Светът изживява дълбока криза, но тя се дължи най-вече на липсата на стратегия, а едва след това на недъзите на икономическия модел. Това твърди известният американски историк проф. Едуард Лютвак, съветник на президентите Рейгън и Буш-баща, който в книгата си „Голямата стратегия на Византийската империя” показва защо Константинопол лесно би се справил с талибаните и Иран. Интервюто с Едуард Лютвак е второто от поредицата „Историята днес”, в която ще се опитаме да съберем мнения, осмислящи случилото се и случващото се в хоризонта на ХХI в.
Византия щеше лесно да се справи с талибаните и Иран
Споменем ли за Византия или за Източната римска империя, преди всичко се сещаме за дълголетието на тази империя, за нейната ключова търговска роля, както и за приноса, който византийското изкуство ни е оставило в архитектурата, мозайката и скулптурата. Защо вие се заинтересувахте от „голямата византийска стратегия”?
Когато през 395 г. Римската империя е била разделена на две, западната част е била много по-силна от Източната римска империя, чийто център се е намирал в Константинопол. Западът се е ползвал от значителни географски предимства, най-голямото от които било, че единствената граница, изложена на нашествия, е минавала по Рейн. За сметка на това източната част е била застрашавана едновременно както от храбри воини, нахлуващи отвъд Дунава, така и от армиите на Иран. И все пак Източната империя е просъществувала хиляда години след рухването на Западната империя. Това се дължи не толкова на нейните богатства, нито на численото превъзходство, колкото на нейната изключителна стратегия, както става ясно от достигналите до нас текстове.
Как в продължение на хиляда години византийците са съумели да устоят на набезите на множество врагове, идващи от Централна Азия, от Близкия Изток и Запада, като дори са били в състояние да контраатакуват?
Един единствен враг е в състояние да ви унищожи. Двама врагове са предизвикателство, но ако станат трима, има шанс да започнат да се избиват помежду си. Разузнаването е винаги приоритет, за да си наясно с чуждите сили. След това идва дипломацията. Тя си служи с любезни думи и със злато, за да спечели благосклонността на чужденците или за да ги подтикне да се атакуват взаимно. Целта на всичко това е била армията и флотата на Византия да не се обезкървят в безкрайни войни. Силите на империята, разбира се, са били готови да се бият, ако се наложи.
Може ли да се каже, че нагласата на Византийската империя е била да налага стратегията на слабия на по-силния?
Не точно, защото византийската армия винаги е била на място, макар и в резерв. Ала дори когато е трябвало да се сражава, стратегията на Византия е била по-скоро да избягва челните сблъсъци, тя е предпочитала тактическите маньоври. Сред ключовете на успеха при византийците е идеята никога да не се унижават победените. Така се е действало в повечето случаи. Византийците са знаели от опит, че днешния враг най-често е утрешен съюзник, след като бъде възпрепятстван да атакува империята. Да бъде възпрепятстван, а не унищожен.
Унижението на противника не е ли основната грешка, извършена от съюзниците на Версайската конференция през 1918 г., която все пак се опитахме да не повторим през 1945 г., най-вече благодарение на плана Маршал?
Мнозина историци изтъкват с основание, че възходът на Хитлер се е дължал на „унижението”, породено от Версайския договор. Аз съм по-склонен да приема една друга теза: примирието от ноември 1918 г. е било преждевременно. Защо? Защото германската армия не е претърпяла поражение и Германия не е била окупирана. Докато след разгрома на Германия през 1945 г. вече не е имало никаква възможност за реванш. Планът Маршал наистина се оказа ефикасен инструмент в една друга война – в Студената война срещу сталинския СССР, в която денацифицирана Германия беше може би нашият най-важен съюзник.
Според отстоявания от вас принцип излиза, че трябва да оставим войните да стигнат до край, без да ги прекратяваме изкуствено? Да не би това да го е имало във византийската стратегия?
Да, когато войните не са били водени от самите византийци, а само за тяхна сметка или от техните съюзници… Дори един добър съюзник може да стане прекалено силен и следователно по-малко сигурен. Освен това византийците не са били принудени да понасят такова бреме, каквото са днешните неправителствени организации, които непрестанно хленчат и настояват за незабавно прекратяване на огъня. И то дори, когато агресорът е нанесъл желания удар и изчаква следващия удобен случай, за да нанесе втори удар. По онова време не е имало и Съвет за сигурност при ООН, който винаги настоява да се спрат бойните действия, без обаче да е в състояние да поеме отговорност и да организира мира. А функциите на войните е да налагат приемането на мира.
