Има ли реална заплаха за подмяна на християнската антропология в текстовете на Конвенцията – предлагаме ви мненията на две жени християнки с коренно различен прочит на международния документ и българския дебат.
„Конвенцията за превенцията и борба с насилието над жени“ (Истанбулската конвенция) предизвика ожесточени спорове в българското общество. С позиции срещу Конвенцията излязоха Българската православна църква, Католическата църква в България, различни протестантски деноминации, Главното мюфтийство и редица политически партии. Ябълката на раздора се оказа не „борбата с насилието над жени“, а понятието „джендър“, което, според критиците на конвенцията, превръща този международен документ в „куфар с двойно дъно“, където се спотайват чувствителни теми като третия пол и еднополовите бракове, джендър-идеологията и т.н. Конвенцията разпали немалко спорове и в средите на християните като цяло. Ето защо потърсихме мненията на две жени християнки с коренно различен прочит не само към този международен документ като такъв, но и към целия български дебат около Конвенцията, които помолихме да отговорят на следните въпроси:
- Текстът на „Конвенцията за превенцията и борба с насилието над жени“ (Истанбулската конвенция) на Съвета на Европа провокира бурна дискусия в България. Съзирате ли реална заплаха за подмяна на християнската антропология в текстовете на Конвенцията?
- Смятате ли, че в центъра стои насилието над жените, или употребата на понятието „джендър“ (gendre) коренно изменя съдържанието и духа на този международен документ? Българското общество оказа ли се „изгубено в превода“ на термини като „социален пол“ или „социални роли на пола“?
- Има ли аспекти на Конвенцията, разминаващи се с християнската визия за семейството – например за ролята на семейството при конфликти между мъжа и жената? Задава ли Конвенцията обща рамка за решаване на проблема с насилието, приемлива за християни, мюсюлмани, юдеи и атеисти?
- Как оценявате качеството и зрелостта на дебата по Истанбулската конвенция? Основателни ли бяха изказаните в обществото страхове? Доколко дълбок според вас е проблемът с насилието над жените и как той може да бъде решен – по пътя на международни конвенции или на промени във вътрешното законодателство?
Миряна Маламин-Сирийски: Битката трябва да е за души, а не за документи
1. Преди всичко смятам, че трябва да разделим християнската от псевдохристиянската аргументация в дебата около Конвенцията. Както винаги, псевдохристиянската беше многословна и агресивна, основана на опазване на традициите, националните ценности и българщината. Християнската позиция в огромната си част изразяваше притеснение, че текстът на Конвенцията води до извращаване на човешката природа. Такава, каквато Бог я е създал. В тази позиция нямаше поза, нито притворство, притеснението е абсолютно автентично, основано на християнската антропология и не може да бъде пренебрегвано или неглижирано.
Според мен в тази позиция става дума за едно по-общо притеснение от света, в който живеем, за посоката, в която се движим, за културната, медийната и политическата среда, в която пребиваваме. Това общо притеснение намери своя отдушник в отношението към точно този документ. Неговата поява и скандалното твърдение, че се „въвежда трети пол“, макар и разпознато като невярно, провокира един прочит на документа, който отключи много натрупано безпокойство за това, че истината, обективността и самата реалност могат да се релативизират и да се превърнат във въпрос на тълкуване и лична преценка.
В документа, който казва, че не могат да се толерират насилие или дискриминация, основани на социално определени роли на мъжа и жената, социалните роли се провидяха като отхвърляне на същността на мъжкото и женското начало.
Християнската позиция в дебата не проблематизира какво е да си жена и каква е нейната роля и отговорност или каква е ролята на мъжа в семейството и обществото, а се концентрира около това, че ако мислим пола не биологично детерминирано, а като психо-социален конструкт, е възможно „майка“ да се превърне в роля, която вместо естествено присъща на жената ще бъде еднакво възможна и за мъжа. Майчинството – сведено до стереотипна роля. Това е повече от неприемливо, това е абсурдно за християнското съзнание, та нали ролята, която ние имаме като мъж и жена, е дадена още в акта на сътворението ни. Тя е неотменима и неотделима от природата ни и затова всяка една релативизация на тази роля е невъзможно да бъде приета.
