Как се обръща Историята при Ватерло? Мултиперспективен анализ
Може би първата дефиниция за историята като такава – тази на Херодот – ни казва най-много. Най-вече по отношение на нейната цел – „да върне принадлежащото на хората, за да не се заличи то с времето“. Тук е казано много, но може би недостатъчно, отбелязва още Хана Арент в есето си „Понятието за история“ (1961), опитвайки се да го обясни с „желанието за безсмъртие“ (сиреч с времето), както и с двата живота на човека – индивидуалния живот (bios), противопоставящ се срещу чисто биологичното съществуване (zoe).
Да, човекът е смъртен и началата на историческото са насочени някъде другаде. Историята се превръща във втора човешка природа, което би трябвало да проясни някои от най-кризисните ѝ периоди. Защото ние вечно ще сме в разлома между „вече“ и „още не“, между Kairos и Chronos, тъй като дори насочващи се към края или изправени пред „свършека на времената“, виждаме как самият този край „поражда“ време, в което пребиваваме и което не ни дава да усетим, че краят настъпва или е вече настъпил. Става дума за някакво странно „допълнително време“, за което Джорджо Агамбен, изследвайки месианското време у св. апостол Павел, допуска, че то се „добавя“ към хронологичното време.
В някакъв смисъл Историята наистина е „времето, което остава“. Дали тогава тя не обема всичко, което се влива в нея, ето защо, мислен „исторически“, животът ни е тъкмо „живот в отсрочка“ (Гершом Шолем)?
Стендал: събитието „Ватерло“ като иронично огледало на славата
Големите исторически романи на деветнадесетото столетие по особен начин пречупват проблемите на всяка събитийност, която дотолкова ги надвишава, че се превръща в своего рода космологическа и дори провиденциална събитийност.
Така например Фабрицио дел Донго, прочутият герой от романа „Пармският манастир“ (1839) на Стендал, решава да напусне родния си дом, желаейки „да влезе в Историята“ и да се покрие със слава. Затова напуска родната Италия, преминава в Швейцария и оттам стига до Париж, където всяка сутрин в градините на Тюйлери гледа как Наполеон прави преглед на войските си. Стендал отбелязва, че „нашият герой смята, че всички французи ги вълнува онова, което вълнува него самия, крайната опасност, застрашаваща тяхното отечество“.
Мечтата му е да служи на „провиденциалния човек“, да се присъедини към армията на Наполеон, но още на белгийската граница е арестуван като шпионин. Прекарва в затвора тридесет и три дни и е пуснат на свобода, благодарение на жената на тъмничаря, която срещу сто франка му дава мундир, снет от убит хусар. И ето, той е в преддверието на събитията, в „пред-историческото“, тъй като на другия ден е битката край Ватерло.
Успява да стигне до предните позиции и „за първи път вижда труп: куршумът е попаднал в носа и е излязъл през лявото слепоочие, отвратително обезобразявайки лицето. Но другото око не е затворено“. И сякаш през това незатворено око, което ще продължи да следва Фабрицио дел Донго дори в сънищата му, той провижда Историята. Близо е до припадък.
Междувременно театърът на събитията следва своя ход. Появяват се хусари в униформа като неговата. Те тичат нанякъде; скоро на кон минава маршал Ней.
Фабрицио дел Донго не е на себе си от радост. Но в този момент наоколо се пръсват снаряди. С което сюблимното усещане на мига минава в два регистъра – страхът обаче надделява пред ликуването.
Младият маркиз се пита – това ли е историческото сражение? И задава същия този въпрос на случайно срещнат сержант. „Да, сражението е истинско“, потвърждава сержантът. Изведнъж се появява и „слънцето на Историята“ – Наполеон, който профучава със свитата си, защото бърза и защото губи битката на живота си.
Фабрицио дел Донго следва случващото се на други обороти. Появява се някаква разбита френска войскова част; нареждат му да слезе от коня си, за да го предостави на генерал, чийто кон е убит. Войниците му се надсмиват. Младият герой е разочарован – значи историята не е „единодушен порив на сърцата“. Той е уморен и гладен. Дъвче коричка хляб, подхвърлена му от някакъв войник.
И заспива. Толкова човешко. Пропуска цялото „последно действие“ – не чува нито залповете, нито атаката на пруската кавалерия, устремила се към френския враг. Това е кавалерията на Блюхер, а не армията на Груши. Наполеон губи битката, империята, славата, пропада визията за „френска Европа“.
Неговата драма свършва, преди Фабрицио да се е събудил. И когато най-сетне разтърква очи, той вижда край себе си конник. Стреля и убива „враг“. Едва тогава вижда, че разбитата армия на Наполеон напуска бойното поле.
От гледната точка на героя на Стендал битката при Ватерло, прекроила Европа за векове, просто не се е състояла. Тя си остава в „точката на съня“ и това е иронията на историята, която само голямата литература може да предаде с такава образност.
Фабрицио дел Донго изведнъж прозира, че се е заблуждавал във всичко, сякаш присънило му се през последните два месеца.
Ето „ирония на Историята“, сходна с тази на Кандид на Волтер или на Николай Ростов във „Война и мир“ на Толстой, както отбелязва италианският философ Никола Киаромонте.
