Мирослава Кацарова е артист, за когото преминаването на музикалните граници е начин за себеизразяване. Джазът е базата, твърдата почва под нейните крака, оттам започва цветното ѝ пътешествие в различи музикални галактики. В самото начало на лятото Мира и известният български пианист и композитор Мирослав Турийски зарадваха своите почитатели с новото си творение – албума „Beyond Jazz”. Пиано, глас и тишина – джаз минимализъм за подготвени слушатели. Разговарям с Мира за албума, а така също за предстоящото лятно издание на Пловдив джаз фест.
Новият ти албум се казва „Beyond Jazz”, отвъд джаза и въпреки това в него – сред любими композиции и артисти. Кои бяха неизследваните полета в този твой проект? Имаше ли моменти на притеснение и несигурност, че си си поставила твърде висока летва?
Джазът като естетика и философия си остава моята любима музика. Слушам с огромна любов и любопитство нови албуми на интересни и провокативни джаз артисти, основно инструментални, които някак си хем са в джаза, хем не. Например Дони Маккаслин, Гретчен Парлато, Марк Джулиана или дори Брад Мелдау. И това е напълно нормално, защото това е постджаз поколение и неслучайно напоследък се говори повече за импровизационна музика, отколкото за джаз. Те също посвоему са отвъд джаза.
Докато в новия ми албум аз и Миро сме по един друг, може би по-самобитен начин отвъд джаза. Вероятно има връзка с голямата ми привързаност към песенното изкуство на XX век и то от времето след т.нар. джаз стандарти. Не че не обичам джаз стандартите, но те имат в представите ми статут на учебен материал.
В новия си албум отдавам почит на любими творци, които през годините на кариерата си са странствали между стиловете – Джони Мичъл и Стинг например. От тях взех две от най-любимите си песни – и като музика, и като текст – съответно Both Sides Now и Practical Arrangement. Голямото предизвикателство дойде от идеята да запиша един такъв албум – трибют към любими певци и „сонграйтъри” едновременно във формат само пиано и глас. Направихме това пътешествие в песенното изкуство с моя дългогодишен сценичен партньор, пианиста и композитора Мирослав Турийски. Това наистина е предизвикателство в музикално отношение, защото пеещите хора като мен обикновено са подкрепени поне и от ритъм секция – барабани и бас, а за мен басът винаги е бил много важен ориентир – за хармония, за ритъм. Сега се наложи да бъда ритмически прецизна само с пианото на Миро. А той от своя страна е много разбиращ, съдействащ, но и безкомпромисен. Освен това тук концепцията е такава, че пианото и гласът са равноправни инструменти в записите. Тоест пианото не акомпанира, а има своята важна роля да насища и хармонията, и цялостната звучност. Тъй че аз трябваше да поработя немалко по аранжиментите на Миро, за да може да предам оригиналния замисъл на нашата интерпретация, която е сложен процес понякога, напълно сравним със създаването на чисто нова песен.
Относно несигурността – аз винаги съм свързана с нея. Има една песен, написана от Есбьорн Свенсон по текст на неговата съпруга, в която се пее: „I’m sure I’m not sure at all…”. Тя не е включена в албума, но съм я пяла много пъти с Рупето, с Миро. Тъй че приемам несигурността като естествено състояние. И не се боя от нея, нито я прикривам. Форматът пиано и глас принципно е доста смел, защото „разголва” артистите. Тук няма звук, който да покрие нещо или да заличи някое несъвършенство. Точно обратното – всичко се чува. Този албум ми показа отново, че не бива да се притеснявам да бъда уязвима като артист. Приемам този факт смирено и дори в записите на вокалните си партии съм оставила някои „несъвършенства”, които лично аз намирам за много поетични и човешки – потрепване на гласа, хрип, леко напрежение, емоционалност в динамиката… всички тези малки детайли реших да запазя като документални знаци на автентичност. Откровено казано, не съм почитател на „стерилните” записи. Един от най-вълнуващите албуми само пиано и глас, който и до днес слушам, е Fairytales на Радка Тонеф и Стив Доброгош от 1982 година, където е опазен всеки истинен детайл в пеенето на любимата ми джаз певица с български корени.
И в тази връзка ще кажа, че албумът е записан в MD Studio в Пловдив, а Младен Димитров е саунд дизайнер. Неговата звукова концепция е свързана с нас и поради факта, че с него работим от години и той познава цялостната ни звучност перфектно.
Важно ли е за теб като артист това своеобразно „надскачане” във всеки следващ твой проект? Какво ти носи напускането на собствената ти зона на гласов комфорт?
