Начало Идеи Актуално Искрица гражданска и астронавска гордост
Актуално

Искрица гражданска и астронавска гордост

2469
Парад в чест на астронавтите от „Аполо 11“, Ню Йорк, 13 август 1969 г.

Беше преди повече от половин век – нейде през лятото на 1969 г. беше. А за да превърна това незабравимо лято от сезонно в епохално, ще добавя, че на 20.7.1969-а в 22.17 ч. българско време САЩ спечелиха дългогодишната космическа надпревара със СССР – последван от Едуин Олдрин, Нийл Амстронг стана първият човек стъпил на луната. Ако не броим родния Ян Бибиян, разбира се. И докато всички медии на Запада и на Третия свят гръмнаха със сензационната космическа новина, докато улиците и площадите на американския континент бяха залети от празнични шествия, докато целият поднебесен свят бе, казано със строфите на поета, „стреснат, трогнат, очарован“, но не от червеноармейските конници на Будьони, а от подвига на американските астронавти, българските медии гузно мълчаха. Е, не мълчаха съвсем, но премълчаваха и омаловажаваха де що могат това велико постижение на човечеството. Когато избликът на международни възторзи по петте континента стана неудържим, неудържимо стана и премълчаването на мисията „Аполо 11“. Тогава от кумова срама проговориха и родните средства за масова информация. Проговориха обаче приглушено, тихо-тихичко и скромно-скромничко – една неприсъща на грандоманията на тоталитаризма скромност, чиято скрита цел беше по-скоро да прикрие, отколкото да провъзгласи паметното събитие. Осведомителните бюлетини на БНР и БНТ съобщиха за него кратичко и между другото – чак след като информираха надълго и нашироко за преизпълнените производствени планове на родните фабрики, заводи и текезесарски блокове и ферми, за спечелените насрещни стопански съревнования и за ударните постижения на стахановците и трудови герои от поредната петилетка. Тези, ако не изцяло измислени, то поне преувеличени до неузнаваемост успехи имаха за партийната идеологическа пропаганда несравнимо по-висока стойност от историческия триумф на покорилия космоса човешки дух. В този смисъл, в смисъла на господството на еднопартийната цензура над фактологията, и вестниците ни отбелязаха събитието от пестеливо по-пестеливо – в лаконични каренца, скътани нейде по последните страници.

Какво да се прави – бяха времена, в които и западната, че и източноевропейската, че и нашата национална забавна музика бе регламентирана и лимитирана свише до последната нота от отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП, докато пред всички родни микрофони и камери и по всички родни фестивали, естради и заведения се пееше на висок глас:

Хороша страна Болгария,
но Россия лучше всех!

Ние слушахме, но не вярвахме, за нас „лучше всех“ бе не столицата на световното комунистическо движение – „лучше всех“ в онези студени и зли времена бяха за нас САЩ и постиженията на загниващия Запад, който, гниейки, понамирисваше все по-хубаво. И който чрез прилуняването на космическия апарат „Ийгъл“ в района на Морето на спокойствието изневиделица спечели най-великото пропагандно състезание между двата лагера на бушуващата Студена война. Ето защо ние се радвахме и ликувахме – тайничко, но от все сърце. Докато само седмица след успешното завръщане на тримата американски астронавти на Земята вече не можехме да сдържаме напиращата радост потулена в душата си и тя изведнъж се въздигна и без да ни пита, тръгна от вътрешния ни към външния свят, от тайна явна стана.

Казано по-простичко, ние се разконспирирахме сами, себеразконспирирахме се, себеразкрихме се и се себеразобличихме като вълци в овчи кожи и апологети на хищните империалистически акули, спестявайки по този начин усилията на държавните конспиратори и разконспиратори от ДС да ни разконспирират. Ето как се случи всичко:

Докато в качеството си на класови врагове астронавтите летяха на воля в небесата ведри, аз следвах и не следвах на родна земя философия. Казвам следвах и не следвах, защото неведнъж ме изключваха и възстановяваха в Университета, докато накрая не ме изключиха веднъж завинаги – без право дори да кандидатствам, в което и да е висше учебно заведение на страната. През онова паметно лято на героични прилунявания, приземявания, тържествувания и премълчавания обаче аз битувах в някакво междуцарствие – бях полувключен в Софийския университет и полуизключен от него. Като много други състуденти от провинцията, аз реших да си остана през лятната ваканция в София, за да се включа в бригадирското движение, в което хич не ми се включваше, от столицата, а не от родната Силистра. Като че ли съм предчувствал на какво велико събитие ще стана свидетел. А свидетел, макар и свидетел задочен, на прилуняването аз можех да стана само в централна София – не и в глухата провинция. В Силистра няма американско посолство с витрини на астронавти и покорения от „Аполо 11“ космос на тях. В мемоарите си „Нежелано пътуване в Сибир“ съветският дисидент Андрей Амалрик пише, че в едно тоталитарно общество важи принципът: колкото по-далеч от центъра, толкова по-зле. Причината е проста: в провинцията към централно разпоредената и въдворена свише диктатура се добавя диктатурата на местните сталинчета, велможи и феодали снише. А след като двете (централната и местната) диктатури се акумулират ведно, така суровият граждански климат става още по-суров – направо вледеняващ става. Казаното важи преди всичко за еднопартийния монопол над информацията. Монопол абсолютен, монопол, поради който в родна Силистра аз никога нямаше да мога да празнувам и ликувам полутайно-полуявно, както сторих това в студентска София.

