Истанбул беше превзет. Многовековният град падна отново. Но сега Истанбул беше превзет отвътре. Превзеха го самите му граждани. Без сила и оръжие. Чисто и просто демократично.
Вчера Екрем Имамоглу – новоизбраният кмет на мегаполиса, пое официално поста. След касацията на изборните резултати от 31-и март и повтарянето на вота. За да надделее още по-убедително в крайна сметка младият политик над Бинали Йълдъръм и управляващата партия.
Победата може да се окаже преломна за турската политика. С основание повечето коментари се движат точно в тази посока, като в някои прогнози дори се говори за началото на края на ерата „Ердоган“ и за евентуално разцепление в неговата партия още тази есен. Дори и подобни предвиждания да са прекалено смели и може би дръзко прибързани, падането на Истанбул несъмнено сигнализира за процеси в турското общество, които набират скорост и които най-вероятно ще донесат съществени промени. И то в недалечното бъдеще.
Но какви по-точно ще бъдат тези промени? И ще включват ли те слизането на Реджеп Ердоган от власт, а и от политическата сцена въобще?
За да дам отговор и предложа прогноза, ще се върна назад във времето – към лятото на 2016 г. Тогава се случи така, че моята седмична статия за Портал Култура излезе в деня, предхождащ нощта, в която в Турция беше извършен опитът за преврат. Бил той автентичен или симулиран. Тъй като по онова време се виждаше с просто око, че Ердоган няма как да изпусне своя momentum и че в страната има да става нещо с историческо значение, аз си позволих да напиша, че съвсем скоро Турция вече няма да е същата и че за в бъдеще тази държава никога вече няма да бъде каквато е била досега. На другия ден дойдоха събитията, представени от официална Анкара като осуетен опит за държавен преврат.
След това всичко тръгна в посоката, в която турският президент подкара нещата, за да се отключи в историята на страната една наистина нова епоха. Защото Реджеп Тайип Ердоган успя да постигне тогава нещо епохално по своя репрезентативен ефект – той успя с един замах да демонтира армията от нейния пиедестал на неизменен страж, защитник и хранител на държавния стабилитет и на принципите, завещани от Кемал Ататюрк. В средата на юли 2016 г. Ердоган съумя за пръв път в най-новата турска история да представи армията (в нейния ясен за всички авторитарен автономизъм) не като неутрален балансьор и традиционен гарант на мира и просперитета, а като потенциален източник на ужасни опасности за турското общество, за неговите свобода, стремежи и единство в стремежите.
Точно десакрализацията на армията стана сякаш недвусмисленият знак за това, че Турция вече никога няма да бъде същата. Актът по разомагьосването на висшето офицерство отвори пред турския президент нужната му ниша и той, спомняме си, се зае после с методичното и поетапно осъществяване на програмата си за превръщане на Турция в президентска република от авторитарен тип. И с установяването на политически модел, който Ердоган през цялото това време се опитваше и се опитва да представи като своеобразен и дори уникален турски вариант на демокрацията. Една съобразена с почвата и културно фундирана форма на народовластие. А ислямът е бил и е дотолкова ценен политически за настоящия турски президент, доколкото е дълбоко вкоренен в почвата. Която е важната за Ердоган и на която той разчита.
Но сега, когато Истанбул постави вън от всякакво съмнение своя избор, и този избор е опозиционен спрямо предлагания (и налаган) от президента възглед за управлението на държавата и устройството на обществото, не трябва ли да мислим, че прогнозата, съгласно която „Турция никога вече няма да е същата“, не се е оправдала? Не трябва ли да мислим, че успехът на Имамоглу говори за точно обратното, за това, че Турция отпреди радикалния поход на Ердоган започва да се връща и да се възстановява сега. Че нещата пак се завъртат.
Не, не мисля, че е така. Защото, ако победата на Екрем Имамоглу в Истанбул наистина е знаменателна (а тя е такава) и обещаваща, то обещанията не се ограничават със завръщане към принципите на кемализма и реставриране на турската форма на демокрация такава, каквато беше преди възхода на Ердоган. Обещанията са далеч по-радикални (били те директни или понякога подтекстуални засега). Амбициите на Имамоглу и на кръговете, които го поддържат, са много по-смели. Намерението им е турската социалнополитическа действителност да бъде актуализирана, осъвременена и максимално приближена до стандартите на европейските либерални демокрации. Кемал Ататюрк е знамето, което, разбира се, може да убеждава и обединява, може веднага да сложиш портрета му на стената зад бюрото си, но важното е, че проектът гордо самоопределя себе си като „прогресивен“. Естествено, прогресивността е в сърцето на кемализма. Ще рече, опасност от противоречие няма.
Следователно Турция наистина никога вече няма да е същата. Тъкмо изплуването и успехът на Имамоглу, и на хората с него, и зад него, доказват това твърдение. С тях Турция има шанса да стъпи на пътя на реалното демократизиране (такова, каквото страната не е познавала в миналото), а с това и да се придвижи към ЕС.
Гледам да внимавам с изводите и да не прибързвам. Тоест, нито прогнозирам залеза на Реджеп Ердоган в скоро време, нито негова загуба на следващите президентски избори. Още по-малко смея да твърдя, че може да се очаква разцепление на управляващата партия още тази есен заради броженията в нея.
По-скоро целта на този ми текст е друга: да подчертае факта, че изводът от лятото на 2016 г. е бил верен: предприетото тогава и извършено междувременно от турския президент направи така, че Турция никога вече не може и няма да бъде такава, каквато е била преди събитията, разиграли се преди три лета. В този смисъл и същностно новото политическото явление Екрем Имамоглу нямаше да стане възможно без действията на Ердоган, без неговата последователност в осъществяването на набелязаната програма и без ограничаването на демокрацията. Сигурно успехът на новия кмет на Истанбул нямаше да е така убедителен, ако не беше го имало референдумът. Казвам всичко това, без въобще да ми се привиждат Хегел или Маркс.
Ердоган наистина направи така, че Турция никога вече няма да е същата. Нищо, че след десетина години може би ще е такава, каквато той никога не би искал да я види.
Или би искал?
