Ако Историята винаги е в разлома между „вече“ и „още не“, то всичко вливащо се в нея – със съвпаденията и несъвпаденията си – силно напомня на отражения в криви огледала. И човек само може да се диви на тези различни гримаси в случилото се и неслучилото се, при „разпукването“ на отделни събития, откъдето всичко би могло да протече по един начин, но завършва по съвсем друг. Което дава основания на мислител като Жозеф дьо Местр още в началото на XIX в. да твърди, че „тъкмо усилията на хората да постигнат определена цел, са средството, с което си служи Провидението, за да ги отдалечи от тази цел“.
А би ли могло да е иначе? Наскоро се замислих как тази „формула на съдбата“ би могла до сработи в случая с „инферналната двойка“ Хитлер и Сталин. Известно е, че тези двама кървави тоталитарни близнаци копират методите си, дори усещат някаква особена и притегателна „близост“, а в същото време минават за най-заклети и яростни врагове. Те са фюрер и вожд на два противостоящи си свята: и нацизмът, и комунизмът изповядват своята „истина“ („вярата“ в расата и съответно в класата); те ясно демонстрират желанието си за още и още „жизнено пространство“, за формирането на огромни империи и склонността си да поглъщат съседни държави. Да не забравяме и за сходния култ към силата: ликвидиране на несъгласните и създаването на концлагери; милитаризъм, в чиято служба са подчинени всички трудови ресурси, даже жените и децата. Както и поразително сходният „икономически гигантизъм“: планове за „хилядолетие“ напред, безброй петилетки…
В даден момент (23 август 1939 г.) те дори сключват „пакт“ помежду си в Москва (договорът Молотов-Рибентроп). Това дава и началото на Втората световна война (1 септември 1939 г.) чрез подялбата на Полша. Но двамата диктатори не си вярват взаимно. Може би защото не се познават лично? И – пак за щастие на демократичния свят – влизат в безпощаден конфликт (22 юни 1941 г.), завършил със сгромолясването на Третия Райх (в нощта на 8 май 1945 г.). До пълното сгромолясване на СССР, утвърдило и дало свободата на редица народи, удържани дотогава от съветската империя, ще трябва да се почака (26 декември 1991 г.).
***
Наскоро прочетох книгата „1913: лятото на века“ (2012) на немския писател и историк Флориан Илиес, която ме накара сериозно да се замисля върху „възможното в действителното“ (вътре в историята). Подходът на автора е необичаен: той разглобява на части (и то почти ден по ден) месеците на 1913 – годината, предшестваща катастрофата на Първата световна война, преобърнала целия свят. Чрез изкусен „литературен монтаж“ (от вестници, дневници, мемоари, писма) авторът извайва „образа“ на едно време, в което (отвъд политиката) Пруст усилено пише „От страната на Суан“, а Шпенглер едва започва работа над „Залезът на Запада“; Шьонберг предизвиква скандал с първия си концерт с додекафонична музика, Франц Кафка непрестанно си кореспондира с годеницата си Фелице Бауер, Фройд приема в кабинета си Лу Андреас Саломе, а Малевич е готов с първата версия на своя „Черен квадрат“ – акт, претендиращ да заличи постигнатото от дотогавашната цивилизация.
И „някъде“ там, във Виена, се случва (или по-точно „не се случва“) друга среща, която би могла да „обърне“ Историята. И тя го „прави“, без да се състои.
В първите дни на януари 1913 г. – не е ясно точно „кога“ – на перона на виенската Северна гара слиза тридесет и четири годишен кавказец. Той пристига с влака от Краков и е за първи път на „Запад“ (с цялата многозначност на този термин в очите на един поданик на Руската империя). Въпросният персонаж леко накуцва (факт, пропускан в официалните му биографии). Смолистите му коси определено не знаят що е сапун, а пищните му мустаци и наболата брада имат допълнителна важна функция – да скрият видимите белези от едрата шарка, от които той определено се срамува. Името, указано в неговия паспорт, е „Ставрос Пападопулос“. Звучи на гръцки, но някак подобава на грузинец. В Краков той не изкарва дълго – мрази влагата и студа. След като побеждава пет-шест пъти Ленин на шах (явно умее да мисли с ход напред), той решава да посети Виена. И Илич не скършва волята на този „чудесен грузинец“ (както го нарича в едно от писмата си).
Речено-сторено. На границата никой не му обръща внимание. Митничарите бегло преглеждат куфара му, пълен с книги и непонятни ръкописи. След пристигането си във Виена този персонаж започва да нарича себе си Сталин (грузинската маска пада). Още от трамвая вижда замъка в Шьонбрун и знае, че за да стигне до дадения му от Ленин адрес, трябва да мине за по пряко през Шьонбрунския парк.