И така, само седмица-две преди да ни мобилизират (именно мобилизират, защото бригадирският труд бе не доброволен, а насилствен) за поредната бригада, ни изненада полета на „Аполо 11“. Никой не ни го съобщи своевременно и официално, но тогава из коридорите на философско-историческия факултет се зашушука, че на витрините на американското посолство са изложени големи документални снимки от полета на космическия кораб „Ийгъл“ и прилуняването на астронавтите. Ние наострихме уши и начаса хукнахме към посолството, като че ли там бяха пуснали банани. А доколкото си спомням, американското посолство тогава се намираше в сърцето на столицата, зад мавзолея, на ъгъла на улиците „Софийска комуна“ и „Съборна“, точно до тогавашната кафе-сладкарница „Роза“. Съчетанието на мавзолея и „Софийска комуна“ с посолството на класовия враг бе странно, но родният тоталитаризъм прелива от странности. Като пристигнахме, заварихме пред посолството двайсетина непознати любопитковци като нас – горе-долу толкова бяха и униформените милиционери, които ги охраняваха, и цивилните агенти, които снимаха и снимаха. Американските фотографи са заснели за света и цивилизацията цяла една космическа епоха – фотографите на ДС нас заснемаха. Но тогава на мен не ми пукаше – тогава възторгът бе надмогнал страха. Пропука ми впоследствие, когато на базата и на направените пред американското посолство агентурни снимки ме изключиха за пореден и последен път. Гледай ти: американци летят, а българи изключват – зачудих се аз.

Едропанелните черно-бели снимки ни смаяха и омаяха – сякаш и ние самите бяхме стъпили на луната. Гледахме и не можехме да им се нагледаме – посегнахме дори скафандрите им да погалим през бистрото витринно стъкло. Изневиделица от тайните антикомунисти, които си бяхме, в извънземни, в многопланетарни неудържими и неуловими космополити се превърнахме – рамо до рамо с нашите братя астронавти. Докато досега мечтаехме да напуснем само НР България, сега внезапно получихме шанса и гравитацията да превъзмогнем, и цялата цивилизация да напуснем. А в същото време зле прикритите фотографски обективи на кучетата от ДС нас гледаха изпод шлиферите им със същата неутолима страст.

После?

Ами после тръгнахме с бригадирска песен на уста да прекопаваме спечените текезесарски блокове. Но ние бяхме свикнали с това издевателство като босоногите деца на Смирненски с босотата си – бригадирствахме против волята си година след година и ваканция след ваканция, а астронавти и космонавти продължаваха да обикалят без паспорт и виза всемира. Докато ние, гордите граждани на най-добрия от световете, с личния си паспорт и до родния Петрич не можехме да отидем – за целта се изискваше специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от Народната (тя наистина бе народна – и дори общонародна бе) милиция само на политически благонадеждните. Какъвто аз, разбира се, не бях.

А после?

После, само след семестър, настъпи окончателното ми и безвъзвратно изключване от университета, изпращането ми от Транспортна милиция, която също бе народна и общонародна, по етапен ред в Силистра и въдворяването ми там на местожителство.

А после?

После, стреснат от многото настоящи и по всяка вероятност предстоящи поредни и последни изключвания, аз реших да затичам преди вятъра, да се себеизключа и от държавата, и от нацията, и от комунизма, и от балканизма. Сиреч ударих го съвсем през просото и хукнах, понесен на крилете на едно авантюристично бягство, което ме отведе право в леговището на класовия враг. Където цели десетилетия продължих да водя Студената война – със спомена за братята астронавти в паметта, но вече пред микрофоните на българоезичните западни радиостанции. Водех войната, чак до пълната ѝ победа, която настъпи в края на 80-те. Впрочем не аз и не дори Западът спечели войната – комунизмът се самоуби със собствените си ръждиви оръжия, докато с радиоемисиите си ние само подпомогнахме кое-що това оптимистично самоубийство.

А после?

Е, после демократичната ни вече държава отвори с родилни мъки досиетата – и аз видях моето. Видях и снимката си пред витрините на американското посолство. И се себеразпознах. Но не и без искрица гражданска гордост.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора