Преди близо 10 години, на 6 февруари 2014 г., Портал „Култура“ публикува първото интервю под рубриката „Младежката лига“ – разговори с млади хора, които въпреки всичко създават култура в България в различни направления – литература, кино, театър, музика, танц, визуални изкуства… С времето се натрупаха 24 разговора, интервюираните млади вече не са чак толкова млади, но все пак ми трябваше още един разговор, за да сметна, че успешно съм приключил с начинанието. Ето го този заветен 25-и разговор – с Лидия Кирилова, с която си говорихме преди повече от година, в края на март 2022-ра. Лидия започна с критика, премина през поезия, после задълго се оттегли, а сега е създателят и двигател на проекта „Калипоезия“, ще рече обединение на калиграфия и поезия – едно изкуство, характерно повече за Изтока – ислямските страни, Китай и Япония, но което набира все повече последователи и в България. За „Калипоезията“, разбира се, става дума в интервюто, още говорим за критика, за литература, за това какво е млад човек да се занимава в България с култура и какъв е смисълът да го правиш. Не се оказва лесно това правене, но пък е интересно. Много интересно…
Навремето тръгнахте с Адриана Спасова и още две момичета да осъществявате нещо като критически квартет…
Да, навремето… Аз не мога да се сетя точно коя година беше, може би 2011-а или 2013-а да е било – нещо такова.
Защо се разпадна квартетът?
Аз по това време се занимавах и с ръчна изработка на бижута. И си спомням, че много се бях отчаяла от това, че в България няма никакво отношение към такива ръчно направени неща, към уникати, че не се гледа на тях като на нещо уникално, като на неща с по-голяма стойност. Като продукт много се подценяваха. Затова повече си насочих силите към писането на критика и някак си винаги съм се чувствала много уверена в писането. Още от университета покрай „Литературен вестник“ аз и една колежка направихме рубрика „Lettero fagi“ – за критика основно на българска съвременна литература. И покрай тази рубрика сформирахме една група, в която пишехме критически текстове. Имахме идея да направим нещо като четене на критика, с коментари. Да каним самите автори, по чиито произведения са писани текстовете, и да ги коментираме, да коментираме текста, произлязъл от произведението.
Имаше няколко такива събития.
Да, имаше.
На площад „Македония“?
Да, помниш, точно така. Но един от текстовете ми, който спечели награда за литературна критика, беше посрещнат от самия автор много негативно. Получих изключително неприятна обратна връзка. Аз скоро си го погледнах отново текста, за да видя какво чак съм му наранила егото на тоя човек, и си дадох сметка, че текстът не е по никакъв начин толкова хейтърски негативен, колкото той го е възприел; просто дава една гледна точка, която е гледната точка на читател. Просто един прочит. Говорех за неговото произведение в контекста на цялостното негово писане и бях насочила прочита натам, че този точно конкретен роман по никакъв начин не съответства на неговия наратив и на неговия начин на писане, на атмосферата, която цари в неговите книги. И тогава някак си дадох сметка, че ако не пишеш положителна критика, няма смисъл въобще да пишеш. На ония млади години го приех много лично.
Аз също съм се сблъсквал с този феномен – объркването от страна на автора на неговата личност с неговото произведение. И когато критикуваш произведението му, той го приема лично, сякаш критикуваш личността му.
Мислиш, че е масово?
Във всеки случай е силно разпространено.
Да, доста е разпространено. И съм съгласна, свързано е с „егото“ на твореца.
Като казваш „его“… Критическото писане има ли „его“?
