Откъс от романа на френския писател, издаден на български от „Колибри“ (превод Анна Ватева).

През зимата на 2004 г. Еманюел Карер и спътницата му в живота Елен прекарват ваканцията си в Шри Ланка, когато островът е връхлетян от разрушително цунами. Двамата се сближават с младо семейство, загубило четири годишната си дъщеря в катастрофата, и не се разделят с него до края на престоя си. При завръщането им ги очаква не по-малко тежка новина: сестрата на Елен – млада съдийка, майка на три момиченца – е неизлечимо болна. Живият, четивен и същевременно задълбочен стил на Еманюел Карер превръща истинските истории, които разказва, в завладяващо и проникновено четиво.

„Истории, различни от моята“ е четивен и същевременно психологически нюансиран разказ за живота и смъртта, за болестта и бедността, за правосъдието и справедливостта.

Еманюел Карер (р.1957) – френски кинокритик, сценарист и писател, е внук на руски емигранти, син на известната френска интелектуалка, историчката Елен Карер-д’Анкос.  Завършва политически науки, започва кариерата си като кинокритик, а през 1984 г. издава първата си книга „Смелост“. Пише и сценарии, един от които – „Снежният клас“ – получава наградата „Фемина“ (1995). Поразен от аферата Жан-Клод Роман, която потриса френското обществено мнение през 1993 г., той присъства на процеса и се свързва с убиеца с намерението да напише книга. Така се появява „Врагът“ – прозвище на Сатаната, на злото, подтикнало Роман да избие цялото си семейство. През 2002 г. книгата е екранизирана от Никол Гарсиа. „Царството“ излиза през 2014 г. и печели награда на в. „Монд“, на сп. „Лир“ и на сп. „Поан“. 

Еманюел Карер, „Истории, различни от моята“, ИК „Колибри“, 2017, превод Анна Ватева

Истории, различни от моята

… На втория ден сутринта, Жером казва: отивам да видя Жулиет. Сякаш иска да се увери, че се грижат добре за нея. Добре, казва Делфин. Той тръгва с Филип. Елен дава един от банските си на Делфин, която плува дълго и бавно, с изправена глава и празен поглед. Около басейна вече има три-четири семейства на пострадали туристи, които обаче са изгубили само вещите си и не смеят много-много да се оплакват от премеждията си пред Делфин. Немскоговорящите швейцарци следват аюрведическия си курс толкова безметежно, като че ли не са забелязали какво се случва наоколо им. Към обед Филип и Жером се прибират, силно разтревожени: Жулиет вече не е в болницата на Тангал, преместили са я – в Матара според едни, в Коломбо според други. Няма място за всички трупове, започнали са да изгарят някои и да изнасят други, пълзят слухове за епидемия. Жером се е сдобил единствено с къс хартия, върху който са надраскани няколко думи – един от служителите на хотела му ги превежда с неудобство и със съкрушено изражение. На бележката пише само: „бяло момиченце с руса коса и червена рокля“.

С Елен отиваме на свой ред в Тангал. Шофьорът на нашия тук-тук е словоохотлив, many people dead, но жена му и децата му, слава богу, останали невредими. Когато приближаваме до болницата, миризмата ни връхлита. Разпознаваме я, макар никога да не сме я вдъхвали. Dead bodies, many dead bodies, казва шофьорът, докато слага кърпичка на носа си и ни приканва да сторим същото. В двора група мъже, само някои от които носят престилки – останалите са цивилни, вероятно доброволци, – пренасят трупове на носилки и ги нареждат един върху друг в покритото ремарке на камион. На тяхно място ще пристигнат други. Влизаме в голямо помещение на партера, което прилича повече на рибен пазар отколкото на фоайе на болница. Циментовият под е влажен и хлъзгав, поливат го редовно, за да го поддържат що-годе хладен. Телата са разположени в редици, преброявам около четиресет. Тук са от вчера, много от тях са издути от стоенето във водата. Няма бели хора, може би са изнесени най-напред, подобно на Жулиет. Кожата им е по-скоро посивяла отколкото потъмняла. За първи път виждам мъртъвци, струва ми се странно, че на четиресет и седем години съм бил предпазен до такава степен. С парче плат на носа ние обикаляме и други помещения, качваме се на първия етаж. Няма никакъв контрол, посетителите едва се различават от болничния персонал, вратите са отворени, навсякъде лежат сивкави и издути трупове. Сещам се за мълвата относно епидемията и за холандеца в хотела, който категорично заявяваше, че ако всички тези трупове не се изгорят веднага, санитарната катастрофа е неизбежна: те щели да отровят изворната вода, а плъховете щели да разнесат холерата по селата. Страх ме е да дишам през устата, както и през носа, сякаш отвратителната миризма може да е заразна. Питам се какво търсим тук. Дошли сме да видим. Само да видим. Елен е единствената журналистка в района, вече е продиктувала две статии предната вечер и на сутринта, взела си е фотоапарата, но няма кураж да го извади. Заговаря един очевидно изтощен лекар, задава му въпроси на английски. Той отговаря, но ние не го разбираме добре. Когато излизаме навън, пълният с трупове камион го няма. От другата страна на оградата, край пътя, се вижда площадка, покрита със суха и остра трева, засенчена от огромен бенгалски фикус, под който стоят десетина души. Туристи с разкъсани дрехи, целите в ранички, за които не са се погрижили. Приближаваме се, а те ни обграждат. Всеки от тях е загубили по някой – жена, мъж, дете, приятел, – но за разлика от Делфин и Жером не са го видели мъртъв и все още се надяват. Първата жена, която ни разказва историята си, се казва Рут. Рижава шотландка на около двайсет и пет години. Обитавала едно от бунгалата на плажа с Том, двамата току-що се били оженили, това било сватбеното им пътешествие. Били на десет метра един от друг, когато вълната дошла. Тя отнесла Рут, която се спасила също като Филип и оттогава търси Том. Търсила го навсякъде: на плажа, сред развалините, в селото, в полицията, после, когато разбрала, че всички тела пристигат в болницата, повече не мръднала от тук.