Надскачане или откривателство на нови, необятни възможности на човешкия глас, на моя собствен също. Така бих определила „напускането на зоната на комфорта”. Когато се изправя пред пределите на собствените си възможности, само тогава разбирам, че има свят отвъд познатото. А за мен това е растеж.
През какви пътища минава невидимата нишка, която свързва всички композиции в „Beyond Jazz”?
Всяка една от песните в този албум звучи като монолог. Тези песни може да пееш и сам на себе си, понякога. Но невидимата нишка между всяка от песните се съдържа във всяка история, разказана в тях. В крайна сметка аз съм преди всичко разказвач на истории. А това са вечни, човешки истории от самия живот. Don’t Explain е историята на Били Холидей по истински случай с един от мъжете ѝ, който една вечер се появява със следи от червило по ризата и тя пише песента „не ми обяснявай”; история за любовта, за която си готов да се научиш, и повече – да почакаш любимия ти да се научи да те обича в Practical Arrangement, или откровението на Джони Мичъл и голямата ѝ метафора за двете страни на облаците, любовта и живота.
Казваш, че „това е албум на чувствата, музика на споделянето“, споделянето ли е твоят отговор на жестокостта и антихуманността, с която заживя през последните години човечеството?
Човечеството открай време живее в жестокост и нехуманност. Последните години това е войната в Украйна. Това са ненаучени уроци. Потресаващо е на какво е способен човешкият род, но докато човечеството тъпче на едно място, нерядко и парадоксално се получава така че самият човек (по Бердяев) се развива и напредва в различни, и много посоки – изкуство, наука, духовни практики, социални градежи… През музиката, вярвам, се опазва човешкият дух, а през песните – историята на човещината, на крехката ни природа на мислещи, чувстващи, споделящи хора. Един от принципите ми на човечност е доверието. Разбирайте го на всички нива. Сигурно затова съм казала, че това е албум на чувствата и музика на споделянето. Колкото и наивно да звучи, вярвам, че накрая доброто побеждава. И всъщност ежедневно избирам наивността пред всичко друго.
С Мирослав Турийски имате дълъг път на сцената заедно, помниш ли момента, в който осъзна, че ви се получава добре, че между вас я има онази химия, която е толкова важна за целия творчески процес?
Зад тази химия стои дълъг процес на работа, но и на осъзнаване на свободата на другия. Пианото е солистичен инструмент. Малцина са пианистите, които притежават това богатство на изказността, така че да бъдат пълноценни като солисти, но и да бъдат пълноценни, когато наоколо има друг солист, в нашия случай – вокалист. Та в процеса на работа – репетиции, концерти, студийни записи – всичко това доведе до дълбока връзка на естетическо ниво. Това е един своеобразен демократичен принцип на работа. Миро знае какво мога и какво искам, а най-важно е, че знае как да се впише в концепцията на всяка моя идея. През свободата, която имаме, се надграждаме и растем. Може да се каже, съвсем буквално даже, че пораснахме заедно. Тъй че моментът, в който нещата ни се получиха, е по-скоро процес, работа, търсене, експеримент. Хубаво е, че не е спрял до този момент.
Вече излязоха два промо сингъла от албума – „Amapola” и „Под небето на Пловдив“, разкажи ми повече за тях?
Първата Amapola e една изключително красива испаноезична пиеса, с фин драматизъм, много лаконична и минималистична и като музикална тема, и като структура. Писана е през 1920 г. от Хосе Гарсия Лакай Гарсия, а сетне е изпълнявана от много вокалисти. Аз я харесвам от години и все отлагах да я изпея, но ето сега я записахме в тази минималистична версия с прилежащите ѝ паузи и тишина вътре в нея. Клипът е черно-бял, също много сдържан и ретро, сниман от Денислав Турийски.
А песента „Под небето на Пловдив” е композиция на Мирослав Турийски по мой текст, който започнах да пиша една сутрин в Рим, а довърших в Пловдив. Винаги, когато съм в Рим, осъзнавам, че светлината в този град е толкова невиждана и рядко романтична, колкото е и в Пловдив. Много са ми близки като атмосфера, аромати, настроения двата града. Пловдив си е моят град, разбира се, и образът му в съзнанието ми от дете е много идеализиран. Прекарала съм детството си из улиците и сенчестите му дворове, преживяла съм спомени под небето на този град, които и досега ми изглеждат като от стар италиански филм. Тъй че ето такава е за мен тази песен – светла и носталгична.
И като стана въпрос за Пловдив, съумява ли да запази градът творческия дух, с който е известен? Има ли нещо, за което съжаляваш, че е безвъзвратно изгубено?
