Историята прилича на много дълъг разказ с изключително изобретателен автор. Там разказвачът е нечовешка сила. Там ще намерите такива неща, които въобще не можете да си представите в света, който ви заобикаля. Невероятни неща, страхотни сюжети, не можете да ги измислите.

Разговор с Милен Русков

Наскоро попаднах на едно ваше изречение, че „нищо не се случва просто така в един хубав ден, всичко изглежда има предистория, понякога много трудно проследима и невероятна“. Кое е невероятното във вашата писателска история?

Моята писателска история започна с една невероятна поредица от неуспехи във всички други житейски сфери. Всички други опити, които предприемах, за да се впиша в света, завършваха с много странни, учудващи неуспехи. Аз нямах намерение да ставам писател, смятах да бъда лингвист, да се занимавам с езиците. Опитах се да вървя по друг път, опитах се да се впиша в обществото по много по-обикновен начин и да живея криво-ляво.

Но някъде признавате, че още в детството сте имали такава мечта – да станете писател.

Имах, само че се отказах. Когато станах 22-23-годишен, реших, че това са юношески фантасмагории, много хора ги имат.

Усъмнихте се в себе си и в таланта си?

То не беше и съмнение, беше пълна убеденост, че съм си правил илюзии, че това са юношески заблуждения. На тази възраст човек се заблуждава в какво ли не, но като я премине, установява напълно безспорно, че се е лъгал. Така стигнах до извода, че мечтата ми да бъда писател е поредното юношеско заблуждение, че няма смисъл да следвам такава посока в живота си, защото това са просто тийнейджърски измишльотини, фантазии. Опитах се да стана член на обществото по добре утъпкания път – влязох в университета, завърших българска филология, реших да се занимавам с езикознание, тогава лингвистиката ми беше особено интересна. Дори не тръгнах да се занимавам с литература, а с езикознание. Станах докторант в БАН, написах дисертация, която така и не защитих. Опитах се да си намеря работа в БАН, в университета, на други места. Но нищо не ставаше. Тогава започнах да подозирам, че всички тези врати се затварят, защото съдбата иска нещо да ми каже – аз съм човек, който е склонен да търси скрит смисъл в това, което става, – и си казах: „Добре, какво иска да ми каже съдбата, може би трябва да опитам да се върна към младежката си мечта да стана писател, да не би пък това да иска да ми каже“. Така започнах да пиша първата си книга „Джобна енциклопедия на мистериите“. Написах две глави и изведнъж животът ми се отпуши, намерих си работа и то много подходяща за човек, който смята да се занимава с писане – като преводач на книги. Това е много добра работа за един писател, защото, първо, ви оставя много свободно време и, второ, непрекъснато тренира, упражнява езика ви. Тогава целият ми живот се отпуши. Двете части, които написах, бяха бързо публикувани и всичко стана много лесно. Сякаш изведнъж на тази задънена улица, в която бях изпаднал, така да се каже, ѝ се проби дъното. Оказа се, че просто не съм вървял по правилната улица и трябва да тръгна по друга. А щом свърнах, пред мен се разкри голям и светъл хоризонт.

Като историята на библейския пророк Йона, който бива призован от Бог, но тръгва в съвсем друга посока, опитвайки се да избяга „от лицето Господне“?

Да, имаше нещо съдбовно, защото наистина направих много опити да живея по обикновен начин, но всички те завършиха неуспешно по странни и неочаквани причини. Затова съм склонен да мисля, че тук имаше съдба, план. Това беше единственият начин да бъда накаран да се обърна към литературата, защото аз съм много скептичен човек, в това число и към себе си, бях се отказал, защото смятах, че това са нереалистични измишльотини. И за да бъда върнат към това поле на дейност, да бъда вкаран, тъй да се каже, в тия релси, трябваше съдбата да упражни върху мен много силен натиск и да ми затвори всички други врати. А писането бе едно от последните неща, към които преминах, като опит да изляза от безпътицата, в която бях изпаднал.

Как преценявате днес етапите си на съзряване: творческо и мирогледно?