То вероятно навсякъде има „его“. Това е другият момент при мен, че аз много повече през писането изживявам духовната си страна, собствената си духовна страна. Отделянето ми от писането бе свързано точно с това, че бях се насочила повече към материалното в живота, към това да изкарвам пари, да търся някакъв успех, пък бил той и материален. Докато сега по-скоро е обратното, тоест отделяйки се от егоцентризма, някак си давам сметка, че искам повече да си преследвам поривите на душата… Ох, много абстрактно стана тука вече, не знам дали ме разбираш! И след като не бях писала дълги години, не бях въобще сигурна дали мога да се върна толкова бързо и лесно. Бях се подготвила за една доста по-солидна критика по отношение на текстовете, които дадох за публикуване. Но получих точно обратното – една много положителна оценка и едно много радостно посрещане и от авторите, и от редакторката ми в „Литературен вестник“. Няма много критика за съвременна българска поезия в момента и има крещяща нужда от такава.
Това ли те отказа дълго време да се занимаваш с критика – негативната реакция на автора, или пък, както го каза, да си утвърждаваш „егото“ през материалното, а не през духовното, душевното, емоционалното и т.н.?
Ами то, както винаги в живота, са съвкупност от обстоятелства. Реакцията към текста беше един много решаващ фактор, че нямаше голям интерес към събитията също беше много решаващ фактор. А и много исках да се занимавам и с някакво творчество, тоест не виждах това да е основното ми занимание в живота. То ми беше по-скоро странично занимание. Просто си насочих енергията в друга посока. Някак си го загърбих, защото не виждах смисъл да продължавам. А ако исках да бъда честна в това, което пишех, винаги трябваше да правя компромиси или със себе си, или с текстовете си, или с нещо друго, нали? А пък аз не исках да правя такива компромиси.
А не го ли загърби, защото от критическите текстове материалната страна на живота страда?
И това, да. Това е също факт. Аз не виждах как мога да си изкарвам прехраната с това нещо. Междувременно ти знаеш, че бях подготвила текстове и за стихосбирка, с идеята за стихосбирка.
Да, знам. Какво стана с тях?
Тогава пък си дадох сметка по отношение на поезията, че всеки в този момент може да издаде стихосбирка. А аз не исках да правя нещо, което може да бъде направено просто ей-така, защото е толкова лесно, а не защото заслужават да бъдат издадени тези текстове в книга. И някак си цялата тази литературност, от моята гледна точка, защото тя може да не е била такава реалността, но през моята призма беше такава, изгуби смисъл. Просто беше разочароващо, някак си не виждах смисъл в това нещо.
И колко време остана тоя смисъл невидим за теб?
Поне десетина години някъде.
Какво те накара да се върнеш?
Пак много обстоятелства. Пак една много голяма съвкупност от обстоятелства. Едното е, че през последните години започнах да работя по една програма за духовно развитие, за духовно пробуждане. Другото е, че също през последните години започнах да чета повече поезия, започнах и да си насочвам мисълта към една свързана с поезия и калиграфия дейност. И покрай това се запознах с много млади поети, които са активни в момента. Една от новоизлезлите книги на една от тези поетеси ми направи толкова силно впечатление и толкова силно ми въздейства, че просто неистово ми се прииска да напиша за тая книга.
Коя?
„Гибла“ на Ана Цанкова. И да, написах за нея текст. И така ми се отприщи отново желанието да говоря за книги, да предавам моята емоция, която са ми дали тия поетични книги, и на други хора. Интересното беше, че след като няколко човека го прочетоха тоя текст, веднага поискаха да прочетат и самата книга, за която беше написан. Което всъщност беше най-хубавото нещо, защото на мен това ми беше целта: ако е възможно, чрез мой текст да се провокира интерес към книгата – това би било абсолютно изпълнена мисия отвсякъде. А вторият текст, който написах, беше за „Гробище за слонове“ на Златина Димитрова. При нея – това е много интересно, тя е добър пример за предишния ти въпрос доколко авторът е свързан с произведението. Тя – написвайки книгата си, я отделя от себе си и в момента, в който е издадена, я оставя да живее свой живот. Тя дори не искаше да прочете текста преди да го публикувам. Което за мене е показател, че един автор може да остави „детето“ си, произведението си да се оправя само, след като го роди.
Искаш да кажеш, че да се занимаваш с критическо писане и изобщо с писане все пак осмисля живеенето?
Да. Със сигурност може.
