Има „несъвпадащи съвпадения“ в историята, които Ролан Барт ясно откроява в анализа си на „Аналите“ на Тацит, определяйки ги като мигновения: „едновременно неизменност и катастрофа, мълчание и видение“. Става дума за „проблясващи събития“, в които историческото действие се „явява“ дори в ущърб на причината си, с което възелът здравата се заплита. Накратко, причини и следствия могат да са тъй обратими, че да разменят местата си, сетне смъртта идва да заличи всичко. А накрая цялата тази история изниква отново като птицата феникс от пепелището, като чист „момент от живота“.
Нещо подобно се случва и по време на Февруарската революция, на първата руска революция от 1917 г., чрез емблематичната „смяна“ или „размяна“ на два исторически персонажа – Керенски и Ленин – изначално обвързани и по „място“, и по „време“. Сетих се за тази „кобна двойка“ тези дни, размишлявайки над онова, което се задава на хоризонта в днешна Русия. Защото историята – според Тацит – (а и не само според него) по някакъв начин е и „упадък на свободата“.
* * *
През есента на вече далечната 1987 г. попаднах в специализираната Четвърта читалня на Народната библиотека на няколко изключително интересни броя на френското списание „Ревю де дьо монд“. Тогава Перестройката все още си пробиваше път в България, но бе смятана – по определението на др. Тодор Живков – за „жълта пяна“ или „утайка“ в историческото развитие, която трябваше бързо да отмине, стига „ние“ да се снишим. Инстинкт на българската власт, проработващ и до ден днешен. Накратко, всичко в тогавашна България си беше „все същото“: „социализъма“ се строеше по „ленински“, статуите на Ленин заплашително стърчаха от пиедесталите си, цитати от Владимир Илич задължително висяха навсякъде и се привеждаха за щяло и нещяло. И ето че в навечерието на 70-ата годишнина от болшевишката революция (тогава наричана Велика октомврийска социалистическа революция) в ръцете на един студент първи курс философия ненадейно попадна историческа „ерес“ – свидетелство от „обратната страна“ на събитията. С други думи: историческа публикация от турско-американския журналист Нерин Гюн, озаглавена „Керенски ми каза“, която пресъздава записаните разговори на автора с главата на Временното правителство през последните години от живота му. А Александър Фьодорович Керенски (1881–1970), лидерът на Февруарската революция, наистина живее дълго (почти 90 години), за разлика от Владимир Илич Ленин (1870–1924).
Онова, което най-вече ме порази в анкетата на Нерин Гюн, беше „биографичното съвпадение“, произтичащо от разказа на самия Керенски. Нещо, за което не бях чувал и не бях се замислял, а тъкмо то превръща цялата революция от 1917 г. (Февруарска и Октомврийска) в своеобразно „копие под индиго“.
Съдете сами: Александър Керенски и Владимир Улянов (Ленин) са родени на една и съща дата (22 април) и в едно и също „място“ – градчето Симбирск, където според преписите на населението в Руската империя живеят около 48 000 души.
Само годината на раждането им е различна: Ленин е 11 години по-възрастен от Керенски. Ала съвпаданията продължават. От разказа на Керенски става ясно, че бащата на Ленин – Иля Николаевич, училищен инспектор – е в приятелски отношения с директора на местната гимназия Фьодор Керенски, в която учат както самият Владимир Улянов, така и по-големият му брат – Александър, обесен като народоволец.
Нещо повече, Александър Улянов бил неравнодушен към една от родствениците на бъдещия глава на Временното правителство и дори е арестуван пред дома на семейство Керенски. Когато Иля Улянов умира, Фьодор Керенски прави всичко възможно, за да издейства по-добра пенсия за вдовицата на своя приятел. А след екзекуцията на народоволеца Александър, Керенски-баща всячески помага на младия Владимир и сестра му Олга не само да положат успешно матурите, но и да завършат със „златни медали“, което си е било проблем заради клеймото на „цареубийството“. При това Володя Улянов, за разлика от сестра си, не е бил пълен отличник. Двете фамилии поддържат тясна връзка, а майките – Мария Улянова и Надежда Керенска – непрекъснато си гостуват, музицирайки на рояла.