Между първата и втората си книга направих много голяма промяна в художествен смисъл. Когато пишех първата си книга, смятах, че най-важен в литературата е езикът. Затова в „Джобната енциклопедия на мистериите“ има толкова словесни жонгльорства и фокусничества, които тогава намирах за интересни и често ги употребявах. В същата стилистика започнах да пиша и следващата си книга. Не можах обаче да я напиша, опитвах се две години, провалих се в това намерение и докато се провалях у мен узря решението, че най-важното нещо в художествената литература, или поне в романа, е героят, а не езикът. Това е много важен естетически преход и той се прави много трудно. Общо взето, романистите могат да бъдат разделени на три групи – едните смятат за най-съществен в литературата езика, другите смятат за най-съществен героя, а третите смятат за най-съществен сюжета, историята, която разказваш. Ако имаш едната убеденост, много трудно преминаваш към другата и за да бъде направен този преход, той трябва да бъде съпътстван от големи трудности, които да те накарат да се разколебаеш в предишния си възглед. Иначе човек е склонен да прави едно и също през цялата си писателска кариера. Аз можех цял живот да пиша книги като „Джобната енциклопедия на мистериите“, което нямаше да е добра идея в художествен план. Така че този преход бе много важен за мен.

Между втората и третата си книга направих още един много важен преход – тогава реших да пиша върху българска тематика, с български герои, с български сюжети и в българска среда. Този преход също се оказа много труден. Освен това бе и печеливш, тъй като „Възвишение“ – първата ми книга, в която, от една страна, най-важен е героят, а, от друга страна, тематиката е българска – ми създаде името на писател. Това бяха две много важни стъпки в литературната ми биография, литературното ми съзряване мина през тях. Всъщност първата книга, в която съм наистина художествено зрял писател, е „Възвишение“. След това не съм правил други преходи и едва ли ще ми се наложи. Като казвам художествено зрял, имам предвид завършен естетически. Аз много трудно мога да напиша по-хубави книги от „Възвишение“ и „Чамкория“. Мога да напиша книги, които са горе-долу толкова хубави, макар и по друг начин, но не мисля, че мога да напиша книга, която да е художествено рязко над тях. Смятам, че съм достигнал своята художествена зрялост и от тук нататък мога единствено да възпроизвеждам това равнище. Нещо повече може да достигне вече само друг човек.

Но има и нещо, което е характерно за всичките ви книги – предпочитанието към миналото, опитът да бъде реконструирано някакво историческо време. Както бе писал Ани Илков, изглежда „имате изключителен талант на проучвател“, който сякаш „като играещо дете рови с клечка из праматерията на някакъв си историко-архивен материал и винаги се натъква на находки“.

Обичам много историческата тематика, интересен ми е този друг свят, който ние не виждаме. Изпитвам към него голяма любознателност, той ми е интересен по начина, по който на хората са им интересни други страни. В някакъв смисъл миналото е чужда страна, между другото аз съм преводач на книгата на Дейвид Лоуентал „Миналото е чужда страна“. Вглеждането в миналото е поглед в свят, който не познаваме, и за мен този свят е много любопитен, тъкмо защото не го познавам. Като видя някоя хубава история, започвам да я проучвам, разбирам всичко за света, в който се е разиграла тя, за героите на тази история. Това е много, много интересно.

Нещо като археология на спомени, улици, лица?

На нрави и начин на живот.

Това ли е обаче единственият начин да се погледне към настоящето? Единствено образите от миналото ли могат да структурират настоящето?

Разбира се, че това не е единственият начин. Към настоящето може да се гледа просто като се пишат книги за него, като цялото художествено внимание на писателя бъде насочено към света, който го заобикаля, а въображението му работи с фигурите на заобикалящия го свят. Повечето хора всъщност пишат романи, посветени на днешния ден, на реалността, която е около тях. Това е традицията на реализма, която е много силна и богата.

Въпросът ми бе насочен към вас, за вас могат ли да бъдат интересни „фигурите от заобикалящия ни свят“?