Дали това наистина е налице в документа, е отделен въпрос. Спорът и дебатът около него е по отношение на теми и въпроси, които са далеч отвъд съдържанието на конкретния документ.
Не толкова през Конвенцията като такава, колкото през срещата на българското общество с поредица от термини и понятия в социалните науки се провидя един голям проблем. Малцина от виделите заплахата изобщо имат идея за християнска антропология. Това, което обаче бе ясно за всички, е, че ние като общество, което е носител на смисъл, си нямаме вяра. Ако имахме доверие в себе си като общество, като носители на смисъл и разбиране за истина и ценност, ние нямаше да се почувстваме в такава степен застрашени от един формален документ, чието приложение е оставено на националната преценка, „където е необходимо“, както казва самият той, позволявайки прилагането да се осъществява според преценката на самото общество – на неговите структури и носители на смисъл и право.
2. Обективната гледна точка към документа изисква да кажем, че в него не се отричат половите различия. Никъде не се казва или намеква, че човек е безполово същество. Напротив. Противно на всички референции от християнски сайтове, издания и организации, Конвенцията определя жени по смисъла на документа и момичетата под 18 г. – т.е. не само не отрича, че има жени и мъже, но казва, че има и момичета. Това е в пряко противоречие на всички посочвани като основа на документа крайни феминистки теории, според които мъжкото и женското е слято и размито, децата не се определят и възпитават като момчета и момичета, всеки може да бъде всякакъв, да си избира пол и самоопределение….
Като големия враг се провидя твърдението (действително, подпомогнато и от превода), че в допълнение към биологичната определеност ние имаме и социално-психическа определеност като мъж и жена. Но това твърдение е напълно вярно за всеки, който смята, че човекът е не само биологично, но и социално същество, което освен това притежава и душа. Понятието джендър казва: освен че са мъж и жена, всеки мъж и жена имат своите социално определени роли, поведение, ангажираност в дейности, които са резултат от това, което дадено общество приема за подходящи за мъжа или жената. И освен това казва: когато коментираме насилието и дискриминацията към жените, ние трябва да имаме предвид не само половата идентичност, но и това, че да си мъж и жена е натоварено със социален смисъл. Никъде не се казва какъв трябва да е този смисъл, не се казва, че едно или друго поведение на жените е добро или лошо. Само се казва, че не може да се оправдава никакво насилие, което е резултат от тези социални специфики на пола.
Недоверието ни като общество към света, в който живеем, недоверието ни като християни, че можем да повлияем на разбиранията на обществото, веднага изгради картината, според която социалните роли всъщност водят до релативизация на природната ни определеност.
Според мен именно страхът от света, в който живеем, както и непознаването на терминологията и научния инструментариум на социалните науки не позволи на хората да видят, че този документ с езика на социалната наука описва състояния, които ние до болка познаваме в ежедневието си, но отказваме да приемем, че са тези, за които би се говорило в подобен документ. Да, до болка познати, защото макар и представител на „слабия пол“, аз живея в общество, в което е напълно нормално след пазар да нося торби от по 10 кг (което е болезнено само по себе си), без да смятам, че така руша мъжкото достойнство на съпруга ми, който го е допуснал. Тази ситуация е джендър обусловена – в нашето общество е напълно приемливо жените да вършат тежка работа. Това не значи, че за всички хора е така или че социалните роли са нещо абсолютно дадено за всички представители на едно общество. За щастие обществата са нееднородни и не са тотално идентични. Това, което е действително важно, е фактът, че каквото и да е разбиране не може да бъде основание за дискриминация и най-вече не може да служи за оправдание за насилие.
Пример за подобно насилие е насилственият брак чрез продаване на булката или нейното крадене. Ако подходим само биологично определено и се опираме на традициите, тогава е нормално да се създаде семейство. Не може да е възражение, че не желаеш да се омъжваш, ако в твоята култура семейството казва кога и за кого да се омъжиш. Но подобно семейство е реално насилие над момичето – то иска да учи, да работи, да пътува, не желае да се омъжва, то е на 12, 13, 16 г. Подобни традиции за крадене на булки, продаване на булки, ранни бракове и др. подобни са част от реалния живот в България. Това е реален проблем, с който трябва да се справим.