А какво стана с твоята стихосбирка?
Ами тя си остана в миналото.
Отказа ли се от нея?
Аз мисля, че някак си ме бива повече в писането ЗА поезия, отколкото в писането НА поезия. Засега да, от текстовете, които бях приготвила, съм се отказала със сигурност. Не че съм се отказвала окончателно, ако някой ме попита дали аз това съм го писала, ще потвърдя, но не мисля, че е нужно да издаваме абсолютно всичко, което пишем.
А не си ли се опитвала за тоя твой проект „Калипоезия“, не си ли се опитвала да даваш твои стихове на някои от тези художници-калиграфи, които да ги оформят?
Още не. Не съм, в интерес на истината.
А защо?
Ние, когато го започнахме, при първите ни срещи с творците от двете страни интересното беше, че аз съм всъщност и от двете половини донякъде. Но аз се приемам като любител, тоест аз съм писала поезия, напоследък пак написах няколко стихотворения, занимавала съм се съвсем, съвсем любителски с калиграфия, имам един курс такъв и няколко неща като графично реализирани проекти имам. Но не се приемам като съвсем добър професионалист нито в едната сфера, нито в другата. И те същото ме попитаха: „Ти можеш реално сама да реализираш собствения си проект и сама да правиш това, което ни караш нас да правим…“ Но аз се виждам тук в този проект по-скоро като организатор и като медиатор между двете субкултури, така да се каже, между двете сфери.
Разкажи повече за проекта.
Той всъщност се зароди преди около две години в главата ми като някаква пробягнала идея, отначало просто като хрумка някаква възможна. Впоследствие разбрах, че това в магистратурата по калиграфия на Академията се прави, което е концепцията на самия проект, но не по този силно концептуален начин, както е замислен. Идеята е да се обединят калиграфията и поезията като два вида писане, писането на поезия и писането на калиграфия, защото калиграфите творци също пишат. Те дори така изричат за себе си – аз пиша.
А не – аз рисувам.
Да, точно така. И да се обединят и да стане нещо като трета двуфазна форма на писане, през изразните средства на буквата, на езика, и да се получи нещо трето като…
Като художествен продукт?
Да, като продукт, именно като продукт. Съвсем изцяло нова форма на стиха, самият стих да придобие тотално нов живот с още едно отгоре, още един пласт от още един творец. Друга перспектива, друга гледна точка, друга емоция, защото при калиграфията всяко движение на четката или на перото изразява някаква емоция. При изписването може да се вложат наистина много различни емоции. И ми беше интересно как те, самите калиграфи, как ще прочетат, какъв ще бъде техният прочит на тия стихове и по какъв начин могат да ги пресъздадат. Това е самият проект, като идеята е да се разпределят участниците, калиграфите да пишат произведения, които те са си избрали първоначално от поетите. И след това да се направи изложба с тия произведения като на самото откриване на изложбата да има четене на стиховете, които са участвали, и демонстрация по писане на калиграфия на живо. Някои от калиграфите са много интересни, те пишат и по стени, правят много мащабни неща, а други пък пишат по-дребни. Много е голям диапазонът между изразните средства, между мащаба на нещата, които те създават, и това също е много интересно.
Повече ли вдъхновява поезията, изписана калиграфски, повече ли зарежда?
Според мен да.
Теб зарежда ли те?
Мен самата поезия ме зарежда много, но за една публика, която не чете поезия, би било много провокиращо да я прочете. Самата поезия ще стане по-интересна за публиката, по-четима и по-четивна. Тя просто ще накара човек да я прочете според мен. Това е всъщност една от идеите, заложени в това събитие. Първо: да се смесят двете субкултури като взаимодействие за творчество. Второ: да се смесят публиките, да се обединят. Трето: да се провокират повече читатели на поезия. Да се обърне внимание и на творчеството на калиграфите, защото те са много добри. България има супер добри калиграфи, но повечето хора дори не подозират това.
Има ли събития, станали по проекта „Калипоезия“?