За мен това би било много трудно, защото действителността не ми е интересна. Аз я виждам всеки ден, живея в нея, познавам я, в някакъв смисъл съм отегчен от нея. Докато миналите светове са много интересни, моето въображение работи с фигури на отсъстващи светове. А има и нещо друго. Ако познавате добре историята, да кажем историята на България, на българското Възраждане или на Византия, разбирате, че тя обхваща хиляди и хиляди сюжети и по всяка вероятност някой от тези сюжети е по-интересен от всичко, което се развива около вас в този момент, във вашето настояще и от всичко, което въображението ви може да си представи. Защото историята прилича на много дълъг разказ с изключително изобретателен автор. Там разказвачът е нечовешка сила. Там ще намерите такива неща, които въобще не можете да си представите в света, който ви заобикаля. Невероятни неща, страхотни сюжети, не можете да ги измислите. На върха на историята нашето съвремие обхваща една полоса, която е широка не повече от 20-30 години. Това е действителността, в която човек живее и която може да осъзнае, може да я наблюдава и да състави някакъв разказ за нея. Върху тридесет години. А историята е огромна, тя продължава стотици години. Имам предвид близката история, от която може да изведете разказ, защото за древния Египет трудно ще разкажете нещо. Но близката история, историята на модерността, последните 500 години, последните 200 години в България – за тях можете да изведете разказ. Сравнявате 200 години с 30 и виждате, че те имат много по-голямо предимство, те са седем пъти повече от тридесет. Тоест вероятността там да намерите по-хубав сюжет е по същество стопроцентова. Със сигурност там има по-хубав сюжет от всичко, което може да видите около себе си или да измислите.

Как се ражда мисълта ви? Казахте, че разказвачът е нечовешка сила. Безспорно, ровенето из праматерията на някакъв историко-архивен материал предполага изключителна дисциплина и способност да осмислиш видяното. Но само това не достига. Какво е мястото в творчеството ви на ония рационално непонятни и непроницаеми за разума неща или сили, които се отливат в съвпаденията, странните случайности и сънищата? Какво знаете за техния произход?

Аз ги наричам боговете, но дали са богове, или е нещо друго, не мога да ви кажа. Наричам ги боговете, за да подчертая различния им произход от човешките неща и голямата им власт над тях. Има според мен нещо в света, което далеч надвишава всички човешки способности и сили, и е същинският негов господар. Не знам какво е то, нито дали е добро или лошо, но според мен такова нещо има. Не знам дали е същество, може марксистите да са прави, може да става дума за процеси. Всъщност не само марксистите твърдят това. Може би това, което човек разпознава като съвпадения, импулси на съдбата и пр., е някакво много сложно стечение на случайности и игри на подсъзнанието, което осмисля тези случайности и им придава легендарни, фантастични фигури.

Някакво самовнушение?

Да. Това са утешителни, рационални обяснения, но аз смятам, че рационалните обяснения на света са много наивни и не вярвам в тях. Ако нещо ви звучи здравомислещо, то обикновено не е вярно. Истината ми се вижда много нездравомислеща. В този смисъл не вярвам, че тези неща се обясняват с подсъзнание, с особени невероятни стечения на обстоятелствата, с исторически процеси. Не, не, аз вярвам, че има невидими сили, които управляват света.

Каква е връзката между тях и невидимите сили, които сякаш движат един от героите в „Чамкория“ – Джина, преминавайки като нишка през цялото повествование на романа чак до неговия финал? Или тук по-скоро алюзията е с „Бесове“ на Достоевски?

Не, става дума по-скоро за първото. В ислямската митология джинът е невидим дух, коренът на думата е един и същ с гений и в този смисъл той отвежда и към демон в смисъла на Сократ, когато казва, че е ръководен от „своя демон“. Джина е съдбоносна фигура, човек, който носи съдба и който винаги се измъква. Той затова и се измъква от всичко, а онзи, който си има работа с него, свършва зле. И той е символ точно на това, неслучайно съм го кръстил така.

Стана така, че скоро след като прочетох „Възвишение“, пътувах из наши старопланински градове и попаднах сред възвишенията на Балкана. И си дадох сметка, че ако човек обитава това пространство, няма как да не почувства онова несравнимо свободолюбие, за което става дума в романа ви. Вашата страст по археологията и реконструирането на миналото връщат ли ви и към пространствата, които е обитавало то – обятията на Балкана, които така детайлно описвате във „Възвишение“, или улиците на София, където се разгръща действието в „Чамкория“? Потапяхте ли се в тях, търсихте ли и там сенките на миналото?