Йосиф Висарионович остава само четири седмици в „гнилия Запад“. Това е най-дългият му престой в чужбина. Едва след трийсет години ще замине за Техеран, където съвместно с Чърчил и Рузвелт ще прекроява света. Във Виена той рядко напуска своята „явка“ – квартирата на семейство Трояновски на „Шлосщрасе“ 30. Непрекъснато пие чай и разпалва лулата си, докато работи над важен за самия него ръкопис – „Марксизмът и националният въпрос“. След време този текст, писан от един недоучен семинарист, ще преломява съдбата на цели малки народи… Но дотогава има доста време. Сега иронично той следи от прозореца си движенията на каретата на престарелия император Франц Йосиф II, на която отзад се вози лакей в ливрея, и със сигурност размишлява върху „края на империите“. Така че „краят на една Европа“ със сигурност проблясва през тези януарски дни на 1913 г.
Още повече, че при редките си разходки из заснежения Шьонбургски парк този тридесет и четири годишен руско-грузински „нелегал“ със сигурност е могъл да срещне един неуспял двадесет и три годишен художник, провалил са на конкурсния изпит във Виенската академия за изящни изкуства. Адолф Хитлер много обича този парк, рисува го в своите акварели.
И той, както и Сталин, мечтае за „друг шанс“ в живота. И го получава. С цената на Холокоста и смъртта на милиони човешки същества през Втората световна война.
Флориан Илиес няма отговор могли ли са Сталин и Хитлер да се „засрещнат“ в Шьонбрун. Напълно възможно е те да се разминали в парка на няколко пъти.
Можем да си представим как смуглият грузинец иронично изчаква пред някое мостче, за да даде път на някакъв блед юноша със странно налудничав поглед и специфично подстригани мустаци. И как онзи с благодарност го поздравява с вдигане на широкополата си шапка.
Ами ако се бяха разговорили? Невъзможно. Липсата на общ език в случая е от определящо значение. И двамата бъдещи диктатори са „едноезични“, което също е тема за размисъл.
А и какво биха си казали? Мегаломанията, вождизмът и притегателната сила на злото са трудно обясними състояния. Едва ли, оглеждайки се през очите на другия, някой от тях би преосмислил съдбата си и жизнения си път.
Така че Сталин и Хитлер никога не се срещат „лично“. И може би единственият им неволен и косвен контакт е бил в някой студен януарски ден през 1913 г. в парка на Шьонбрун. Иронията на Историята е в случайността, често незабележима под потока на събитията.
***
Ясно е, че Хитлер и Сталин са два крайни „идеологически полюса“. Най-лошото е, че зад този сблъсък се крият и две отвратителни диктатури, еднакво ненавиждащи „гнилите демокрации“ и човешките права. Не би ли трябвало това да ги сближи в даден момент?
На 20 август 1939 г., неделя, Хитлер не издържа и пише на Сталин лично писмо. То се е съхранило в архивите:
Напрежението между Германия и Полша става нетърпимо. Полското поведение е такова, че кризата може да се разрази всеки момент. Смятам, че във връзка с намеренията на нашите две държави да влязат в нови отношения, би било нецелесъобразно да се губи време. Ето защо предлагам да приемете моя външен министър не по-късно от сряда, 23 август.
Съветският външен министър Вячеслав Молотов приема немския посланик Шуленбург, който му връчва писмото на Хитлер. И съответно докладва в Берлин, че Кремъл е готов да приеме Рибентроп. Когато Хитлер прочита доклада от Москва, той изпада в крайно възбуждение. Вдига ръце към небето и извиква: „Това е стопроцентова победа. Сега целият свят ми е в джоба. И макар никога да не правя това, ще изпия бутилка шампанско“. „И той наистина пи алкохол“, споделя Шуленбург пред вярната си приятелка Али фон Дуберг – „може би за втори път в живота си“.
На 22 август вечерта Рибентроп пристига в Москва начело на 37-членна делегация. На летището звучи „Хорст Весел“, нацисткият химн, после изпълняват „Интернационалът“. Развяват се две огромни знамена – едното със сърп и чук, другото с нацистката свастика. Впоследствие запознати разказват, че второто било спешно взето от студията на „Мосфилм“, където снимали „антифашистки филм“, на който така и не било съдено да види бял свят.
Гледайки кинохрониката от събитията, човек през цялото време има усещането, че Рибентроп просто не вярва в случващото се. Той смутено оглежда почетния караул, дълго разтърсва ръката на заместник-наркома по външните работи Потьомкин, който го посреща на летището. Дали фамилията на Потьомкин, исторически добре позната на немците от знаменитите „потьомкински села“, праобразът на „фейк нюз“, не прави събитието още по-фантастично? Най-смайващо за немците е, че още докато текат преговорите, при тях влиза самият Сталин. Посланик Шуленбург е направо стъписан: за първи път Сталин лично води преговори с чуждестранни дипломати. Явно за Бащата на народите залогът от тази среща е не по-малък, отколкото за Фюрера. Досега многократно чуждестранни дипломати са искали среща със Сталин, но винаги от Наркомата на външните работи са им отговаряли, че Генералният секретар е партийна фигура и не се занимава с външна политика.
