Вярно е, че в един първичен смисъл „истината” най-често се аташира към изказването, а не към битието и това по някакъв начин скрива проблема за истината, който е способен да развълнува екзистенциално – тоест истина ли е онова, с което живеем, истина ли е това, което съществува (и кое от него е истина) – превръщайки го във формално „кореспондиране”, в adequatio verbi et rerum (1)
Но ако като качество на изказването „истината” се състои в една кореспонденция, в едно, сиреч, съответствие на това изказване с реалността, то не би ли трябвало истината – вече като качество на самата реалност, на самото „положение на нещата” – да се състои в съответствието на това „положение” с нещо, лежащо по-дълбоко от него, което все още не знаем как да назовем? Ако, сиреч, истината като качество на изказването за нещата се състои в съвпадението, в „съответствието” на изказването с действителното положение, то с какво би могло да съвпада, на какво би могло „да съответства” самото положение на нещата, за да има по аналогичен начин – то самото – качеството „истина”? На какво биха могли изобщо да „съответстват” не вече изказванията за нещата, ами самите неща, та да кажем, че те са „истинни”?
Всеки запознат с историята на философската мисъл веднага ще си спомни, че отговор на този въпрос ни е предложил античният платонизъм, в който, както е известно, нещата по принцип се гледат като „съответстващи” или „несъответстващи” (не напълно съответстващи) на своите „идеи” (eidoloi), разбирани като една по-дълбока в битиен смисъл реалност.
На пръв поглед тази философия би могла да се стори екзотична на съвременния ум, от векове възпитаван критически от „бръснача на Окам”, повеляващ да не се умножават същностите без нужда. Но ако се замислим – не е ли нещо съвсем разбираемо и за нас, че ако по своята „идея”, например, тревата е зелена, то тревата, която и е такава – зелена – и значи съответства на понятието си – е, както спонтанно бихме се изразили, нещо „истинско”?
Както се вижда, тук мястото на изказванията за нещата заемат самите неща и както изказванията трябва да „съответстват” на нещата, които изказват (за да са „истина” те, изказванията), така тук нещата трябва да „съответстват” на „идеите” за тях, на „понятията” за тях, за да са „истина”. С две думи: има „идея” за трева и именно ако реализира нея, тревата е „истинскост”.
Още веднъж: дали тази философска конструкция е толкова екзотична за нашето мислене? Аз пак ще обърна внимание, че ние доста често и съвсем спонтанно можем да възкликнем: „ето една истинска трева” или „колко е истинска тази трева”, когато видим буйната, зелена, силна, достолепно полюшнала стръковете си трева, необезпокоявано от никого израснала на усамотена планинска поляна. Какво искаме да кажем ние с тези изрази? Дали не тъкмо това, че тази трева много плътно, много подчертано съответства на понятието за трева; че тя е точно такава, каквато и трябва да бъде тревата; че тя е тъкмо такава, каквато е правилно да бъде една трева? Сетне: нека си дадем сметка, че за нас е някак си очевидно (неясно как и откъде, но очевидно), че ако в този наш свят нямаше изобщо трева, това щеше да го прави някак неистинен. Неистина с други думи щеше да бъде самата действителност, която (ние усещаме това) не би съответствала на „идеята”, на „замисъла”, на „предначертанието” за света, в който тревата има полагащото й се място, в който тревата с определена необходимост съществува и е естествено да съществува. Сега трева има, това съответства на „идеята” за този свят и точно поради това – че има трева е „истина” – самото това, което е, е истина.
И още: ако тревата не би била зелена, това би било „неистина” дори ако то би било, ако ние бихме го виждали с очите си. „Та каква трева е това!” – възкликваме ние, виждайки смачканата, жълта, съсухрена трева, израснала до някой крайградски завод, и с това й отказваме тя да е трева, въпреки че не можем да отречем, че тя съществува и е – [на-]истина. Ето защо, че тревата е зелена, е „истина” – самото това, гдето тревата е зелена, е истина.
Оттук и изразите, за които споменахме: „Ето това е една истинска трева”, „Колко е истинска тревата” – за красивата зелена трева. Защото ние виждаме, че тази трева, освен гдето е (съществува), съответства на нещо, което – нека се извиня за „мистичния” израз – е съдено за тревата.
Но нека сега бъде обърнато внимание и на главното, което искам да кажа с тези примери, а именно: че тук „истинността” на зелената трева изобщо не произтича чисто и просто от нейното съществуване. Защото точно толкова, казах, „съществува” и смачканата, жълта, безцветна трева около крайградските индустриални зони, но за нея ние не бихме употребили израза „истинска трева” в същия смисъл. Бихме могли дори още повече да разширим мисълта си и да кажем: а за целия свят – че такова е положението на нещата в него, е нещо, което е истина не просто защото такова то именно е, а защото такова, каквото то е, то съответства на … На какво? На какво изобщо би могло да „съответства” всеобщото „положение на нещата”? В духа на платонизма би трябвало да отговорим: на „идеята за свят изобщо”. Или, ако се изразим като християнски платоници – на Божествената идея за света изобщо.
Нека да забележим още веднъж: дори ако е отрекла същности като „идеите”, нашата мисъл – в светлината на нещо неизразимо – разбира, че едно е, гдето тревата е зелена, а друго – гдето онова врабче там се е родило само с едно крило и не може да лети. И едното, и другото е. Едното обаче, ще кажем ние, е така, защото така и трябва да бъде, докато другото е просто така (и даже така, както не трябва да бъде). „Тревата е зелена” – това не просто е така – то някак си и трябва да е така, неестествено е да не е така. И тогава наистина: пред какво, пред какво е като че ли „задължена” тревата да е зелена, та това, че е зелена, е това, което тя „трябва” да бъде? Ако можехме да кажем: тя е „длъжна” да бъде зелена, защото такава е идеята за нея, всичко щеше да е ясно (и между впрочем, именно необходимостта да отговорим откъде идва подобно усещане за разлика между едно нещо, което е и сякаш трябва да е, и друго, което също е, но определено не трябва да е, с най-голяма сила ни разкрива дълбоката осмисленост на учението за идеите).