Обиколила помещенията няколко пъти, следяла разтоварването на камионите, които носели нови трупове, и натоварването на онези, които отнасяли старите към кладите, не била спала, не била яла, хората от болницата ѝ казвали да отиде да си почине, обещали ѝ, че ще я известят, ако има нещо ново, но тя не искала да си тръгне, щяла да остане тук с другите, които седят поради същата причина. Те предполагат, че от сега нататък новините могат да бъдат само лоши, но искат да присъстват, когато тялото на този, когото обичат, ще бъде свалено от камиона. Рут е на своя пост от вчера вечерта, затова е в течение на всичко, което става: тя потвърждава, че труповете на белите хора само минават през болницата, преди да ги отнесат в Матара, където има повече място и, както изглежда, хладилно помещение. Колкото до телата на местните хора, чакали роднините им да дойдат да си ги потърсят, но тъй като имало много семейства, от които не е оцелял никой, най-вече сред рибарите, чиито къщи били съвсем близо до водата, тях нямало кой да ги вземе, затова ги изпращали на кладата. Всичко се върши хаотично и импровизирано. Тъй като токът, телефонът и движението по пътя са прекъснати, никаква помощ не може да дойде отвън, а и какво ли би означавало отвън, при положение че целият остров е засегнат. Никой не е пощаден, всеки се грижи за своите мъртъвци. Рут казва това, макар да вижда, че Елен и аз сме пощадени. Невредими сме, заедно сме, дрехите ни са чисти, не търсим никого. След посещението ни в ада ще се върнем в хотела, където ще ни поднесат обяд. Ще се къпем в басейна и ще целуваме децата си, казвайки си, че ни се е разминало на косъм. Знам, че гузната съвест не служи за нищо, а по-скоро води до губене на време и енергия, но не мога да ѝ попреча да ме измъчва и нямам търпение да си тръгнем. Елен обаче е забравила за собствените си терзания и е впрегнала всичките си сили, за да направи това, което може да направи, без значение, че е незначително, то все пак трябва да се направи. Тя е внимателна, стриктна, задава въпроси, сеща се за всичко, което може да е от полза. Взела е парите в брой, които имаме, и ги раздава на Рут и на останалите от групата. Записва имената им, после и имената и описанието на изчезналите: утре ще се опита да отиде в Матара, ще ги потърси там. Записва телефонните номера на семействата в Европа или Америка, за да им се обади и да им каже: видях Рут, жива е, видях Питър, жив е. Предлага да заведе тези, които искат, в хотела, достатъчно е да останат дваматрима дежурни, другите могат да отидат да хапнат, да се измият, да почистят раните си, да поспят, да се обадят по телефона и после да се върнат, за да поемат дежурството. Но никой не иска да тръгне с нас.