Струва ми се, че единственият смислен начин да противодействаме на заплахите от Конвенцията е не като се борим нея, а като се „борим“ за мислите на хората. Казано още по-ясно – хората правят обществото, а не документите. Самите документи, понеже трябва да се прилагат в много и различни култури и общества, са направени съзнателно и преднамерено обтекаемо, така че да могат да се прилагат според местната специфика. „Няма да имаме избор“, „ще ни наложат на децата“ – това са масовите аргументи „против“, при положение че в проблемния за мнозина член на Конвенцията за възпитанието и образованието се казва следното: „Страните приемат, където е подходящо, необходимите стъпки“. Кой определя кое е подходящо? И кои са необходимите стъпки? Всички ние, ние като общество, като отделни граждани, като вярващи и невярващи, които изказваме мнение, работим в институции, НПО, медии… Кой е носителят на смисъла, как се формира смисълът? Той не е наложен от конвенции, а от нас самите.
В този ред на мисли подходът да се заклеймяват документи ми изглежда по-подходящ за протестантските деноминации. От Православната църква се очаква повече мисионерска загриженост за обръщането и спасението на душите и по-малко намеса в делата на кесяря.
3. Нали не искате да кажете, че нямаме нужда от закони? Защото сме много благочестиви и любовта е дълготърпелива, пълна с благост, не се превъзнася, не се сърди, зло не мисли, всичко извинява… и освен това носим един другиму теготите си. Християнството разделя много ясно закона на света, на кесяря, от този на Бога. Светския закон – от духовния. Никога следването на духовния закон не е било свързано с отричане или обезсмисляне на светския закон. Духовният закон е закон на любовта, той се носи и прилага лично и за разлика от светския, не е нормативен. Да се смята, че осъждането на насилието в семейството, видиш ли, ще разруши семейните устои, е просто нелепо. Точно толкова, колкото да кажем, че понеже имаме Евангелието, не ни трябва Наказателен или Семеен кодекс, Правилник за движение по пътищата, Търговски закон или каквито и да било закони и изобщо съд. Защото така братолюбието ни ще оскъдее.
Нелепо е някой да твърди, че християнството оправдава или толерира каквото и да било насилие в семейството, което е светиня и ние трябва да го браним като светиня – с цената на живота, здравето, личността на хората, които го съставят. Да поставим семейството над мъжа и жената, които са го създали, означава да ограничим свободата на волите им, които доброволно и по любов са влезли в този съюз.
Нали сме напълно наясно, че насилието не е обикновена караница, разногласие или спор? Нали сме съгласни също така, че не е нормално в нашето общество те да завършват с физическа или психическа саморазправа? Това, от което има нужда нашето общество, е да се говори много повече за подкрепата, от която имат нужда хората в семейството, за да преодолеят проблема с гнева, напрежението, разногласията и всичко друго, което води до насилие. Това, от което хората, имат нужда е професионална помощ (не винаги дори и при християните духовникът е достатъчен), за да се преодолеят проблемите, преди да са ескалирали. За да я има тази подкрепа, тя да е социална услуга, да се предоставя свободно, да не е унизителна, недостъпна, трябва да се борят истинските защитници на семейството.
4. Разсъждавам като социален работник и застъпник. Като социален работник, макар и в друга сфера, за мен са мъчителни постоянните срещи с колеги, които споделят не един и два примера за човешко страдание и унижение, както и за своята професионална безпомощност и ограниченост. Като застъпник и участник в редица усилия за промяна на практики, политики, държавно отношение, знам, че ако няма някакъв обективен ангажимент, никаква, абсолютно никаква промяна не може да се случи. Да, много хора казват: защо не прилагат съществуващите закони. Защото, за да осигурят нужната защита, тези закони трябва съществено да се развият, те трябва да бъдат систематизирано променени – не само един-единствен закон, а поредица в смислова връзка. Такава роля имат концепциите, стратегическите документи или международните документи. Да, и те се прилагат… както законите. Но все пак са някаква възможност за промяна. Без тях няма нищо, няма дори възможност за промяна към повече адекватност и справедливост.