„Колко много истина около нас!” – възкликва човек в определени мигове, сякаш антиципиращ тази дълбочина. Та това, че тревата е зелена, е истината! То не е, както в духа на Пилат се изразява героят-скептик от филма „Сталкер” на Тарковски: „Триъгълникът ABC е равен на триъгълника A’B’C’” и нищо друго тук няма. Че тревата е зелена, не просто е факт, то е истина и как би могло да не е така, когато ние съвсем явствено усещаме, че то е напълно оправдано, че нещо по-различно от това би било направо „неправилно”, би противоречало на определена тайнствена необходимост да е така.
Нека бъде забелязано, че езикът съвсем неслучайно прибягва до думи като „почива”, „пребивава” и т.н., когато иска по-ясно да изрази онова, за което тук говорим. Защото това, че тревата е зелена, изглежда наистина бива виждано по различен начин, когато бива виждано просто, че това е така, и когато бива съзирано, че това е така с една безкрайна основателност, че е така с една неслучайност, необходимост, идваща от определена тайнствена дълбочина, в която въобще, изглежда, лежат нещата под слънцето. Във втория случай, обръщам внимание, това същото, което „е така”, това същото, че „тревата е зелена”, се зре действително сякаш заедно с един почти осезателен „покой”; зре се да почива – постигнало своята „ентелехия”, а значи и битийна солидност; да „почива” в лоното на основанието си, върху бездънната “основа” на нещо неизяснимо естествено. В недрата на „основанието” зелената трева именно „пре-бивава”: спокойно, с безмълвно и безусилно достойнство, „почивайки”, изпълнила своя „дълг” да бъде, а не просто – „бивайки”. Тя, да го кажем така, е по-здраво, по-дълбоко, по-спокойно зелена в тези мигове. Точно така, както е именно дълбоко, отпочиващо, достолепно зелена тревата в „Зоната” от споменатия „Сталкер” на Тарковски – един великолепен символ на битийната дълбочина, на „истината”, за която говорим.
Направо може да се каже, че двете символични територии: „светът” и „Зоната”, – са противопоставени в знаменития филм на Тарковски именно като такива битийни – „истинност” и „неистинност” (плътност и излинялост, природа и индустрия, изконност и промишлена апокалиптика). Въобще „Зоната” е някакъв стряскащ феномен, създаден сякаш от прокъсалата се от собствената си битийна мизерност тъкан на „света”, посред който неочаквано и застрашително се инсталира нещо идващо от фундамента, от основата.
Забележителен е, поради това, чисто визуалният начин, по който са съ-поставени „светът” и „Зоната” в началото на филма. Градът, от който потеглят героите, от който ги повежда мистериозният „сталкер”, ни е показан в едно особено подчертано, излиняло черно-бяло, като в кинохроника от непосредственото следвоенно време. В собствения смисъл това и не е тъкмо „град”, а по-скоро някаква обширна индустриална руина от огромни пусти халета, сред които стърчат железа, а между въргалящите се по земята строителни отпадъци са се ширнали огромни локви – мъртвочерни, образувани сякаш не от вода, а от разляно навсякъде машинно масло. Именно оттук, от някаква мизерна заводска лавка с маси на крак и олющени, покрити със струпеи стени тръгват героите на филма – Писателят и Ученият – с брадясали, недоспали, депресивни и раздразнени лица, забързано и подплашено покачени на някаква нелепа дрезина …
Светът, в който се е появила „Зоната” – внушава ни режисьорът – е обезсилен, немощен сякаш да продължи да съществува – свят с изнурена и почти отвратена от самата себе си битийност – прогизнала от студ, обзета от нещо като онтологична инфлуенца. Това е свят, чиято отпуснатост в порутеността, чиято избелялост в някаква мъгла на цялостна битийна износеност внушава именно усещането за нереалност и неистинност – нереалност, в която излиняват дори базисните онтологични определености – „къде”, „кога”… Камерата следи строго, протяжно, тягостно дълго пътя на дрезината сред индустриалната пустиня, спира се на затворените, уморено-скептични, упорити, нищо не очакващи лица на Писателя и Учения, а през цялото време в ушите ни звучи безизходното тракане на траверсите – натрапчиво, блокиращо възможността за всяко съсредоточаване и размисъл.
И изведнъж (тук това „изведнъж” се случва с много силна кинематографична емфаза) – всичко наоколо рязко се променя: филтрите падат, филмът става цветен и цветовете буквално поразяват зрителя. Шумът потъва (или се разнася като дим) в една буквално звънваща тишина и очите биват умити от дълбока, дълбока, плътно-ярка зеленина. Първият отличителен белег на „Зоната” е именно тревата – обгръщаща отвсякъде, пробудна, сякаш припомнена на идващите от черно-белия свят герои от накаква пра-пра-внятност. Истинска трева! – това буквално се изтръгва от гледащия филма и той разбира, същински разбира сега този израз. Истински свят, истинска трева – почиващи всебе си, в изобилността си цветове; силно и същевременно без-усилно, спокойно зелено, в което Сталкерът се отпуска, потъва и сякаш тъкмо като потъва, се ражда отново, намира се, поема дъх, задишва, получава отново „тукашност”, отново „сегашност” – всички атрибути на битието; вече е в действителността, в света, който изпълнява своята дълбока, дълбока норма – истински е.
––
(1) съответствие на словото и нещата (лат.).