От туристите, които бдяха под бенгалския фикус пред болницата, най-добре си спомням Рут, защото говорихме предимно с нея, а после я видяхме отново, както и една едра англичанка с къса коса, на неопределена възраст, която беше загубила приятелката си – наричаше я my girlfriend; представям си двойката застаряващи лесбийки, установени в малко английско градче, дейни участнички в асоциативния живот, подредената им с любов къща, ежегодните им пътешествия в далечни страни, албумите със снимки, всичко това съсипано. Завръщането на оцелялата, празната къща. Чашите с името на всяка, една от които повече няма да послужи, дебелата жена, седнала на кухненската маса, която хваща главата си и заплаква, казвайки си, че е останала сама и ще бъде сама до края на живота си. В месеците след завръщането ни Елен беше обсебена от идеята да се свърже с членовете на групата, за да разбере какво е станало с тях и дали някои са били помилвани от съдбата. Но колкото и да търси в багажа листчето, на което беше записала всичко, така и не го намери – налага ни се да се примирим с мисълта, че няма да научим нищо повече за тези хора. Споменът ми от минутите, прекарани с тях, прилича на кадър от филм на ужасите. Ние, безупречно чисти, пощадени, а около нас – кръгът на чумавите, на облъчените, на корабокрушенците, лишени от благата на цивилизацията. Един ден по-рано те са били като нас, ние сме били като тях, но на тях им се е случило нещо, което не се е случило на нас, и сега сме част от две различни човечества.

Вечерта Филип разказва как се влюбил в Цейлон, където дошъл за първи път преди повече от двайсет години. Работел като информатик в парижко предградие и мечтаел за пътешествия в далечни страни, когато негов колега от Шри Ланка, с когото се сприятелил, го поканил у тях заедно със семейството му – тогавашната му жена и Делфин, която била още малка. За първи път заминавали заедно толкова далеч, всичко им харесало: гъмжилото на градовете, прохладата на планините, леността на крайбрежните села, терасовидните оризища, писъка на гущерите геко, покривите от вълнообразни керемиди, проблясването на зората и на усмивките, яденето на ориз с къри с ръце. Филип си мислел: ето тук е истинският живот, ето тук искам да живея един ден. Този ден все още не бил дошъл: шриланкският колега заминал за Австралия, останали във връзка известно време, после се разгубили, контактът с вълшебния остров бил прекъснат. Животът на ръководен кадър от предградията омръзнал на Филип, неговото хоби било виното, а по това време информатиците лесно намирали добре платена работа където поискат, така че той се установил до Сент-Емилион. Бързо си създал клиентела: големи винопроизводители, купувачи на едро, чиито компютърни системи за ръководство модернизирал и поддържал. Жена му отворила магазин, който най-неочаквано процъфтял, като се има предвид недружелюбното отношение към новодошлите, с което се славел районът. Живеели в хубава къща сред лозята, печелели добре от работа, която им харесва, промяната в живота им била успешна. По-късно Филип срещнал Изабел и се развел възможно най-безболезнено. Делфин пораснала, очарователна и послушна. Още нямала петнайсет години, когато видяла Жером за първи път и решила, че той ще е мъжът на живота ѝ. Той бил на двайсет и една, хубаво и солидно момче, наследник на богата фамилия търговци на вино. В тези среди не се шегуват с разликата в благосъстоянието, но когато с годините юношеската мечта се превърнала в сериозно и споделено обвързване, Жером се опълчил на семейния натиск с присъщата си спокойна твърдост: той обичал Делфин, бил я избрал и никой не можел да го накара да се извърне от нея. Филип боготворял дъщеря си, имало голям риск да не одобри никой претендент, но не щеш ли между зетя и тъста пламнало приятелство. Въпреки двайсетгодишната разлика във възрастта им, те имали еднакви вкусове: големите вина на Бордо, „Роулинг Стоунс“, Пиер Депрож, риболова и най-важното, Делфин, така че скоро двамата се чувствали като стари приятели. Младоженците намерили къща в едно селце на десетина километра от това на Изабел и Филип. Двете двойки станали неразделни. Вечеряли ту у едните, ту у другите, Филип и Жером вадели всеки на свой ред по една бутилка, която дегустирали на сляпо, прекарвали вечерта в разговори за цвета, аромата и консистенцията на виното, а за десерт запалвали по една цигара с трева от градината под звуците на Angie и Satisfaction. Обичали се, били щастливи. Под асмата Филип говорел за Шри Ланка. Оттогава били изтекли осем години, но той все още тъгувал за острова, Делфин също. Една есенна вечер, точно след гроздобера, както вечеряли навън с бутилка „Шато Магдьолен“ 1967-а, рождената година на Жером, и правели планове да заминат там на ваканция, Изабел подхвърлила следната идея: а защо момчетата да не отидат най-напред на разузнаване?…