Начало Сцена Истинската същност на театъра
Сцена

Истинската същност на театъра

Николина Делева
19.06.2024
517
„Вуйчо Ваньо“

„Вуйчо Ваньо“ по А. П. Чехов в адаптация на Саймън Стивънс, режисьор Сам Йейтс, сценография Росана Вайз, участва Андрю Скот. Спектакълът е записан на сцената на Duke оf York’s Theatre, Лондон. Прожекции на 13, 15 и 26 юни, 3 и 6 юли в програмата на Световен театър в София

Сам Йейтс режисира и създава Vanya – адаптация от Саймън Стивънс, с участието на Андрю Скот. Продукцията е отличена с наградата Оливие за най-добра адаптация, а актьорът Андрю Скот, познат у нас най-вече с филмовите си роли, е първият актьор, който в една и съща година печели наградите на филмовите и на театралните критици в Обединеното кралство. Сам Йейтс е признат и награждаван театрален и филмов режисьор. Постановката е осъвременена версия на пиесата на Чехов „Вуйчо Ваньо“ – имената на героите са променени от руски на английски: Айвън, Майкъл, Хелена, Елизабет и т.н., а действието се развива днес. Адаптацията следва сюжетните линии от оригинала – любовния четириъгълник (тук между Хелена, Александър, Майкъл и Соня), както и продажбата на имението, въпреки че има и сюжетни отклонения и допълнения. Засегнати са теми като отношенията между човека и природата, пропуснатият живот и как да живееш истински, крахът на надеждите, несподелената и невъзможна любов.

Външно действието е камерно – сякаш всички сцени са в една и съща стая. Обстановката на сцената е съвсем обикновена – мивка, маса с два стола, висяща люлка, пиано, задна стена от огледала, покрита със завеси, врата. Точно тази врата играе важна роля в представлението – през нея влизат и излизат всички персонажи. Голямата изненада е, че всички те са изиграни от Андрю Скот в невероятно двучасово one man show! Небрежно облечен, обут в спортни обувки, сам на сцената, без външни ефекти и без да променя дрехите и външността си, той успява да материализира и съживи на сцената седем персонажи от двата пола, различни по възраст, с индивидуални характери! Всеки от тях говори с различен тембър, височина, ритъм и акцент, има свои мимики, жестове, походка и стойка на тялото. Андрю Скот изиграва напълно убедително всеки от героите, като в сцените с диалозите е едновременно две различни личности, дори успява сам да пресъздаде едновременно двете страни в сексуалния акт между Майкъл и Хелена, както и Айвън, който ги заварва, докато го правят. Способността на Скот за секунди да сменя характер, възраст, пол, емоционално състояние изглежда свръхчовешка. Технически погледнато, представлението е моноспектакъл, но впечатлението от него е, че на сцената действат седем различни персонажи. Изпълнението му омагьосва до степен, че зрителят забравя че гледа един човек – всяко от неговите превъплъщения е напълно истинско и убедително до последния детайл: изразът в очите, реалните сълзи, усмивката, жестовете, потреперването на брадичката. Това изисква невероятна памет, концентрация и съвършено владеене на гласа, тялото и емоциите. Той не се преструва и не представя, а наистина Е различен човек във всеки следващ момент. Изглежда невъзможно някой да успее да жонглира с толкова много и различни персонажи, които търпят развитие и градация в хода на действието, но той го прави и е пределно истински в предаването на всяко чувство. Мускулест мъж, който говори с глас на младо момиче или на старица, би звучал изкуствено, бутафорно и фалшиво, но не и Скот. Всеки нюанс и промяна в действието и персонажа са представени с максимална точност и истинност. Изпълнението му е пар екселанс демонстрация на какво е способен виртуозният актьор.

Ориентацията в действието и това кой говори в съответния момент разчитат донякъде на предварителното познаване на пиесата на Чехов. Освен промяната в актьорските средства и поведението режисьорът е оставил две подсказки, които помагат за идентифицирането на всеки от персонажите – едното са влизанията и излизанията през вратата на сцената, които са няколко секунден преход на актьора от един образ в друг. Отделно от това всеки от героите има свой характерен външен детайл – тъмните очила на Айвън, играта със синджирчето на шията при Хелена, домакинската червена кърпа в ръцете на Соня и др.

Актьорът успява да плени вниманието на зрителите от първия момент на появата си на сцената и да владее емоциите им до края на представлението. Динамиката на действието е така разчетена, че в нея има неочаквани обрати, редуване на трагични емоции и сълзи с комични моменти, които предизвикват спонтанен смях. Известно е театралното правило на Чехов: ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението. Пушката във „Ваня“ не виси на сцената, но гръмва два пъти, предизвиквайки един от многото едновременно комични и драматични моменти – Айвън се тюхка, че два пъти е стрелял по Александър и двата пъти е пропуснал. Вероятно следвайки правилото за пушката, пианото на сцената в края на представлението засвирва само, а отражението в огледалото на задната стена превръща в двама души седналия пред пианото Айвън.

Един човек се оказва достатъчен да запълни цялото сценично пространство с присъствието си и да бъде едновременно множество пълнокръвни личности. Още по-впечатляващо е това постижение, имайки предвид, че актьорът е способен да го повтаря със същата интензивност вечер след вечер.

Заслужава да се отбележи и майсторството на видеодизайнера на филмовия запис Джак Фелън, който умело сменя общите планове на сцената, снимани от дистанция, с максимално приближаване на камерата до лицето на актьора, показващо отблизо и детайлно сълзите, повдигането на веждите, потрепването на устните.

„Ваня“ е въплъщение на магията на театъра, която го прави уникално изкуство – контакта между актьор и публика, който води до споделено съпреживяване и емоционален резонанс. Актьорът се свързва енергийно и емоционално с публиката на много дълбоко ниво и без технически ефекти, екрани, подвижни сцени, костюми, грим или шокираща история, всички се оказват въвлечени в неповторим момент на споделена човечност.

Дори това, че представлението е на запис, не дистанцира публиката в Дома на киното. Аурата на Скот и неговото зашеметяващо изпълнение преодоляват техническото опосредстване, културните разлики, времевата и географската отдалеченост – доказателство за това бяха спонтанните аплодисменти на благодарност и съпричастност от хората в киното, наред с овациите на публиката от записа на живото представление. Зрителите бяха физически разделени от английската публика, но в същото време свързани от общата аура на нещо красиво, истинско и човешко.

Николина Делева
19.06.2024

Свързани статии

Още от автора