„Анна и Алената глутница” – заглавие, което звучи красиво. За какво напомня? Може би за филма „Ана и кралят” на Анди Тенант или „Ана и вълците“ на Карлос Саура, за приказката „Червената шапчица” поради срещите с глутницата или дори за „Корабът с алените платна”, но някак извратено и иронично вместо романтика се появяват вълци… Или сме твърде обременени от склонността да търсим връзки и асоциации?
Някои вече поставиха етикети на тази книга, но точно от това тя най-малко се нуждае. Мила Искренова като автор търси едно свое обяснение на близкото минало и създава книга, която търси приемане. Единствената ѝ цел е да събуди мислене за нещо едновременно близко и далечно – времето преди 1989 г., още неулегнало в съзнанието на повечето от нас и митологизирано, и емоционално натоварвано, само не и разбирано. Дори за героите на книгата то е такова.
Когато мисля за подобни текстове, неизменно се сещам за думите на Роднянски: „Човечеството не се учи от грешките си”. Не се учи – съгласявам се, но би било добре да се опита. Как Мила Искренова и „Анна и Алената глутница” се докосват до това?
Самата авторка твърди: „Не съм писател”. Издателката Емилия Миразчийска от Scalino казва: „Книгата не е мислена като литературен проект”. Какво е тогава? И кому са нужни тези „оправдания”? А може би за Мила Искренова „писател” е високо звание, което тя не иска да приеме, или е тежко бреме, което не е готова да поеме. Може би за Емилия Миразчийска, издала и предишната книга с есета на Мила Искренова, това не е художествена литература, или поне не я е виждала така по време на работата върху книгата. Но резултатът е изненадващ.
Защото „Анна и Алената глутница” все пак е роман. Роман в широкото ни и преминало през постмодерното разбиране за жанра, но излязло от него, за да се върне към един особен мистичен реализъм. Роман: кратък, схематичен, фрагментарен, но все пак роман. И ако набедената за главна героиня Анна почти не търпи развитие, както отбелязват някои от анализаторите, то истинският главен герой – глутницата, която хем я има, хем я няма, търпи и още как. А и самата Анна е различна – тя изгубва илюзиите си и така всъщност се променя.
Големият плюс на тази книга е, че опитва да разкаже история за време, което още помним. Бих го казала дори още по-патетично: време, което още ни боли. Това е вариант на подреждане на някои идеологически, политически, социални и просто човешки парчета от пъзела на живота.
Успява ли? Донякъде. Но дали това, че не успява докрай да разкаже нещата, че не ги съгласува с нечии очаквания – е неуспех? Струва ми се, че все още не сме прочели достатъчно книги, прозиращи в социалистическото ни минало, за да съдим дали са добри, или не. Нужно ни е натрупване на материал. Нужни са ни повече автори, които да разголят до кокал онова, което сме живели. Нужно ни е да минем през омразата, през осъждането, за да стигнем до обективния поглед и приемането на миналото. И едва тогава да направим изборите си: това е моят разказ, това е добрият разказ.
В „Анна и Алената глутница” няма омраза. И това е добре. Има обаче осъждане. И това е обяснимо. Героинята на Мила Искренова съди хората, които са потъпкали идеи заради облаги, които се възползват от механизмите на властта, макар и малка, които нямат свои духовни опори. Иронията и сарказмът са насочени към бутафорията на соца, към показността на ужкимските успехи. Още дълъг път ни е нужен, за да надмогнем желанието да съдим. Нужно ни е да опитаме да разберем себе си и другите, да направим анализ на времето, което ни е създало, и да научим уроците на историята (толкова трудни в действителност). Но както вече казах: нужно е още време, нужно е още мислене и още текстове, за да стигнем до себе си.
Мила Искренова споделя, че е започнала книгата като сценарий. Вероятно затова образите, които създава, са схематични, недонарисувани, недоразказани. За сметка на това пък са правдиви. Вероятно всеки от тях има свой прототип или поне събира чертите от палитрата на съществуващи хора. Такива образи или отделни техни черти можем да открием и сред собствените ни познати. Така че имаме свободата да си ги довъобразим. Както биха направили режисьор и актьори, ако това наистина беше сценарий.
В книгата се редуват случки от живота на героинята с нейни монолози и видения. Случките са от различни етапи и я срещат с различни хора. Смесват се времето на условното настояще и времето на спомените от детството. Случките, ситуациите, в които героите живеят и се проявяват, са представени само с ключовите им думи. Кратко и схематично. А може би е търсен ефект, за да се покаже, че в това време и на това място нещата просто не се случват. Животът липсва, подменен от илюзии. Доста по-наситени са виденията на Анна, които разказват една страшна приказка. Дали защото тя живее повече в собствения си свят? Дванадесет видения, за които пред читателя остава загадката: сънува ли ги, или ги измисля. Бих казала, сътворява света си – може би малко по-страшен и с по-наситено тъмни краски, отколкото би могъл да бъде. Монолозите на Анна – седем на брой, са издържани в есеистично-афористична приповдигнатост, като че са „преписани” мъдри мисли, ширели се по онова време в тайните дневници и лексикони, а днес в късметчетата от кафе и в интернет. Но и това може да е търсено послание, за да обрисува героинята.
Какво се случва на финала? Всъщност като в разказите на Джани Родари и „Анна и Алената глутница” има няколко възможни различни финала. Не че те дават различна възможност, но пък дават различен ключ към разбиране на прочетеното.
„След 20 години” всеки от героите е намерил толкова логично мястото си, че ни се струва, че сме чели документална повест: Боил, номенклатурчикът, е станал шеф на банка; Анна все пак емигрира; останалите персонажи са там, където би ги поставило въображението ни, там, където логиката на „прехода” би ги поставила.
Приказката за Анна и Алената глутница ми допада с иронията си, превръщаща самата героиня в един от вълците на глутницата, макар да не разбирам точно как функционира играта с приказката „Червената шапчица”.
„Шеговит речник на социалистическите термини” е най-добрата част от текста. Ако има нещо „убийствено” в книгата, то е точно този финал – забавен, саркастичен, реален. Той обяснява понятията точно така, както хората ги разбираха и споделяха „под сурдинка”. Всяка речникова статия е малък разказ и може да се превърне в основа на разказването на хиляди истории за „онова време”.
„Анна и Алената глутница” е книга, писана през 1997 г. в Италия. Това е важно наблюдение, защото уточнява времето, отминало и отдалечено на точно толкова разстояние, поставящо автора в конкретна обществена обстановка. Мила Искренова посвещава книгата си на младите. Това също е важно – тя не се опитва да ни наложи свой опит или да ни разкаже къде сме живели, а да покаже един свят, който не е така хубав, както го описват носталгиците, и да направи едно послание за лично приемане, а не за предоверяване. Защото в края на краищата всичко е лично.
Бих ли се върнала към този текст? Възможно е, но може и да го оставя. Бих ли го препоръчала? Определено да – като една нужна книга. Любопитна съм как хората от различни възрасти биха я приели. И ако е само страшна приказка, нека функционира като такава – да ни накара да осмислим и приемем страховете си.
Илияна Делева живее в София, завършила е СУ „Св. Климент Охридски“, работи като учител. Съавтор е на учебни помагала. Пише критически отзиви за поетични и белетристични книги, изявява се като културен репортер за „Градското списание“ – електронно списание, издавано във Варна. Публикувала е поезия и хайку в различни алманаси и сборници.