Да. Аз имам родова връзка с Котел и познавам много добре градчето. В София съм обикалял всички места, които се споменават в книгата. Но едно от нещата, които установих, е, че местата не ви говорят нищо. Отивате на ъгъла на „Раковска“ и „Московска“, където е застрелян Петко Д. Петков – между другото аз знам точното място, където е застрелян, мога да застана там, но не бих го направил – и виждате, че то не ви говори нищо. Отивате, виждате го – просто ъгъла на две улици. Отивате дори на най-драматичното място от тези, за които става дума в „Чамкория“, отивате на площад „Света Неделя“ и виждате, че и това място не ви говори нищо. Разбира се, може да го обясните по друг начин, нали църквата е променена. В някакъв смисъл всичко може да обясните по този начин, просто всичко е променено. Отивате на мястото, знаете какво се е случило там, но то не ви говори нищо, нищо не е останало, нищо не витае във въздуха. Единственото, което може да съживи местата и тези хора, е собственото ви въображение. Разбира се, винаги минавам през тези места, защото понякога, като мина оттам, нещо ми хрумва, забелязвам по някой детайл. Аз съм много наблюдателен човек, особено когато си поставя това за цел, и мога да видя неща, които почти никой не забелязва. Но не усещате духа на времето, сенките на миналото… Няма такова нещо.

Но една снимка, един разказ, една книга, те могат да завихрят въображението?

Една снимка носи много повече духа на времето, отколкото мястото в днешния ден. Ако видите една снимка на ъгъла на „Московска“ и „Раковска“ от 1924 г., тя ще ви разкрие много повече за духа на времето и събитията, които са се случвали тогава, отколкото ако отидете на това място сега и го видите на живо.

Това ровене в историко-архивния материал включва ли и запознаване с художествените творби, пресъздаващи епохата, за която пишете – например „На завой“ от Димитър Талев и „На кръстопът“ от Фани Попова-Мутафова за 20-те години на миналия век?

Мен ако питате, художествените творби за този период са по-безинтересни от документалните. Не мисля, че за тези години е написана наистина хубава, въздействаща книга. Може би „Иван Кондарев“, но тя не е точно за това време. Книгите, които са писани близо до тези събитията, са някак изнервени. Авторите им са необективни и книгите им приличат повече на изблик на емоция, отколкото на бавен, гладък и дълбок разказ. Това със сигурност иска да мине повече време. Най-вероятно то зависи и от творческия натюрел. Да вземем например Антон Страшимиров, който пише много експресивно. Струва ми се, че писателите, които са съвременници на тези събития, или са много близо до тях, са необективни, защото са пряко засегнати и не са незаинтересована страна. Отново ще дам пример с Антон Страшимиров, на когото убиват брат му. Когато не си незаинтересована страна, за такива неща се пише много трудно. Особено когато става дума за такива завързани морални казуси, какъвто е казусът с 20-те години в България, където е много трудно да се каже кой е крив и кой е прав, тогава е много важно да си незаинтересована страна. Иначе ще разкажете историята криво, от едната страна. Вие може да смятате, че това, което разказвате, носи духа на истината, че вашата страна е права, но всъщност не е така. Затова се иска дистанция във времето, иска се и друг писателски натюрел, трябва ви писател, който винаги да може да остава с единия крак извън която и да е теза. С единия крак в тази теза, но с другия – извън нея. Никога не трябва да влизате напълно в някоя теза, да заемате плътно някоя позиция, иначе ставата партиен писател. А партийните писатели пишат партийна литература, тяхната литература е преднамерена, в този смисъл тя не може да бъде честна. А като не бъде честна, в някакъв смисъл ще изпуснете и историята, защото колкото по-честен и по-незаинтересован е наблюдателят, толкова по-добре може да разкаже историята в цялата ѝ сложност, без да я окастря от едно или друго, защото не се връзва с неговите убеждения и идеологическите рамки, в които е поставен. Затова е добре историята, която описвате, да е отминала, да е свършила.

Въпросът ми е доколко тези произведения попълват картината – от гледна точка на вашия изследователски интерес – за да може да бъде пресъздадена епохата?

Много малко. Много по-интересни ми бяха документалните книги на участници в тези събития и вестниците от ония години, защото там наистина виждате духа на времето такъв, какъвто е бил. Както казах, художествените гледни точки към онова време в българската литература са според мен заинтересовани и недостатъчно обективни, недостатъчно задълбочени и в някакъв смисъл недостатъчно романови, твърде много пристрастност има в тях.

Когато се потопихте в епохата на 20-те години, какво ви интересуваше повече – духът на онова време или по-скоро настоящето, което всъщност искахте да видите, взирайки се в миналото? Защото ми се струва, че в „Чамкория“ присъстват много плътно тъкмо духът и нравите на нашето време.