Много си мислих за смисъла на дебата. След като след него е възможно да те преследват и обиждат заради това, че работиш в организация за равноправието на жените, след като е възможно някой да охули детски филм с някаква измислена история като „джендър“, след като употребата на един термин от социалните науки беше сведен до крайната феминистка доктрина – всичко това показва, че битката е спечелена. Конвенцията е отложена, но войната за душите е загубена. Защото обществото се гради от хората в него и не обществото трябва да ни е цел за поправяне, при това някак инженерно, социалинженерно (откога впрочем Православната църква реди обществените дела?), а душите на хората, които изграждат обществото.
Чета книгата на Лимасолския митрополит Атанасий и започвам да разбирам защо в Кипър и Кипърската църква нямат проблем с това, че Конвенцията там е ратифицирана. Защото не Конвенцията е същинският проблем, а състоянието на обществото ни. И битката трябва да е за души, а не за документи.
Миряна Маламин-Сирийски е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Последните двадесет години е социално ангажиран експерт в неправителствената сфера, програмен директор във фондация „Светът на Мария“. Ангажирана е със социалното включване на хората с интелектуални затруднения, деинституционализацията, социалните услуги и политики за уязвими групи. Работила е във фондация „Покров Богордичен“, Българска асоциация за лица с интелектуални затруднения с холандската организация Де Пасарел.
Невена Стефанова: Конвенцията преди всичко създава проблеми, а не ги решава
1. Заплахата за подмяна на библейската истина и откровението за произхода на човека, сътворен по Божия образ като мъжки и женски пол, и фаталните последици от една такава подмяна бяха в основата на това ние от „Свобода за всеки“ да определим Конвенцията като опасен документ и опит за социално инженерство. След два месеца на разгорещен спор няма причини разпоредбите ѝ да не продължават да се разглеждат като проблематични.
Трудно е дори за възприемане, че един такъв документ може да постави пред вярващите, а и пред всеки човек предизвикателството да отстояват своя генезис и фундамента на човешката си същност и съществуване. Факт е обаче, че по замисъл Конвенцията е подчертано антихристиянска и противоречаща на здравомислието като цяло. Представянето на една друга „истина“ за човека в подписания вече международен договор действително има потенциала да доведе до сериозни поражения в обществото. Християните, които са призвани да живеят достойно и свободно с вяра в Христос, може да се окажат в мрежата на жесток дневен ред и да станат обект на безмилостно преследване.
Мъжът и жената и тяхното потомство, бракът и семейните отношения са подложени на безпрецедентна атака. Това е именно „разкъсването на връзките“, за което се говори в Псалм 2:3. Заплахата засяга както убеждението за отредената от Бога двойственост и ред при сътворението, така и неотменимите и произтичащи от природата на човека естествени права и свободи. В крайна сметка християнските свободи – на съвестта, мисълта, религията и изразяването, на неприкосновеност на семейството и ролята на родителите във възпитанието и образованието на децата – са мишената, в която се целят поддръжниците на Конвенцията.
Нишката на подмяната на християнската антропология е прокарана от край до край в текста на договора, за да се превърне по-скоро в дебело въже около врата ни. Механизмът е ясен – от внедряване на джендър идеологията, чрез диктатура на жените към обезличаване на човека, отнемане на достойнството му и пълно елиминиране на основните му права.
Предпоставките за посегателство спрямо дадената от Бога идентичност се създават преди всичко с въведеното ново, противоречиво, флуидно и неизразяващо общото мнение определение на пола като социална и променлива конструкция, независима от биологичния пол (чл. 3, б. „в). Проблемът с прокарването му още по-ясно се вижда от употребата в чл. 4, ал. 3, наред с признака „пол“ (sex), на субективните по същността си признаци „социален пол“ (gender) и „идентичност, основана на пола“ (пояснена в широки граници в Обяснителния доклад към Конвенцията), което води до размиване на точното съдържание на задълженията. По този начин безбройните и всевъзможни вариации на вътрешно усещане и преживяване на пола са превърнати в защитни основания срещу дискриминация, даващи възможност за злоупотреба в претенциите за правна защита. Тези претенции за правна защита са гарантирани и с мъглявите понятия „стереотипни роли на мъжете и жените“ и „нестереотипни роли на пола“, както и с изискването за обучение в училищата относно последното.