Самият Керенски твърди, че не е бил особено близък с бъдещия си враг: описва го като „красиво и умно момче“, отличаващо се с някаква непомерна амбиция и жестокост (бил смаян, когато пред очите му Володя Улянов хвърлил кръстчето си в помийната яма). Правело впечатление, разказва Керенски, че за разлика от големия си брат, той нямал отношение към каквато и да било обществена дейност. Бил доста затворен и даже асоциален. Екзекуцията на Александър явно го променя.
Скоро след това Володя Улянов, снабден с положителната характеристика, дадена му от Керенски-баща, се записва за студент по право в Казанския университет и тутакси постъпва в кръжока „Народна воля“, за което бива изключен от университета и временно задържан от полицията.
Съответно гарантиралият за него Керенски-баща понася цялата отговорност. Той е изпратен в далечен Ташкент – наистина като главен инспектор на Туркестан, но в случая това е равносилно на заточение. Саша Керенски заминава за Ташкент заедно с баща си, там завършва гимназия със златен медал. И също избира да учи право, макар театралната сцена да го привлича. Той има таланта и темперамента на актьор, твърдят, че блестял в ролята на Хлестаков. Но и адвокатското поприще е поле за изява. Така той успешно завършва Петербургския университет в навечерието на Руската революция от 1905 г.
Впрочем малко преди това – през 1891 г. – Владимир Улянов, макар и задочно, също завършва Юридическия факултет на Петербургския университет. През следващите години той стажува в адвокатски кантори и продължава да се върти из марксистки кръгове, отначало сближавайки се с Георгий Плеханов. Неговият марксизъм обаче е доста „екстремен“. И Плеханов, и Максим Горки остават смаяни, че той призовава да не се помага на гладуващите (в края на XIX в. в цели региони на Русия върлува глад). Аргументите на Улянов: гладът е пряк резултат от определен социален строй; докато той съществува, глад ще има, тъй че гладът е неизбежен. И няма какво да се занимаваме с взаимопомощ, трябва да се унищожава самият строй. Съвсем по „ленински“.
Революцията от 1905 г. заварва Улянов в Швейцария, където той емигрира още през 1900 г., издържан от майка си. За кратко се връща в Петербург, но не играе историческата роля, която смята, че му подобава.
Керенски е намесен в революцията, даже веднъж е задържан от полицията. Но неговата слава покрай тези събития идва по-късно – вече като адвокат. За „политическите защити“ хонорарите са малки, но пък популярността е голяма. Така той се превръща в скъпо платен адвокат, а партията на есерите го издига за депутат в Думата.
През 1912 г. името на Керенски особено нашумява като защитник на сибирски работници, разстреляни по време на обща стачка. Призованият в съда министър на вътрешните работи Макаров, за да оправдае разстрелите, заявява, че „така е било и така ще бъде“. На което Керенски репликира: „Така е било, но вече няма така да бъде“. И тези му думи обикалят цяла Русия. По това време Ленин отново е в емиграция – във Франция и Австро-Унгария. Сам заявява, че е престанал да бъде социалдемократ и е станал комунист. Той се радикализира, чака световната революция, но все по-малко вярва, че тя ще се случи в Русия.
Необходимо е било да се случи нещо „извънредно“: да „удари гръм“, и точно това става през август 1914 г., когато се разразява Европейската война. А на третата година – когато войната вече се е превърнала в Първа световна – Руската империя бива обхваната от парализа по върховете на властта, което довежда и до събитията през февруари и октомври 1917 г.
* * *
В началото на 1917 г. руската армия търпи поражение след поражение. Зимата е тежка, железопътният транспорт е силно затруднен, разразява се продоволствена криза. Ето ги двата фактора, довели до абдикирането на царя, до появата на Временното правителство на Керенски и до успеха на Ленин, домогващ се до властта с всички средства.