Защото те не са се променили много. Наскоро прелистих отново „Към себе си“ на Марк Аврелий и прочетох там, че ако си живял в своето настояще, ако си живял няколко години в света, тогава познаваш света изцяло, защото това, което се случва в твоето време, се е случвало преди и ще се случва в бъдеще. Едно и също нещо се повтаря в различни форми, само рамките се променят, външният облик, но същността остава същата. Според мен Марк Аврелий е напълно прав.

Както и Еклисиаст?

Да, както и Еклисиаст. Ако проучите някое време много добре и разкажете убедително движещите мотиви на героите му, които са станали и герои на вашия разказ, това ще съвпадне с характеристиките на собственото ви време, с движещите мотиви на хората, които живеят около вас, тъй като който е живял в света няколко година, познава света изцяло.

И все пак манталитетът е променлива величина.

Дали наистина е променлив? Не съм много сигурен. Някои неща се променят, да. Наскоро прочетох „История на българската държава през средните векове“ на Васил Златарски, която съм чел някога като младеж. Спомням си, че тогава много ми хареса и преди един месец си казах – да взема да прочета пак Златарски след двадесет и няколко години, да видя дали отново ще ми хареса. Е, много ми хареса, още повече ми хареса. Там може да видите, че средновековните нрави в България или във Византия са много по-жестоки, отколкото сегашните. Това, което се е променило обаче, е, че хората са станали или по-лицемерни, или по-овладени, или действително по-меки и по-добри. Това също може да се мисли – че хората стават по-добри с течение на времето. Но като изключим безскрупулността, с която хората са се опитвали да реализират целите си – онези, които са управлявали във Византия и България по онова време, са били много безскрупулни хора – като изключим безскрупулността на действията, мотивите са същите: хората се стремят към власт, към богатство и благополучие и много често си служат с лицемерие, двойствени са. Така че има по-скоро промяна в начина, по който се проявяват нравите. Което може би също е част от нравите, не знам. Но по отношение на мотивацията и дълбоките импулси на човека, това са същите неща, същите хора.

Сравнявате „Възвишение“ и „Чамкория“, какво ви дава тази съпоставка?

Да, сравнявам ги много често. Сравнявах ги още докато пишех „Чамкория“, тъй като искам да имам яснота, за мен е важно да знам коя книга е по-добра. Както ви казах, според мен в литературата има три основни фактора – език, герой и сюжет. Проблемът е, че много трудно може да се отсъди каква е относителната тежест на предимството на един фактор спрямо относителната тежест на предимството на друг. Например „Възвишение“ има значително по-интересен език, езиково и стилистично това е по-добрата книга от „Чамкория“, със сигурност. Но „Чамкория“ има леко предимство откъм герой. Според мен главният герой на „Чамкория“, бае Славе, е по-интересен от Гичо във „Възвишение“. „Чамкория“ има и леко предимство откъм сюжет, нейният съжет е малко по-интересен от сюжета на „Възвишение“. Следователно аз трябва да сравня езиковото предимство на „Възвишение“ с характерологичното и сюжетно предимство на „Чамкория“ и да кажа кое от тия две предимства тежи повече, така че да си отговоря на въпроса коя книга е по-добра. А това е много трудно, тъй като ако сравнявате двете книги по показател език, отговорът е лесен, ако ги сравнявате по показател герой, отговорът е лесен, ако ги сравнявате по показател сюжет, отговорът също е лесен. Само че ако в тия три показателя имате на едното място плюс, а на другите две места минус, как преценявате относителната тежест на единия плюс спрямо двата минуса?

Едва ли с математика?

Не става с математика, никак не става.

Защо смятате, че героят на „Чамкория“ е по-интересен и по-добър от героя на „Възвишение“?

Защото е по-жив. Той е значително по-двойствен и по-непостоянен, уловено е, тъй да се каже, непостоянството на мисълта му. Докато Гичо е по-монолитен, не толкова амбивалентен и не толкова жив. Бае Славе е най-интересният герой, който съм създавал, донякъде защото цялата книга прилича на едно пътешествие из вътрешния му свят. В някакъв смисъл структурата на книгата е такава, че позволява на този герой да е по-интересен от Гичо. „Чамкория“ е структурирана основно върху бае Славе, той е като носещ стълб, като носеща колона на цялата книга, която по същество проследява неговия мисловен свят, а това прави и героя по-интересен.

