Скоро си мислех за една моя позната – вече близо осемдесетгодишна, преподавателка по цигулка. Единствената страна, в която беше ходила, беше Полша. Това се случи някъде през 80-те години, когато тя е била около 45 годишна. Отиде на това единствено пътешествие в живота си заедно с мъжа си, който беше изпратен там за една седмица в командировка. Спомням си подготовката за пътуването, седмици, месеци преди това се говореше за Полша – тогава тя все още беше братска, родна страна, членка на СИВ. И въпреки това си беше „чужбина”. Вълненията започнаха първо с това дали изобщо ще одобрят мъжа й за Полша, тъй като той беше с с непрогресивен и неблагонадежден произход, от буржоазно семейство. (Баща му е бил заможен търговец, имали са голям и добре обзаведен апартамент, който е отчужден след 1944 г.). Одобриха го някак. После тревогите започнаха дали ще разрешат и тя да пътува с него, тъй като до този момент никъде не е излизала зад граница. Разрешиха й. Тук искам да отворя малка скоба и да разкажа малко повече за Ирина, така ще я нарека я условно. Ирина беше красавица. И като всяка красавица полагаше особени грижи за себе си и за изящния си външен вид. Винаги беше облечена като от модно списание, шиеше дрехите си при известна шивачка, дебнеше из магазините кога, къде и какъв плат ще докарат и го купуваше, по-голямата част от времето й беше посветена на обикаляне из магазините и следене „какво ще пуснат”. Тогава „се пускаха” и хубави стоки, но те мигом изчезваха и редовият българин абсолютно не можеше да предусети „ще пуснат” ли нещо или не и какво ще е то – обувки ли, блузки ли, чайници ли, бразилско кафе ли, тоалетна хартия ли. (Тогава единственото възможно кафе беше виетнамското, вкусът му беше меко казано отвратителен, внасяхме го изгодно от братската виетнамска страна.) Но каквото и да се „пуснеше” – чуждестранната стока се разпознаваше по това, че около щанда или магазина мигом се образуваше огромна опашка. Ако човек успееше да прояви завидно упорство, можеше и да се добере до продавачката, а ако имаше и малко повече късмет, продавачката можеше и лично на него да му обърне внимание, и ако шансът пък беше вече изцяло с него, можеше да се окаже, че чуждестранната стока все още не се е свършила и той може да си я закупи – независимо каква е – чайник, блузка, кафе, тоалетна хартия, обувки. По онова време човек никога не излизаше по магазините, за да си купи определена стока. Човекът от онова време излизаше да „обикаля” по магазините, надявайки се, че именно така ще попадне на нещо, което са „пуснали”. В 99 процента от случаите обаче човек не попадаше на нищо и просто се прибираше у дома. Така че за красавиците онези години бяха особено тежки и непосилни. Не зная как Ирина смогваше да изглежда винаги елегантна и изящна, като че ли не беше от България, не беше от социализма, а обитаваше паралелно пространство и друг обществен строй. Мисля, че беше посветила усилията си именно на това да бъде красива и елегантна и да не изглежда от социализма, за нея това беше кауза и смисъл на живота й. Много по-късно си дадох сметка, че именно това беше нейната съпротива срещу системата, може би е била отчасти неосъзната и инстинктивна, но единствено по този чудат начин тя успяваше да се опази и съхрани. И тъй – Ирина „обикаляше” по магазините целодневно. И какво беше за нея вълнението – да види чужда страна, да! Но да види и чужди магазини, за които се знаеше, че в тях има много „чуждестранни” стоки – това беше повече от щастие, повече от блаженство, това за Ирина означаваше да бъде изстреляна за една седмица направо в рая! Да, но на човек се позволяваше да изнесе трийсет долара, който можеше да обмени, трийсет долара, не повече. И така започна третата фаза от вълнението за Ирининото пътешествие – как да изнесе не трийсет, ами цели сто долара, който тя на черно вече си беше купила. Къде да ги скрие. Ами ако я хванат на границата? Ако я накарат да се съблече гола, както често правеха? Граничните милиционери знаеха всички възможни тайни места, в който гражданите на народната република криеха доларите си, когато бяха „пускани” да отидат в чужбина. И гражданите, който пренасяха долари, се подготвяха психически с нищо да не се издадат, че пренасят повече от трийсет долара. Гражданите на народната република априори бяха престъпници, така че те трябваше да бъдат зорко наблюдавани и слпашвани. Забравила съм вече къде точно Ирина скри валутата, но така или иначе тя премина границата (с влак, разбира се) необезпокоявана от митничарите и успешно се озова във Варшава с цели сто и трийсет долара.
И каква беше, когато се върна! Беше оживена, разхубавена, подмладена, наситена с впечатления, емоции, вълнения, които години наред след това разказваше отново и отново. И поне половината пари беше дала за подаръци на близките си, защото за всеки беше донесла по нещо, по нещо качествено, изящно и красиво като самата нея. На нас ни подари една тъмносиня плажна кърпа с три кораба по нея. Корабите плаваха щастливо по светлите вълни, кърпата беше дълга и мигом привличаше завистливи погледи на плажа, защото се отличаваше със своята форма, наситени цветове, плътност и красота. Използвахме я години наред и когато накрая съвсем изтъня и се прокъса, влезе в ролята на парцал за миене на под.
Вълните дълги години се разбиваха в корабите, докато от тях не остана почти нищо. И сега този парцал за миене на под също трябва да бъде хвърлен, обаче все не успявам да го направя. Защото ми е мъчно за Ирина и за нейното единствено пътешествие до Полша. Мъчно ми е за живота й.
И за нашия живот също.