На 2 март 1917 г. Николай II кани при себе си своя личен лекар проф. Фьодоров. Задава му прямо един-единствен въпрос: какво е състоянието на сина му Алексей и има ли шанс царевичът един ден да управлява? Проф. Фьодоров е принуден да признае: „Престолонаследникът едва ли ще доживее 16-годишна възраст“. След което Николай Романов взема решение да се откаже от престола – от свое име и от името на сина си. С това му решение са съгласни и командващите на всички фронтове. „Господ Бог е низпослал на Русия тежко изпитание“ – се казва в документа по отричането от престола.
Царят надали си представя какво точно се случва в столицата на неговата империя. Още през 1915 г. руският индустриалец Алексей Путилов предупреждава, че Русия е обречена на революция и поводът за нея може да бъде какъвто ли не – глад, стачка или дворцов преврат. В началото на 1917 г. предупреждението му се сбъдва. Всичко започва именно в Путиловския завод, по онова време одържавен за военни цели.
На 18 февруари – вследствие на повишаване на цените – работниците искат 50% увеличение на заплатите си. Администрацията им отказва. Работниците спират машините. Започват митинги в цеховете на завода. След три дни администрацията прави „локаут“. Хиляди хора се оказват на улицата, което съвпада с продоволствената криза. Започват гладни бунтове. На 21 февруари жени нахлуват във фурни и бакалии, начева бой. Хляб в страната има, но той не стига до столицата. Железопътните линии са затрупани със сняг, който замръзва вследствие на небивали студове. Комендантът на Петроград дава заповед да се смаже бунтът. Войниците напускат казармите, но не изпълняват заповедите на офицерите. Някои офицери са арестувани, други – избити. В нощта на 26 срещу 27 февруари, четири дни преди отречението си, Николай II подписва указ за разпускането на Думата.
Кавалерийските части, върнати от фронта за потъпкване на метежа, така и не стигат до столицата. След 27 февруари 1917 г. императорското правителство на практика спира да съществува. Думата, разпусната от царя, се събира на неофициално заседание в Таврическия дворец. То е прекъснато от появата на офицер, втурнал се в залата с думите: „Помогнете. Нахлуват войници. Хората ми са ранени“. Думата взема депутатът Александър Керенски: „Няма време за губене. Тръгвам по полковете“. Ето че изгрява неговата звезда. Той говори решително, по спомени на очевидци – дори презрително. Февруарската революция вече има свой лидер – известния парламентарен оратор и адвокат Александър Керенски.
Парламентът, тоест Думата, прехвърля ръководството на въоръжените сили в ръцете на паралелна властова структура. За председател на Съвета е назначен Чхеидзе, за заместник – отново Керенски. В Съвета влизат меншевики и есери. Болшевиките на Ленин, който е в емиграция, отначало игнорират Съвета, но после влизат в Изпълнителния комитет. Те непрекъснато си менят мнението. Революцията ги сварва неподготвени. Само две седмици преди февруарските събития Ленин, държейки реч в Цюрих пред швейцарски работници, заявява следното: „Революция в Русия със сигурност ще има, но моето поколение едва ли ще стане свидетел на тези събития“. Една от ирониите на Историята.
Депутатът Василий Шулгин описва пълното объркване във Временното правителство – никой на никого не обръща внимание. Слушат само Александър Керенски, който е изключителен оратор, роден актьор и се зарежда от вълнението на масите. Мнозина царски министри отиват да се скрият в Таврическия дворец. Самият Керенски спасява от линч бившия вътрешен министър Протопопов. Тълпата е нахлула и е готова да го разтерзае. Керенски властно крещи из коридорите: „Не пипайте този човек!“. Двамата добре се познават, Протопопов също е родом от Симбирск. Друга ирония на съдбата. За разлика от Керенски, Ленин никога не проявява „земляческа солидарност“. Вълнува се единствено от властта и революцията.
Ала октомври е още далеч, а февруари създава огромни проблеми в Русия. Така между безкрайни препирни и кулоарни караници се сформира Временното правителство. Страната е извън контрол, царското правителство се е разбягало и покрило. Все някой трябва да управлява необятната руска страна, потопена в световен конфликт. Недостатък на новите министри е, че властта не е цел на живота им. Троцки презрително ги нарича „буржоа, изплашени за съдбата на културата“. А Ленин – просто „тъпаци“.