За съжаление, едно събитие, което беше почти готово, не стана. Бяхме намерили място, имахме галерия. Бяхме стигнали до събитие във Фейсбук. На 11 ноември 2021 г. трябваше да се случи и точно два дни преди това наложиха мерките, големите мерки, и нямаше как да го направим, защото капацитетът не позволяваше. Реално капацитетът на мястото, което бяхме избрали, се свеждаше като брой участници само до самите нас. И просто се обезсмисли тогава. А тази година имаше едно малко събитие, нещо като демоверсия на „Калипоезия“, едно четене в „Делта блус бар“. Бяхме подготвили с калиграфите едно четене, „Поетична щръклица“ се казва четенето, бяхме подготвили с някои от калиграфите произведения по стихове на поетите, които четохме тогава. Доста добре се посрещнаха от публиката, беше доста интересно. И така ще продължаваме.
Аз всъщност, слушайки те, си мисля дали „Калипоезия“ като формат не е много по-подходяща да се включи във виртуалното пространство?
По принцип може да се случи всичко във виртуалното пространство вече.
Да, разбира се. Но все пак да има специално място, сайт, където да се срещат поетите с калиграфите. Калиграфите да си избират стихове от това виртуално пространство и да създават после своите художествени интерпретации. Такова нещо ставало ли е?
В затворена група във Фейсбук – да. Имаше един такъв момент, когато протичаше подготовката за реалното събитие, но той беше по-скоро в периода на подготовката за реализиране на събитието. Но на мен идеята ми е да излезем от дигиталното, аз винаги съм имала повече интереси, желания, интерес към аналоговото. Затова и ми беше толкова трудно през тези години, понеже се бях насочила към дигиталното, към дигиталната сфера, към дигитален дизайн и т.н. Но винаги, абсолютно винаги усещах една много силна вътрешна съпротива да се занимавам изцяло с дигитално. Аз искам да създавам нещо с ръцете си. Създаденото да може да се пипне. Дори като пиша рецензии, аз пипам книгата. Винаги аналоговото ми е било по-интересно като продукт на изкуството. Естествено, всичко може да бъде дигитално, „Калипоезия“ може да има място в дигиталния свят, който паралелно да върви с реалното му случване.
Събра ли хора около себе си, които споделят идеята? За аналоговото случване на „Калипоезията“?
Да, да. Много бързо, много, много бързо намерих хора, съмишленици, които да се ентусиазират да направим нещо такова. За самите тях самата среща между поетите и калиграфите беше твърде интересна. Вдъхновиха се едните от другите. Някои от калиграфите буквално никога не бяха чели съвременна българска поезия, ама никога!, и просто показаха, че са получили някакво огромно вдъхновение, просто наистина им се е отприщило творчеството. Калиграфите ми споделиха повечето, че имат такива периоди на много голямо зацикляне по отношение на това как да си провокират…
Вътрешната творческа енергия…
Творческата енергия, да. Понякога просто седят и се чудят какво да пишат. А то има толкова много материал за тях, аз това им казах: „Хора, ако се чудите какво да пишете, ще ви пратя“. Има много материал, поезията, ако човек може да я усети, а според мен всеки може да я усети, дава една емоция и един порив, който на тях може би им е необходим за творчество. Поетите пък бяха много изненадани, като си видяха собствените произведения, изписани по такъв начин. Има едно момиче, което прави триизмерни форми от хартия, калиграфски изписани, но ги прави триизмерни, това също е супер интересно да си видиш собствените думи не в плоскостта…
Не в плоскостта на книгата…
Аз бях направила за това събитие едни оригами, които като ги отвориш, виждаш самия стих, а когато са затворени, виждаш само малка част от него. Има огромно поле на интерпретиране на стиховете през калиграфията.
На поетите им стават по-хубави стиховете като се изпишат калиграфски ли?
Просто стават по-различни, съвсем, съвсем различни. Стават трето нещо. Имат си съвсем различен вече облик и живот.