Този град има патина, беше казал в едно интервю Георги Божилов – Слона. И това е най-точното определение за Пловдив според мен. Пловдив винаги е бил арена на изкуства – художници, театрали, музиканти, всички те са белязали историята на града. Джазмените от 70-те и 80-те години са различни от сегашните млади творци, но пак е хубаво. Е, винаги е имало и фалшиви герои, но къде ли не е така.
Съжалявам в момента единствено за това, че множеството културни събития, които се нароиха особено след пандемията като утеха, започнаха да стават твърде масови, безплатни и все по-далеч от добрия вкус. Това е малко опасно явление, защото девалвира високите ценности на изкуството, наблюдавам го най-вече при концертите и музикалните фестивали. В тази връзка трябва да се признае, че на Пловдив му липсва една хубава концертна зала, курирана умно и с отношение към съвременните музикални явления. Така полека нещата ще си дойдат на мястото. Друг е въпросът за финансирането на различните събития, което дълбоко зависи от смислена културна стратегия в България, каквато все още нямаме, уви.
Ти си от артистите, които отделят специално внимание на текстовете, в албума като бонус е песента „Дългите сенки на август“, чийто текст е на поетесата Ина Иванова. Добре ли си съжителстват поезията и джаза? Би ли записала албум изцяло с поетични текстове?
Да, моето убеждение е, че хубавата песен е плътно единение между текст и музика. Текстът и отношението към езика са ми важни. Пея не само на български език, но и на английски, португалски, френски, испански… и вокалното фразиране нерядко се влияе от езика и фонетиката му. А по отношение на българския език – винаги съм внимавала. Да, мислила съм за подобен албум от години. Още в My Cinema с разрешението и благословията на Мориконе, Елин Рахнев написа текст към прочутата любовна тема от филма „Ново кино Парадизо”. А сега поезията на Ина Иванова стана основата за песента „Дългите сенки на август” – текст, който самата тя ми подари със съзнанието, че е за песен. И двамата поети са ми много любими и осъзнавам каква късметлийка съм да пея техни стихове. Предполагам и на такъв албум ще му дойде времето. Мисля го.
В началото на август предстои лятното издание на Пловдив джаз фест, защо е важно да се съберем отново заедно, защо това „заедно” е толкова ценно именно днес?
От пандемията насам живеем в страшно разединение, войната в Украйна окончателно ни разделя. Изкуството днес има и тази мисия – да ни събира заедно, защото ние изконно сме заедно и сме едно. И в традицията на различните култури това като че ли е най-осезаемо, особено в митовете, легендите, музиката… Тази година Пловдив Джаз Съмър се фокусира във връзката на джаза с фолклора и музикалната традиция, основно на България. Тенденция, която датира от 60-те години насам и преживява своите метаморфози. Едно от най-ярките лица на импровизационната етно музика е Иво Папазов Ибряма. Той и неговият оркестър Тракия ще открият лятното издание на феста на 4 август от 21 часа в лятно кино Орфей. На 5 август ще бъде абсолютно разтърсващият проект на маестро Антони Дончев, неговия джаз квартет и фолклорните певици от Ева квартет (те са и част от Мистерията на българските гласове). Има сладка игра на думи в заглавието му „Seven Steps to the Mystery” – препратка към пиесата на Майлс „Seven Steps to Heaven”. Третата вечер е музикално пътешествие към Аржентина, но с българска нишка отново – в лицето на виртуозния пианист Людмил Ангелов. Кристина Вилалонга е прочутата певица от Готан проджект, които преди време понечиха да направят танго с електронна музика, успешен експеримент, както знаем. Точно тя ще пее на 6 август, но в акустична среда – пиано и бандонеон, поверен в ръцете на един от най-добрите – аржентинеца Виктор Вилена. Акустични интерпретации на танго с импровизации и красив, мечтателен глас под името Tango Destino Trio.
Ще бъдем заедно и на втория модул на лятното издание в село Марково на 25 и 26 август, когато ще чуем Хилда Казасян с нейния бенд и гост-артисти Теодосий Спасов и Васил Петров. А на следващата вечер ще притихнем на градинския концерт, за който врати отваряме с моя съпруг в лятната ни къща в село Марково. Миналата година дворът ни се превърна в романтичен джаз клуб под открито небе, очакваме същото да се случи и на 26 август.
За есенното издание сега няма подробно да говоря, но то ще бъде от 27 до 29 октомври в ДК „Борис Христов” Пловдив, а фокусът тази година е китарата. Очаквайте страхотни съвременни китаристи като Джулиан Лаж, Волфганг Мутшпил, Чико Пинейро. Ще има и легендарно присъствие, но името на въпросния артист ще разкрием по-нататък във времето.