Финалът на „Чамкория“ – избавление или по-скоро гибел и крушение има там за героя Славе и онази, а може би и тази България?

В буквален, тъй да се каже, материален смисъл това е гибел. Героят загива от ръката на този, когото спасява. Разбира се, това е резултат на грешка, но така или иначе героят загива. Но в метафизичен смисъл това е избавление, тъй като пътуването от София до Чамкория е символ на живота. Аз вярвам в прераждането и смятам, че хората се връщат на земята много пъти, също така смятам, че това не е хубаво. Изобщо, не мисля, че земята е много хубаво място. И въртенето на курса София-Чамкория – този сезон, следващия сезон, по-следващия сезон – е метафора на вечното завръщане на човека тук, на земята, в тяло, за да не мърда душата много, както е казано на едно място в книгата, защото иначе душата е много подвижна и кой знае какво може да направи.

Тялото като тъмница за душата?

Точно така. Това връщане според мен е голямо нещастие. И когато агентите вземат Славе от Чамкория, за да го върнат отново в София, тоест в изходна позиция, тогава се появява Джина, хвърля жълтата чанта с взрива, взривява ги и го освобождава от този кръговрат. В този смисъл Джина го спасява.

А как гледате на саморефлексията върху собствените ви книги – имам предвид преди всичко публичната рефлексия? Как се съчетава тя с твърдението, че литературните книги могат да мислят по-добре от своите автори?

Това донякъде зависи от автора. Предполагам, че при поетите е така, защото поезията е много повече израз на чисто вдъхновение, отколкото на работа. Струва ми се, че при прозаиците, особено при романистите, и най-вече от една възраст нататък, от една степен на художествена зрелост нататък, може да се счита, че те познават книгите си много добре. Разбира се, вдъхновението е загадъчна сила, като писмо с неясен подател. Това са доста смътни неща. Но в края на краищата аз съм достатъчно внимателен и наблюдателен човек, за да разбера какво ми казва това вдъхновение, какво може да се крие зад него, и да структурирам книгата си така, че вдъхновението да проговори най-добре. Писането на голям роман е в огромна степен планомерно усилие и авторът създава неговия свят. Да, не всичко в него, но общите рамки на този свят са създадени от писателя. Поради това в романа му едва ли ще има нещо важно, което далеч да го надвишава и той да не може да го обясни. Да, ще има и такива неща, ще има такива моменти, във всяка книга има нещо, за което човек си казва: „Ей, как се получи това, то много хубаво се получи, пък аз нямах това предвид“. Има такива неща, които сякаш ги върши някой вместо вас. Но аз разбирам книгите си много добре и мога да ги осмислям в дълбочина. Не е вярно, че писателят е неосъзнат проводник на други гласове. Той е осъзнат проводник на други гласове.

И все пак интересен ли ви е читателят, тъй да се каже читателското досътворяване на творбата, онова, което се връща към вас от публиката? В този смисъл разбрахте ли нещо повече за своите творби от онова, което съзнателно сте вложили в тях?

Първо, бих искал да кажа, че знанието в литературата, а може би и във всички изкуства, няма почти никакво значение. Това, което е важно в изкуството, е творческата енергия, която не е форма на знание. Творческата енергия е градивна енергия. Природата има творческа енергия, не знам дали природата нещо знае, но тя има грамадна творческа енергия и вижте колко много неща е създала, без да е разумна – или поне така се смята.

Но има и творческа енергия на четенето.