Следват безпощадното предписание на чл. 12, ал. 1, за „мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете“ (по силата на това общо задължение християнската антропология може да бъде заклеймена в учебните програми като традиция, основана на стереотипните роли на половете); унизителното стереотипно представяне на мъжете като насилници; задаването на курс към овластяване на жените; акцентирането върху тях като жертви, нуждаещи се от специална закрила, и поставянето им в привилегировано положение спрямо мъжете, което създава условие за дискриминация (независимо от изричната уговорка за противното в чл. 4, ал. 4). Целият този проект е обезпечен с вменяването на конкретни задължения на страните по Конвенцията въз основа на неясните и непредвидими дефиниции, в това число и с вклиняването на държавата в образованието на децата без оглед на родителския авторитет, и с механизма за мониторинг, предполагащ твърд натиск спрямо страните по договора.
Не е нужна експертиза, за да се направи изводът, че евентуалната трансформация на Истанбулската конвенция във вътрешното ни право би превърнала перверзната концепция за самоопределяне на половата идентичност в основа за имплицитно въвеждане на извратени, в действителност несъществуващи „човешки права“, скрепени със силата на държавната принуда, които влизат в пряк конфликт с основните абсолютни, лични и ненакърними човешки права.
2. Ефектът на съчетаването в Конвенцията на заявената цел за по-солидна защита на жените от насилие и на идеологията, основана на понятието „джендър“, много наподобява начина, по който се съотнасят привидната към прикритата сделка в облигационното право.
Въплътената в документа терминология на извратената социалноинженерна мисъл сочи към двупластовост в намеренията. Разгръщането на идеята за изкореняване на „традицията, основана на стереотипните роли на половете“, в крайна сметка разкрива подменената вътрешна воля, насочена към преформулиране на естествените категории пол, мъж, жена и към разпад на традиционното семейство. Ако не беше така, понятието „джендър“ и свързаните с него други понятия, определения и задължения нямаше да присъстват в документа. Подкрепата и защитата на жените очевидно е симулацията, без която горчивото хапче трудно би се преглътнало.
В примера със сделките се прилагат правилата относно прикритото, а привидното се обявява за нищожно. Така следва да гледаме съответно и на опасността от понятийните нововъведения в разпоредбите на този международен договор, и на измамата, която демагогски ни се поднася.
Точно затова изобщо не може да се говори за „изгубване в превода“ на термини като „социален пол“ или „социални роли на пола“ от страна на обществото. Обвиненията в неразбиране на терминологията, представени от поддръжниците на Конвенцията като изгубване в превода, са част от манипулативния начин на действие и обслужват въвеждането на хората в заблуда.
3. Изчерпателният подход, широката рамка, в която се дефинира и извежда насилието спрямо жените, и натоварването на широк кръг държавни органи, агенции, институции и организации, в качеството им на „релевантни участници“, с мерките и контрола във връзка с превенцията и борбата срещу насилието над жени, наред с изискването за разпростиране върху всички форми на насилие, обхванати от Конвенцията, и с възможността за съобщаване на компетентните органи в случаи на съмнения за бъдещо извършване на актове на насилие, влиза в пряко противоречие с християнската визия за семейството при решаването на конфликти между мъжа и жената. Семейството е божествена институция, създадена далеч преди държавата. Там е мястото за решаването на тези стълкновения, а не с държавна намеса – освен ако не става въпрос за престъпление, разбира се. Това правило произтича от християнския възглед и ясно очертания ред на сътворението и ред на грехопадението.
Очевидно е, че този ред не е удобен за феминистките активистки. Затова и Конвенцията носи светогледен заряд, който придава на жените и на момичетата статут на жертва и впряга мъжете да обслужват зададения от тях дневен ред.
Този по-скоро идеологически, отколкото юридически характер на международния договор го прави негоден да служи като правна рамка и модел на поведение въобще, още по-малко като обща такава за разрешаване на въпросите с насилието. Конвенцията преди всичко създава проблеми, а не ги решава. Тя не отразява основополагащи правни принципи и давайки възможност на човек да определя пола си, създава изключително опасна основа за черпене на права от една категория хора за сметка на друга.
