуването на ерудирания учен и пренарежда параметрите на рационалния му живот… А „дебютантът” Хоакин Финикс пасва съвършено на неуловимата шизофренност на персонажа.
В 50-ата версия на Нещата от живота според Уди Алън като че ли се говори по-малко от обикновено, но за сметка на това сме засипани с мисли и цитати от Кант до феноменологията. Почти като в криминалните романи, ако „препрочетете” филма, след като вече сте стигнали до развръзката, със сигурност ще откриете „подтекста” от часовете по етика в колежа Брейлин. Но най-оригиналната хрумка на режисьора си остава подвеждането на зрителя (невинен или изкушен), относно типа сюжет и взаимоотношения, с които предстои да се запознае. Иначе казано, всичко започва като в комедия на Уди Алън и приключва като в трилър на братя Коен. И въпреки това, не става дума за жанрове, защото фабулата на „Почти нормален” е ирационално независима от всякакви правила – само режисьор от класа може да изведе подобно съмнително начинание до наистина успешен резултат. Честит рожден ден, мистър Алън!