А бихме ли могли да си представим обратната ситуация? Според Стендал – да:
„Само да си помислим какво би било, ако Наполеон бе победил при Ватерло! Изчезваха либералите, така че нямаше от кого да се бои. Императорът щеше да яви на бял свят второ издание на монархията и би я направил толкова полезна, че тя би се продържала още цяло столетие; но в наше време кралете могат да управляват единствено съчетавайки се в брак с дъщерите на маршалите, мнозина от които са просто нищожества…“
Какво би се случило в Европа, ако Наполеон бе победил? Навярно навсякъде биха се установили нов тип „буржоазни монархии“ като тази на Луи Филип, пометена впоследствие от Февруарската революция от 1848 г.
Стендал обаче не вярва в Историята и нейното сакрализиране; той вярва в случайността. Дали именно това не поразява толкова силно Толстой, когато той прочита първите глави на „Пармският манастир“?
Иронията на Стендал с един удар обезсилва историческите събития чрез не по-малко „историческия“ дълбок сън на маркиз Дел Донго на полето на Ватерло. Историята за него е низ от епизоди, които случайността сякаш разиграва на зарове.
Да не забравяме, че самият Стендал заедно с „Великата армия“ на Наполеон влиза в Москва и е виждал войната от много по-близо, отколкото тя се явява на Фабрицио дел Донго. Не е ли това пример за множественост (мултиперспективност) в историята?
Провиденциалната история на Ватерло според Виктор Юго
През май 1861 г. (четиридесет и шест години след фикцията „Дел Донго“ на Ватерло) друг голям френски писател, Виктор Юго, прави своето поклонение на Ватерло, за да го превърне в ядро на романа си „Клетниците“.
Перспективата е съвсем различна: ако за Стендал битка при Ватерло, пак повтарям, не съществува, защото се е случила веднъж и завинаги, и отдавна е изтляла, като не си струва да бъде запомнена с друго освен с броя на жертвите, то за Юго не е така: тази битка трябва да съществува; тя продължава да оказва въздействие върху Историята (Никола Киаромонте).
Затова в цели осемнадесет глави в „Клетниците“ авторът с широки мазки на четката пресъздава слой след слой и етап след етап от нея. Със своя драматизъм битката при Ватерлоо е доказателство, че за Бог и за Историята великият Наполеон е трябвало да изгуби.
Имало ли е при Ватерло случайност? Разбира се:
„Ако в нощта на 17 срещу 18 юни 1815 г. не беше валял проливен дъжд, пише Юго, бъдещето на Европа щеше да е друго. Няколко излишни капки вода сломиха Наполеон“.
Наистина ли е така? Нима Провидението се съобразява с дъжда и буреносните облаци, колкото и те да са нетипични за този сезон?
В това сякаш се крие „мистиката на историята“. Или особен път на Бога в Историята. „Клетниците“ като че ли са пропити с някаква старозаветна окраска. „Всяка битка има нещо общо с бурята… нещо необяснимо, нещо божествено“ („Клетниците“).
Има ли тогава историята смисъл, някаква предзададеност? В едно от прочутите си „Еретични есета за философия на историята“ (1975) чешкият философ и дисидент Ян Паточка структурира целеполагането в историята по един доста оригинален начин: „Смисълът за разказването за онова, което е станало, е различен от смисъла на онова, за което се разказва. Смисълът за делата е постижение на действащите и страдащите, докато смисълът на разказването е в разбирането на логическите структури, насочващи ни към делото“ („Началото на историята“, превод Валентин Траянов).
При Юго всичко се случва именно на разлома между тези две модалности (разказването и разказаното), които обаче той проектира върху жестоката (човешка) случайност, противостояща на Божествената воля.
Кой тогава печели при Ватерло? Уелингтън? Блюхер? Или Богът (на Историята), от Когото всичко произтича и се влива в Него в свършека на времената?
Победата на Бонапарт при Ватерло не се побираше в разчетите на деветнадесетия век. Подготвяха се друг род събития, където за Наполеон вече нямаше място.
Настъпи часът на падението на този необикновен човек…
Той пречеше на Бога.
Ватерло всъщност не е битка. Това е и промяна в облика на вселената.
(Виктор Юго, „Клетниците“)
Разгледана от тази гледна точка, Историята се превръща в ирония: волята на един човек, бил той и Наполеон, става равнозначна на цялото (на Абсолютния Дух в хегелиански смисъл), докато катастрофата и трагедията на милиони човешки същества са само „епизоди“ от един завладяващ, но костюмиран исторически спектакъл, преди да се стигне до последното „действие“.
„Човекът, както пише Ян Паточка, не може да живее без смисъл и то без цялостен и абсолютен смисъл, в сигурността на безсмислието. Но това означава ли, че не може да живее в търсене на проблематичен смисъл?“ Чешкият мислител изтъква, че след Наполеоновите войни и особено след натиска на имперска Русия, Европа се връща към една странна „легитимност“ – към „спонтанността на нациите и една нова, пъстра и отчасти хаотична историческа дейност“.
Виктор Юго, от своя страна, надълго и нашироко размишлява над „пролетта на народите“ и националните революции от 1848 г.: „Ако искате да си изясните какво е революция, наречете я Прогрес, а ако искате да си изясните какво е Прогрес, наречете го Утре“.
Това Утре неизменно е свързано с днешния ден. Но иронията на Историята е в случайността, често незабележима под пороя на събитията. Подобно на съня на Фабрицио дел Донго в разгара на битката при Ватерло.
(Следва)