И ето че изведнъж Сталин, Молотов и Рибентроп се събират и уговарят подялбата на света за една нощ: напълно съгласни са, че Полша не е истинска държава и трябва да изчезне от картата. Сам Сталин, с дебел червен молив в ръката, разполовява Полша на две, поделяйки я между двата „съюзнически режима“. Рибентроп предлага Естония и Финландия да влязат в руската сфера на влияние. Сталин охотно приема. Литва, продължава Рибентроп, трябва да премине към Германия, а Латвия да бъде поделена по река Даугава. Сталин се намръщва. Той иска цялата Латвия и значителна част от Литва. Мотивира се с това, че Балтийският флот се нуждае от незамръзващи пристанища.
Рибентроп обещава веднага да се консултира с Берлин. Иска почивка. Връща се в немското посолство, поднасят му вечеря. Първият дипломат на Райха е във великолепно настроение – възхитен е от Сталин и Молотов: „С тези хора може да се работи!“. Отговорът от Берлин не закъснява. Фюрерът отговаря съвсем кратко: „Съгласен съм!“. И така срещата на 23 август 1939 г. в Кремъл всъщност прави възможна Втората световна война. До зори всичко е договорено и записано в секретния протокол към договора за ненападение между СССР и Третия Райх. Усмивките, които филмовата лента е съхранила при подписването и парафирането на договора, са ярки и ослепителни. Германските дипломати просто не могат да повярват, че договореностите са постигнати с такава бързина.
След подписването на договора Сталин уверява Рибентроп, че Москва се отнася към своя ангажимент много сериозно. И дава честната си дума, че СССР никога няма да предаде своя съюзник. Направо в кабинета на Молотов е поднесена вечеря. Сталин става от масата и вдига неочакван за немците тост, в който уверява колко силно е уважението му към Адолф Хитлер. Заявява, че знае колко немският народ обича своя Фюрер, затова иска да пие за негово здраве. Тези негови думи излизат в съветския печат. А публикуваните снимки показват размазаните от радост лица на „новите съюзници“. Вече сериозно се говори и обмисля лична среща Хитлер-Сталин, която окончателно да пренареди света.
На 31 август Молотов съобщава за сключения договор на сесия на Върховния съвет. От нея също е запазена кинохроника, където го чуваме да казва: „Сключването на съветско-германския договор за ненападение свидетелства за това, че историческото предвиждане на другаря Сталин се оправда!“ (Бурни аплодисменти).
От съветската преса изведнъж изчезват думите „антифашизъм“, „нацизъм“ и ред други словосъчетания, които не бива да дразнят ухото на „новите приятели“. Свалени са от репертоара на кината редица антифашистки филми, а на другаря Георги Димитров и Коминтерна е спусната „строга бележка“ да си мерят приказките и да съгласуват решенията си с новата политическа линия на СССР. С което те най-стриктно се съобразяват. Димитров бързо забравя за Лайпцигския процес и сервилно се впуска да твори статии срещу „англо-френските подпалвачи на войната“. Има ги в събраните му съчинения, а факсимилета от тях все още обикалят из интернет.
Изведнъж комунистическият антифашизъм изчезва яко дим, сякаш никога не го е имало. Затова нацистката преса толкова се умилява от пакта Молотов-Рибентроп. След сключването му едно берлинско издание пише следното: „Осемдесет милиона германци и сто и осемдесет милиона руснаци! Техният съюз е блок, превръщащ се в най-голямата военна и индустриална сила в света, империя, простираща се в Европа и Азия, най-голямата маса от територия – Landermasse – която някога е съществувала“ (цитирам по книгата „Войната на Изток“, Женева, 1944 г., написана от румънския дипломат Григори Гафенко).
Хитлер и Сталин, макар и да вървят „един към друг“, никога не се срещат „лице в лице“. И съответно първият, обезумял от пагубното си високомерие, напада своя сиамски близнак, който на свой ред го „изяжда“. Политически канибализъм, който изцяло е „отвъд доброто и злото“. Цветан Тодоров в книгата си „Тоталитарният опит“ дава следното обяснение на този парадокс: „Самата кауза накрая се отъждествява с победата: битката трябва да се спечели, за да се спечели битката. Властта е самоцел“. Друга от ирониите на Историята.
Още по темата
Тони Николов, Ирониите на Историята: Стендал, Юго и Ватерло
Тони Николов, Ирониите на Историята: Наполеон и Толстой