Най-вероятно. В известна степен книгата се открива и преоткрива от всеки читател, в зависимост от неговите собствени качества. Има добри и лоши читатели. Ще ви кажа в какъв смисъл не ми е интересен читателят. Не ми е интересен в тези случаи, когато виждам как някой тълкува книгата ми със сигурност погрешно, нещо не разбира правилно, не усеща някаква ирония в нея и напълно обърква смисъла. Това съм го виждал доста пъти. То не ми е интересно, защото знам – просто човекът не е разбрал книгата. Има и други случаи обаче – те са много по-редки, – когато хората виждат в книгата ми нещо, което според мен там го няма, но при определена интерпретация всъщност е там. Това са тълкувания, които не можете да отхвърлите веднага като погрешни. От друга страна, те нямат такива убедителни основания, че да си кажете: „Е, да бе, вярно, как не съм се сетил?“. Най-интересни са тия тълкувания, които в някакъв смисъл ви озадачават. Те не са безспорно верни, не са такива, че да си кажете: „Да, наистина, това не съм се сетил“, защото е много трудно някой да види в книгата ви нещо, за което не сте се сетили. Не са обаче и видимо погрешни. И тия тълкувания почват да ви карат да се замисляте, почвате да отваряте книгата си и да се питате. Спомням си например изречението за моя книга, което ме е поразило най-много. Наистина ме порази, ходих после да се гледам в огледалото… Когато „Захвърлен в природата“ излезе в Америка, за нея излезе много хубава рецензия в един сайт за книги. Наистина хубава рецензия, положителна и написана с обич. Но на едно място авторът казва: „В тази книга има жесток възглед за света“. Това не ми беше хрумвало никога и щом го прочетох, си казах: „Да, наистина, в моите книги има жесток възглед за света, аз самият имам жесток възглед за света, аз имам много суров възглед за света“. И започнах да се замислям за писателите, които харесвам най-много. Първото нещо, което направих, бе да отворя Кърт Вонегът, когото много обичам и ми беше подръка. Започнах да чета „Кланица 5“, книга, която винаги съм чел с грамадно удоволствие. Започнах да я чета и си казах – това е нещо, което много харесвам. Да видим сега какво има тук. Прочетох първата, втората, третата страница и си казах – да, ето, жесток възглед за света; жесток възглед за света; жесток възглед за света… При Кърт Вонегът несъмнено има жесток възглед за света. После отидох до огледалото и си казах: „Абе аз да не би всъщност да съм жесток човек? Може би затова в книгата ми има жесток възглед за света, защото съм жесток човек?“. Както и да е, стигнах до извода, че не съм жесток човек.

И как стигнахте до този извод?

Гледах се известно време и реших, че наистина има жесток възглед за света в моите книги, но той не е зъл, той е по-скоро продиктуван от скептицизъм, от недоверие и разочарование от грамадното зло, което властва в света. Това не е злонравен възглед за света, а е продиктуван от страдание, при което се опитваш да останеш мъжествен. Както е в „Кланица 5“, там има един човек, който е натикан под бомбите, дето ги пускат неговите хора, собствените му сънародници, и той трябва някак си да оцелее – война, мъчителни неща… Самият Вонегът въобще не е жесток човек, ни най-малко. Така стигнах до извода, че нито аз, нито Вонегът сме жестоки хора и че такъв жесток възглед за света всъщност има в много книги, които едва ли са писани от жестоки хора. Жесток възглед за света има и при Достоевски. Може би суров е по-точната дума. Това е възглед на човек, който няма доверие на света и не е никак сигурен, че доброто побеждава. Неговият корен води към древните стоици.

На едно място във „Възвишение“, разсъждавайки за Бог и Божията любов, Гичо казва, че тя е любов строга.

Точно така, той казва: „Господ не е твоят приятел от кръчмата. Защо да те обича?“.

Жесток възглед за света и за Бога.

Да, нещо такова. Ето как авторът на тази рецензия ми каза нещо, което е много вярно, но никога нямаше да ми хрумне. Никога.

А сега накъде, бихте ли се захванали отново с българска тематика? Някъде прочетох, че сте уморен от това потапяне в нашата история?

Да, дотежа ми от този интериор, от средата и типа герой. Може би ще премина към нещо друго, но може и да напиша още една българска книга. Като се отдалечава от последната си книга, човек малко по малко си почива, изпълва се отново със сили. Когато свърших „Чамкория“, си казах, че никога повече няма да пиша толкова сложна книга, че следващата ми книга в никакъв случай няма да е за България. Но постепенно човек се зарежда с енергия, отърсва се от това неразположение към средата, за която е разказвал и която му е омръзнала. А тя му е омръзнала просто защото писането на книгата го е изтощило, било е много трудно, продължило е дълго и той се е отегчил от това усилие. И като се отегчи от това усилие, смята, че се е отегчил и от средата, и от темата, и от героя. А всъщност не е така. След това, като дойде малко на себе си, разбира, че всъщност не е така. Но трябва да мине известно време, човек да си почине и да му се проясни главата.