Тази ли идея те върна към правенето на неща, по-различни от обикновените?
Определено да. Покрай срещите видях, че в такова едно нещо аз просто намирам един огромен мощен енергиен ресурс в себе си, който го бях забравила, че живее в мен и че съм способна да го генерирам. Просто ми липсваше тая страст към нещо.
А когато се отказа, какво точно беше давлението от външните обстоятелства, които те доведоха до това: „Е, то пък кой ли се интересува“?
То има и едни много лични фактори там, в тоя период от живота ми…
По-скоро е вътрешното „аз“, отколкото външната действителност, така ли?
Да, да. По-скоро да. Аз нямах емоционален психически ресурс да се боря за нещо такова тогава. Но междувременно виждам, че може би вече съм с доста по-различна ценностна система, просто е трябвало да го измина тоя път, за да видя, че човек трябва да се бори за нещата, в които вижда смисъл.
Каза борба. Мен много ме впечатлява, когато този глагол се използва. Сега с какво и за какво се бориш?
Това е универсалният глагол да си насочи човек енергията към нещата, в които вижда смисъл, хайде така да се изразим. Не да се бориш, защото аз не го усещам като борба. Може би тогава навремето щеше да бъде наистина борба, защото тогава наистина не виждах тоя смисъл, който виждам сега. Просто си давам сметка, че наистина каквато енергия вложиш в нещо, такъв ще бъде и резултатът.
А сега обстоятелствата повече ти помагат, повече ти пречат или пък не те интересуват?
Имам чувството, че обстоятелствата зависят изцяло от моите намерения до моите действия. Винаги има много вътрешни фактори, които помагат. Могат да помагат или да пречат. Аз имам чувството, че в момента човек може да направи каквото си иска и всеки може да прави каквото си иска. В това, с което съм тръгнала да се занимавам, виждам смисъл не само за себе си, но и като добавена стойност за света изобщо. Това ми дава една вътрешна сила и увереност, и смелост да се опитвам да го правя въпреки обстоятелствата и каквито и да са те. И за мен до това се свежда всичко. Да, до това се свежда всичко. До това да чувстваш, че правиш нещо хубаво, правилно и адекватно. Вярно, сега по отношение на критическите текстове, не се чувствам толкова уверена, колкото бих се чувствала, ако през тия изминали години бях писала и чела повече, защото аз тотално се бях отделила от литературните среди.
Защото не желаеше да ги виждаш и да ги чуваш ли?
Е, то и в дигиталната сфера си трябва много голям фокус да има човек, за да се развие. Аз учих „Графичен дизайн“, какъв ли още не дизайн, просто натам си бях обърнала фокуса тотално, изцяло. И някак си мислех, че тия таланти, които имам, защото аз и с рисуване се бях готвила за Академията, мога да ги пренеса в дигиталния свят, но винаги имах някакъв недостиг, не намирах и връзката между аналоговото и дигиталното. Може би донякъде калиграфията и поезията са, защото те могат да бъдат пресъздадени, да бъдат дигитализирани самите произведения. Но по отношение на критическите текстове би било по-добре да бъдат писани от човек, който не е загубил десет години в неписане и в нечетене, но пък за поезията не ти трябва толкова академичен бекграунд, за да можеш да го напишеш, да го изразиш, да го изчувстваш…
Искаш да кажеш, че критиката не е чак толкова трудна, така ли?
Ами за мене не е, но не знам за хората, които я четат. Но, от друга страна, е трудна, защото аз примерно с последната книга на Никола Петров, за която писах, прекарах цял месец, като я прочетох няколко пъти изцяло, след това четях по няколко стихотворения всяко по отделно, след това едно по едно ги анализирах и ги четох. Имаше моменти, когато плаках супер много, трудно е да предадеш искреното си изживяване, което си преживял с книгата. Трудно е, да, не е супер лесно! Но пък не ти трябва много голяма, сериозна академична подготовка, за да можеш да го направиш това нещо. Според мен когато човек е искрен в нещата, които прави, те се получават.