Когато са потъпкани всякакви морални устои и общочовешки ценности и се пренебрегват изискванията на европейското право за дефиниране на законодателството по начин, който го прави ясно, предвидимо, точно и достъпно, е невъзможно да се защити насиленият от насилника. База за такова именно „законодателство“ е Конвенцията. Не това обаче представлява правото – според известната древногръцка максима, цитирана от римските юристи, то е „изкуство на доброто и справедливото“.
4. Както често става при противопоставянето на идеологическа основа, така и в този случай привържениците на Конвенцията хвърлиха в действие целия си арсенал от пропагандни прийоми. Той, разбира се, се изчерпва най-вече с обвиненията в заиграване със страховете на хората и с няколко цифри и безпаметното им манипулативно повтаряне на аудиторията. Аргументи по същество нямаше. Премиерът даже май не беше съвсем наясно за какво става въпрос, защото в общи линии друго като причина да ратифицираме документа освен това, че всички страни, членки на Съвета на Европа, са го подписали, и естествено риска за жените не чухме. Министър Цачева от своя страна наблегна на въпроса за допускането на резерви при ратифицирането, но пропусна да обясни, че по правило (чл. 78) те изобщо не могат да засягат което и да е от така важните за идеолозите, стоящи зад този злополучен нормативен продукт, понятия, цели, дефиниции, мерки, политики и задължения. Прах в очите беше и предложената от нея тълкувателна декларация, тъй като дори и да даде някакво пояснение на отделни текстове, тя няма силата да промени обвързващия характер на договора.
Напротив, възпротивяващите се на ратифицирането проявиха в дебата прозорливост, здрав разум и загриженост, подкрепена с ясна и релевантна обосновка. Хората показаха, че не са аморфна, пихтиеста маса и че са наясно с драматичните примери на посегателство спрямо семейството в страните, в които джендър идеологията е приемлива. Страховете им са повече от основателни – заради всичко изложено дотук, а не плод на склонност да се поддават на внушения, на религиозен фанатизъм, на липса на интелигентност или артикулираност.
Що се отнася до статистическите данни за един милион насилвани жени в България и за честотата на упражняваното спрямо тях домашно насилие, които бяха представени в подкрепа на становището за нуждата от такава конвенция, досега имахме всички основания да се съмняваме в достоверността им заради избраната демагогска тактика. Вече със сигурност знаем, че противоречат на официалните данни. По отношение на най-драстичните случаи на насилие те сочат, че проблемът в страната е значително по-малък, отколкото в страните от Западна Европа.
Насилието над жените би следвало да се разглежда като част от проблема за насилието изобщо. Поддържането на позицията, че Конвенцията няма да донесе промяна в обявената посока и че нормативната база по тези въпроси е достатъчна, не омаловажава проблема и е свързано с правилния начин за решаването му – чрез укрепване и ефективно прилагане на действащите вътрешни правни механизми.
Проведеният до този момент дебат по повод намеренията на управляващите да ратифицират Истанбулската конвенция показа, че здравият разум все още владее сърцето и ума на консервативния българин, дори и да не е християнин. Той по съвест възразява срещу противната на същността му идея, че полът е въпрос на избор или желание, и е готов да отстоява своя род и ценности. Още по-силно това важи за християните и Църквата. Те не могат да си позволят компромиса да напускат публичния дебат и да се откажат да изявяват истината. Борбата срещу Конвенцията, написана с нечестиви мотиви и извращаваща правото, трябва да остане за тях водеща кауза, кауза с приоритет, кауза докрай.
Невена Стефанова е завършила право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Практикува като адвокат на свободна практика от 1995 г. Тогава започва и участието ѝ в казуси, свързани с проблемите на свободата на религията. От 2004 г. е координатор проекти и съдебни дела към „Свобода за всеки“ – онлайн списание и адвокатска и правозащитна група.
Позициите на Миряна Маламин-Сирийски и Невена Стефанова са публикувани в бр. 129 на сп. „Християнство и култура“.