„Чамкория“ е много сложна книга, много неща трябваше да прочета, за да я напиша, при това много тягостни. Като почне да проучва това време, човек си казва отначало – как е възможно, какви са тия жестоки хора. Но това е докато свикнете, в един момент напълно претръпвате: тоя убил оня, добре, да видим сега кога, къде и как – а, да, добре, ясно. Ставате безразличен към жестокости, жертви, убийства. Но преди да стигнете дотам е много… Самото претръпване е в някакъв смисъл поразителен процес. Напълно претръпвате към жестокостите – тоя взривил ония, ония после убили тия, ами да, близко е до ума. Виждате логиката: защо тоя е направил едното, а оня – другото. И злото става просто история, разказ. В някакъв смисъл едва тогава можете да го разкажете добре. Докато се стряскате, нищо не можете да разкажете. Трябва да охладнеете напълно и да почнете да гледате на случилото се просто като на разказ, като на нещо, което все едно не се е случило наистина. Гледате на хората като на герои в този разказ. Тогава много по-ясно разбирате мотивите им, защо нещо се е получило, друго не се е получило. Много по-ясни ви стават нещата, защото нямате… не е точно да се каже, че нямате емоционален ангажимент, продължавате да имате емоционален ангажимент, но той става много по-дълбок, а на повърхността оставате спокоен и просто възприемате това, което светът ви предлага, приемате историята, която ви се разказва, такава, каквато е, преставате да реагирате на… Най-лошо се реагира между другото не на масовите убийства, а на жестокостите. А вие трябва да вкарате в книгата си някои от хората, които са извършили тия жестокости. Между другото има поразителни неща, има хора, които са вършили жестокости, но аз не се наемам да кажа за тях, че са лоши хора, защото съм научил и други неща за биографията им. Тогава почвате да се питате – добре, защо този човек е направил тези неща, на него това всъщност не му идва отвътре. И си отговаряте защо ги е направил. Но отначало се стряскате много.

В последния брой на сп. „Култура“ представихме една книга, която предстои да излезе – разговори с полския журналист, поет и писател Ришард Капушчински. Подготвяйки се за интервютата с Капушчински, журналистът, който разговаря с него, си задава въпроса какво ли би го запитал Господ Бог. Не знам какво би ви запитал Бог, но ми е интересно да разбера дали вие мислите за това?

Да. Тъй като смятам света за доста мрачно място, допускам, че може да съм в огромна грешка. Така че въпросът, който Той би могъл да ми зададе и от който се притеснявам, е: „Защо не ме разбра?“. Което би имало лоши последици.

Защо?

Ами ако не разбираш Този, Който управлява света…

Не разбираш дълбокия Му замисъл?

Да, и в такъв случай ще бъдеш наказан, защото не го разбираш.

В последните страници на „Чамкория“ има и думи за надеждата – надеждата в очите на хората от снимката, отминали вече от тоя свят, е насочена към ония, които идват след тях. Но какви пролуки за нея оставя финалът на книгата, според който единственото избавление – както сам казахте – е в прекъсването на човешкото пътуване тук, на земята?

Не мисля, че тази надежда може да бъде удовлетворена от финала, но тя може да бъде удовлетворена от цялата книга. Надеждата на тези хора може да бъде оправдана от следващите поколения, ако те имат творчески принос, ако правят някакви ценни и хубави неща в света – един ще напише книга, друг ще построи сграда, трети ще отвори завод, ще назначи там хора да си вадят хляба, и пр. Тоест тя ще бъде удовлетворена, ако следващите поколения градят света и го правят по-богат, по-добър за хората, по-удобен и по-щастлив.

Колкото и да го градят, те ще са все в този цикъл, а единственото им избавление ще е смъртта?

Винаги в този цикъл, да.

Не е много окуражително. Тук Достоевски би се намесил с неговите размишления за кристалния дворец?

Жесток възглед за света, той го е казал човекът.

С Милен Русков разговаря Димитрина Чернева

Милен Русков е роден в Бургас през 1966 г. Живее в София. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1995). Писател и преводач. Автор на четири книги: „Джобна енциклопедия на мистериите“ (2004), „Захвърлен в природата“ (2008), „Възвишение“ (2011) и „Чамкория” (2017). Носител на почти всички големи литературни награди в България, както и на Европейската литературна награда (2014) за романа си „Възвишение”. Романът му „Чамкория“ бе отличен с първа награда на Годишните награди на Портал Култура (2018).