Временното правителство се състои от 11 души: 10 либерали и един социалист – Александър Керенски. Председател на правителството е княз Георгий Лвов, потомък на Рюриковичите. Той е противник на монархията, борец е за гражданските права на селяните, вярва в демокрацията и свободата в Русия. Керенски става министър на правосъдието. Още с първите си укази освобождава всички политически затворници. Изпраща бърза телеграма в Сибир – да се освободи от заточение „бабушката на руската революция“, 73-годишната Брешко-Брешковская. По-късно именно тя настоява пред него да арестува Ленин, защото е заплаха за руската свобода. Керенски ѝ отказва с думите: „Ние сме от един град. Баща ми някога писа прошение Володя да получи златен медал“.
Обявява се пълна свобода на словото, печата, стачките и пълна амнистия. Отменени са съсловните, национални и религиозни ограничения. Започва подготовката за свикване на Учредителното събрание.
Николай Романов се обръща към премиера княз Лвов със следната молба:
- Да му разрешат да се събере със семейството си.
- Да заминат за Мурманск, а оттам в Англия.
- След войната да се заселят в Крим, в Ливадия.
Керенски държи реч пред войниците и матросите: „Руската революция е безкръвна и няма да позволя никой да я помрачи. Лично аз ще отведа Николай Романов в Мурманск, откъдето ще замине за Англия“. Великобритания се съгласява да приеме императорското семейство, но пътуването се отлага – великите княжни са болни. Лейбъристите в Камарата на общините обаче се възмущават и крал Джордж V оттегля поканата си. Изселват Николай Романов и близките му в Тоболск. Девет месеца след падането на Временното правителство царското семейство ще бъде избито в Екатеринбург. Вече в изгнание, Троцки признава, че това става по указание на Ленин.
Германия на всяка цена иска да изведе Русия от войната. Правителството на Кайзера се вслушва в съветите на Александър Парвус, международен аферист, който минава и за теоретик на марксизма в руските и немските социалдемократически среди. Той (срещу добро заплащане) разяснява на немския Генерален щаб кой всъщност е Ленин и защо може да бъде полезен. Най-вече с фикс-идеята си – да прерасне империалистическата война в гражданска. Русия не се вписва особено в схемите на Ленин. Тя е селска страна. Ако Германия я разгроми – още по-добре. Нали тази държава има най-многобройния пролетариат и тъкмо оттук, по Маркс, би трябвало да избухне пролетарската революция. Запазена е телеграма до кайзер Вилхелм със становище от Генералния щаб: да се пропуснат руските болшевики, като им се предоставят 2 млн. германски марки. Целта на Германия е ясна – да спечели предимство във войната, но тя не съзнава, че подкрепата за болшевиките е опасен бумеранг.
Ленин настоява заедно с него да пътуват и меншевики, за да не изглеждат болшевиките като „чисти агенти“. И второ, вагонът да е екстериториален (затова е „пломбиран“). Берлин приема и двете условия. Връчват им двата милиона марки за „подривни цели“. На 3 април Ленин пристига в Петроград (това име Санкт Петербург носи от 1914 г., столицата е официално преименувана заради войната с Германия). Когато пристигат, той заявява пред Надежда Крупска: „Сега ще ни арестуват“.
На направените снимки виждаме доста посрещачи и тълпа от любопитни – искат да видят водача на „болшевиките радикали“. Екстремизмът витае из въздуха. Крупска най-вече се вълнува как да намерят файтон. Звучи „Марсилезата“. Ленин е недоволен. Иска „Интернационала“. Дотогава той носи мека шапка. На перона в Петроград слиза с каскет, купен специално в Стокхолм, както го знаем от фотографиите.
Първото му обръщение към масите е от балкона на двореца на Матилда Кшешинска, (балерина, младежка любов на Николай Романов, на която е посветен филмът „Матилда“, вдигнал толкова шум в днешна Русия). Болшевиките са се самонастанили в зданието.
