Мисля, че е в обикновеното. В това, че се разгръща едва доловимо, бавно и като пламък. Така, сякаш че е движение на нещо, което не се отделя от мястото си, но което не се и движи на едно място, а разпраща себе си и достига всички точки, без при това да помръдва. Това е нещо, което излъчва и се излъчва. Това са лъчи. Те не се виждат. Те се чуват.
Докато трептенето се разпространява и изпълва въздуха, цялата среда, телата в нея, всичко остава същото. Защото в това излъчване и изпълване няма експлозия, няма и експанзия. Все едно, че звуците не се развиват във времето, че не се следват взаимно и не следват един след друг. Като че ли нищо не е започвало и затова няма и какво да свърши, да отекне и отзвучи. Нищо не е възниквало, за да има какво да изчезне. Мелодията е дошла от нищото, без начало. Тя е линия, но и точка. Излиза навън, чува се, но върви навътре. Изливането й е свиване, концентриране, потъване в самата нея.
И всичко това е толкова обикновено.
Силата на молитвеното „Господи, помилуй” е в неговата обикновеност. Под обикновеност тук трябва да се разбира това, че когато се пее „Господи, помилуй”, безграничната енергия на молитвата се чувства най-силно тогава, когато релефът на нейното изпяване е равен. Великата, неизречима и неизчерпаема пълнота на молитвения зов прозвучава най-силно не в изразителното подчертаване на думите, а в тяхното равно изпяване. Молитвеното пеене е молитва, както и да прозвучи, както и да бъде поднесено, но потапянето в „Господи, помилуй” се постига чрез една трудна за описване и още по – трудна за анализиране изравненост, в една балансираност между амплитудите. И точно в тази изравненост прозвучава екстазът на молитвеното състояние.
С това не се има предвид непременно, че вглъбеността на молитвата предполага тихо, молитвено изпяване, изпяване като на себе си. Тази вглъбеност и смирението могат да бъдат предадени и посредством интонационно или динамично извисяване на гласа, със средствата на възгласа и динамичните скокове. Има се предвид друго. Че се чувства наличието на едно носещо начало, което връща всяко едно движение, усилване и притихване обратно към себе си. И затова дълбочината на „Господи, помилуй” може да бъде поне доближена чрез придържането към тази равнинност, защото равнината е средоточието, онова, което поддържа благословеното трептене на молитвата в равновесие. Трептенето, върху което се покои тайнствената връзка на молещия се с Бога. Става дума за линията на една вътрешна строгост и изправеност, която излъчва, отпраща и после връща обратно при себе си и в себе си мелоса.
Такова е дълбокото значение на исона в традицията на византийската църковна музика. Исонът изявява оста, около която се извършва движението на песнопението в неговите трептения, която е неговото основание, неговата алфа и неговата омега. Дори и когато не се пее исо, то се усеща като хоризонт, като идеята, която насочва и държи в единство молитвата и не допуска изоставянето на изравнеността. И точно в исото траенето на равното, на еднаквото, но заедно с това и вътрешната пулсация в тях, иманентната им релефност, се разкриват като същността на всяко едно молитвено песнопение. А с това става ясно и това, че те – обикновеното, равното и естественото, са тайнство, чудо.
Когато в храма се пее „Господи, помилуй”, храмът е исото. Храмът носи гласовете и ги връща обратно, като обхваща, но и подрежда думите и тоновете на молитвата. Храмът е формата на песнопението в смисъла на ейдос, не на вместилище. Исото е ейдетично, то е смисловият център на изпятата молитва и храмът е това исо.
Но от своя страна и храмът сякаш се подрежда и се удържа в своя ейдос чрез молитвата, чрез „Господи, помилуй”. Може да се каже, че литургията и молитвата са исонът, оста на храма, бидейки неговият смисъл.
Затова „Господи, помилуй” е исото на вярващия. В тези думи е вложено онова, което звучи всякога у него, независимо от това дали се произнася гласно или наум, дали само се изрича или се изпява. С равен глас и съвсем обикновено. Като исон.