Ленин държи реч цели 2 часа. Говори за прерастването на империалистическата война в гражданска. Заклеймява Петроградския съвет заради сътрудничеството му с Временното правителство на Керенски. Публиката е шокирана. Дотогава болшевишкият официоз вестник „Правда“ изразява подкрепа на Временното правителство. Ленин е чужденец и радикал, не е разбиран от никого. Цели 17 години не е бил в Русия. Временното правителство го смята за „бита карта“.
Ленинският лозунг „Цялата власт в ръцете на Съветите!“ обаче е доста хитър. Идеята изглежда демократична, а истината е, че щом Съветите станат болшевишки, те ще провеждат решенията на Ленин. Някога той е твърдял, че готвачката ще може да управлява държавата. Сега забравя за готвачката, мисли само как партията му да обсеби властта.
Ситуацията в Русия е сложна – има два центъра на властта: Временното правителство и Петроградският съвет. Александър Керенски маневрира между тях. Дали му е хрумвало да преговаря с някогашния си познат от Симбирск? Или е усещал, че това е „кауза пердута“?
Ленин агитира сред армията и сред другите слоеве на населението. И то с много пари, с германски пари. Със същите тези пари издава 41 вестника – истинска медийна империя. 27 от тях излизат на руски език, останалите – на грузински, арменски, литовски, латвийски и т.н. Има специален вестник за жените и друг за войниците. Печатат се огромно количество позиви и листовки. Така фронтът започва да се разпада, без войната да спира. Навред се води агитация и пропаганда.
На 3 юни в Таврическия дворец, претъпкан с войници и матроси, започва първият Конгрес на Съветите. Меншевикът Церетели, министър на пощите и съобщенията, заявява: „Няма в Русия партия, която да иска властта и да може да каже на останалите – махайте се“. Ленин скача и произнася знаменитите си думи: Има такава партия. Болшевиките се готвят да вземат властта. Цялата власт.
Александър Керенски му отговаря от трибуната: „Когато ни свалите, ще подготвите мястото за диктатор“. Ленин се изсмива презрително. За него диктатурата (на пролетариата или лично неговата) не е проблем. Керенски би трябвало да е по-наясно от всеки друг с това.
На 9 юни болшевиките пускат листовки – хората да излязат на улицата. Председателят на Петроградския съвет Чхеидзе не се поколебава да заяви: „Болшевишкото начинание ще се превърне в кървава баня“. Всички вече сочат Ленин с пръст, сипят се обвинения, че той готви преврат. И болшевиките отменят демонстрациите. Церетели настоява да се разоръжат болшевиките, те са превратаджии. Намесва се Мартов: невъзможно е да се разоръжи работническата класа.
На 16 юни Керенски започва настъпление на Югозападния фронт. Иска да покаже, че правителството е силно, а на немците да разберат, че няма да има сепаративен мир. Войниците от Петроградския гарнизон обаче не искат да заминат за фронта. На 3 юли в Петроград има масови демонстрации. Ленин го няма, но на улицата действат Троцки, Каменев и Зиновиев. Временното правителство излиза от вцепенението си. Подготвя се арестът на Ленин. На 5 юли Ленин казва на Троцки: „Сега ще ни разстрелят. Това е най-подходящият момент“.
Керенски играе по правилата. Най-накрая все пак изважда документи, доказващи връзките на болшевиките с германското военно командване. Решават да публикуват във вестниците само част от документите, другото оставят за съдебния процес.
Тогава се случва най-невероятното. Председателят на правителството княз Лвов сам звъни по вестниците и ги моли да не публикуват документите. Смята, че е твърде рано. Петроградският съвет също се колебае и забранява публикацията. На 5 юли сутринта Временното правителство издава заповед за ареста на Ленин. Той се измъква от редакцията на „Правда“ броени минути, преди там да нахлуят юнкерите. Четвърт час закъснение и всичко би могло да поеме в друга посока.
Шансът обаче е на страната на Ленин. Ордер за неговия арест е издаден и в Петроград, и в Москва. В Москва той е подписан от Андрей Вишински, бъдещ сталински главен обвинител по време на скалъпените процеси над „враговете на народа“. По-късно именно той ще арестува ленинските съратници по заповед на Сталин и то тъкмо като „германски шпиони“. Още една от „мигновените“ гримаси на историята.
Правят обиск у сестрата на Ленин – Анна Елизарова. Съседите разказват, че Улянови са хора, разполагащи със средства (за германски пари никой не споменава). Портиерът свидетелства – Ленин е човек заможен, вози се на автомобил и се държи господарски. Намират банкови сметки на имената на болшевишки лидери, в които са внесени сериозни суми.
На 9 юли Ленин и Зиновиев – неразделни през последните десет години – бягат в Разлив, знаменитата колибка на Ленин в купа сено. В съветската кинематография там Ленин е показван винаги сам, а всъщност е със Зиновиев. Болшевиките се покриват. Всички смятат, че с тези радикали е свършено. В колибката Ленин си обръсва брадата, лепи си перука. Зиновиев пък си пуска брада и си бръсне главата. Преструвайки се на машинисти, те се прехвърлят в Хелзинки, Финландия. Троцки е арестуван в края на юли.
Александър Керенски се опасява от болшевишки преврат, но повече го е страх от военните, от генерал Корнилов, когото той назначава за командващ армията. Бои се от „бонапартизъм“. Корнилов отива в Москва, където му устройват грандиозно посрещане. След две седмици той решава да извърши преврат. Интересното е, че иска да поеме цялата власт, но пък Керенски да остане като министър на правосъдието.
Корниловският пуч е подарък за болшевиките. От Финландия Ленин изпраща секретно писмо. „Щом народът иска да се бори с Корнилов – ще помогнем. Керенски е слаб, той не защитава революцията. Питерски работници, въоръжавайте се. Извикайте кронщадските матроси. Избийте офицерите, подкрепили Корнилов. Закрийте буржоазните вестници.“
Работниците създават милиция в помощ на правителството. Скоро тя се болшевизира и се превръща в Червена гвардия. Тогава на хоризонта се появява и крайцерът „Аврора“. А Ленин губи търпение във Финландия. На 4 септември той пише второ секретно писмо – болшевиките трябва да завземат властта. Членовете на ЦК нищо не предприемат, решават да унищожат писмото. Ленин заплашва да се обърне направо към хората на улицата. На 7 октомври тайно се качва на парахода и се връща в Петроград. На 10 октомври се провежда конспиративно заседание на ЦК на болшевишката партия. Ленин, без брада и мустаци, изнася едночасов доклад. Иска въстание. Каменев и Зиновиев са „против“. За първи път те се обявяват срещу Ленин. Ленин се налага. Резолюцията, написана от него с огризка от молив, е приета.
Всички са наясно какво замислят болшевиките. Керенски също го знае. Вестник „Биржевые ведомости“ пише, че болшевиките готвят кръвопролитие. Но никой не предприема каквито и да било действия. Властта е парализирана. Сега вече трудно може да се арестува Ленин. А преди е могло. В „анкетата“ с Нерин Гюн на едно място Керенски се изпуска – казва, че Ленин не е бил човек на „честната дума“. Да не би все пак да са имали лична среща през късното лято или ранната есен на 1917 г.? Няма как да узнаем. Ала твърде „проблясващи“ са събитията.
През октомври 1917 г. няма кой да защити Керенски. Есерите и меншевиките напускат Смолни. Никой не иска да брани крехката демокрация в Русия. Троцки свидетелства: „Ние контролирахме Смолни, откъдето започвахме да овладяваме страната“. Под контрола на болшевиките са телеграфът и мостовете на Петроград. По улиците все още е спокойно. Вечерта в Мариинския театър поставят „Борис Годунов“.
Не дават на Ленин да излиза, нали има заповед за неговия арест. Накрая той не издържа и тръгва към Смолни. Тук съветското кино не лъже. Ленин си превързва бузата с кърпа, все едно че страда от зъбобол. Стига до Смолни с трамвая, по пътя разговаря с кондукторката. Като разбира, че тя е с леви убеждения, ѝ говори за революцията. На слизане от трамвая попада на конен патрул от юнкери. Прави се на пиян. Последен шанс за обрат в историята… Патрулът отминава.
Ленин влиза в Смолни. Троцки нарича събитията от 24–25 октомври 1917 г. именно така: „Превратът“.
Александър Керенски отчаяно търси автомобил, за да отиде при армейските части. Няма такъв. Вземат машина назаем от американското посолство. В 11 ч. сутринта той заминава за фронта с чужда кола, на която обаче се вее руското знаменце. Не бяга в женска рокля. Това е измислица на съветската историография и кинематография, от която силно страда неговото самолюбие, както споделя пред Нерин Гюн. В съветско време даже издевателски му лепват прозвището „Александра Фьодоровна“ (като каламбур с бившата императрица и съпруга на Николай Романов).
Зимният дворец се охранява от 3000 офицери и женски батальон. Всички те се оттеглят. В продължение на три дни намиращото се там е оставено на разграбване. Следва втори щурм – атакуват императорските винени изби. Пияни войници стрелят едни срещу други. По спомените на Троцки пробиват бъчвите, виното се стича в река Нева, а оттам войниците го загребват с канчета. Така в хаоса на изстрелите и винените изпарения Ленин поема властта. Подготвя се Всемирна революция. Тя трябва да заличи (сиреч да избие) цели класи, за да създаде „безкласово общество“ в още по-светлото бъдеще.
* * *
Ленин полага „адските основи“ на тоталитарния строй в Съветска Русия. Той управлява седем години, накрая бива поразен от тежко неврологично заболяване и си отива през 1924 г. в състояние на пълна невменяемост. А тялото му до ден днешен стои непогребано, то е „зловеща атракция“ в Мавзолея на Червения площад.
Александър Керенски пък е принуден да живее в емиграция. По време на Гражданската война в Русия всички странят от него, не само „червените“, но и „белите“. Обвиняван е за всичко, най-вече за това, че бил прекален „демократ“ и твърде „мекушав“. Често се случва на събирания на емиграцията – в Париж, а после и в Ню Йорк – дами от аристокрацията да го заплюват в лицето – заради него били „тук“. На което той с горчива усмивка пита защо навремето никой (от монархистите до социалдемократите) не е помогнал на Временното правителство? Целта е била да свалят него – Керенски – с болшевиките щели да се справят за две седмици. А ето че те се удържат на власт с десетилетия. Цялата тази аномалия сякаш потвърждава теорията на Керенски – заявена в анкетата на Нерин Гюн – че Историята не се управлява според обективни закони, а човешката личност е тази, която играе първостепенна роля.
По време на Студената война възниква идеята да се сформира Задгранично руско правителство и се обръщат към Керенски. Той категорично отказва. Вече е стар, започва да губи зрението си. Преценява, че няма шансове срещу Сталин. През 1967 г. се разболява, възникват сериозни проблеми с жлъчката, поставят му сонда. Синовете му, които живеят в Лондон, макар и да са състоятелни хора, го хоспитализират в общинска болница за бедни, известна с това, че прави аборти на проститутки.
Узнавайки този факт, Керенски изпада в шок. Смята, че ще се опозори на стари години – заради болшевишката клевета с „женската рокля“. И прави всичко възможно чрез намесата на заможни приятели да бъде транспортиран в Ню Йорк, където умира на 11 юни 1970 г.
Ала с това митарствата му не свършват. Керенски остава „непогребан“. Управата на православното гробище в Ню Йорк отказва да му предостави гроб, тъй като там били упокоени множество видни монархисти. А техните близки нямало да търпят Керенски в близост и сигурно щели да осквернят гроба му. От сръбското православно гробище също постъпва отказ. Накрая ковчегът с тленните му останки е върнат обратно в Лондон и погребан в гробищен участък за „хора с неустановена вяра“.
В което – с оглед и на посмъртната съдба на Ленин – също се крие горчива историческа ирония.