Сред оръжията, с които охотно са си служили византийците, е било и т.нар. от вас „разлагане на противника”?
Това е бил техният любим метод. Защо да се биеш с оръжие, когато можеш да примамиш владетелите, да ги покриеш със злато, да ги поканиш да станат част от блясъка на константинополския двор, като ги обсипваш с благороднически титли, предлагайки им династични бракове и дори обръщайки ги към хриситянската религия?… Основният принцип на византийската стратегия е бил да се избегне изчерпването на материалните и човешки ресурси. Кръв и злато!
Константинопол, по своето богатство, начин на живот и великолепие, както и по начина, по който е посрещал знатни гости, наистина е бил притегателен център. Нещо, което Америка бе дълго време за останалата част от света. Дали тя е такава и днес?
Константинопол, с пищните си палати, неудържимо е привличал всички, които са живеели в землянки, юрти или колиби. А дори в сегашния период на икономическа криза Съединените щати продължават да очароват най-талантливите умове в света. Първата причина за това е, че няма криза във високите технологии. Всеки път, когато се срещам със сина си, който живее в Сан Франциско, имам удобен повод да говоря на френски. Мнозина французи, а и други европейци живеят там. Но е вярно и че имиграцията от неквалифицирани хора силно намаля. Критериите за приемане са повишават, а броят на работните места намалява.
В днешните войни, които Съединените щати проведоха в Афганистан или Ирак, не става ли все по-отчетлив стремежът на американците да се облягат на местни армии – принцип, чийто етногенезис вие откривате във Византийската империя?
Етногенезисът е механизъм, който позволява на някое победоносно племе да задълбочи успехите си, разпростирайки своя контрол и над други племена, като те приемат да минат под неговия стяг, приемат неговото ръководство, както и да споделят с него своите победи и плячката от заграбеното. Това, което САЩ се стремят да направят с променлив успех в Афганистан, Ирак и другаде, е да формират на място армии, които биха могли да заместят американските войски и техните съюзници. Византийците не биха изпратили войски в Афганистан или Ирак. Те само биха финансирали и въоръжили етнически групи, за да се сражават те с техните врагове: хазари, таджики, узбеки срещу талибаните; кюрди срещу арабите; сунити срещу бойците на Ал Кайда.
Византийците са измислили „почетните кореспонденти”, много преди Джон Льо Каре да ги прослави. Учудващо е как навремето се е разпространявала информацията, като се имат предвид средствата за комуникация от онова време?
Разузнаването е било основополагащ принцип. Без него нещата опират само до грубата сила. Византийците са прибягвали до всички възможни средства, за да се сдобият с разузнавателни данни: шпиони, индивидуални информатори, приятели съгледвачи, специални пратеници са посещавали по-близките или по-отдалечени страни. Мисия от този род е била пратена чак в Синджан, тоест на 4 000 километра от Константинопол.
Видимо съжалявате, че днес американското разузнаване основно работи с електронно подслушване, без да използва някогашните „почетни кореспонденти”?
Имаме единодушното заключение на три анкетни комисии върху атентатите от 11 септември: липса на Humint – на разузнавателни данни с човешки произход. И никой не лекува това отклонение, защото водеща роля в шпионажа в САЩ играе една хронично некомпетентна администрация, която нито един президент не дръзва да премахне. Нещата могат да се поправят дори с неголям брой агенти, които обаче трябва задължително да владеят чужди езици.
Не си ли приличаме и по това с Византия, че нашите човешки ресурси не са безгранични? Освен това ние ценим нашия живот, докато нашите потенциални врагове – най-вече джихадистите – нямат подобна грижа?
Това е напълно вярно. Навремето всеки войник на Византийската империя е минавал през двугодишна подготовка, която е струвала наистина скъпо. И той е ставал много опитен, когато се е превръщал във ветеран. В периода VII –X в. всяка лято на ветераните им се е налагало да се сражават с мюсюлмански доброволци, тръгнали да завоюват Империята. Някои от тях са били съвсем неопитни войници, но е имало фанатици, които са мислели само за плячка, както и за девиците, отредени на мъчениците. Очевидно е, че византийските войници не е трябвало да бъдат жертвани в челен сблъсък с тези пълчища. Използвали са се различни хитрости и маньоври, с помощта на клопки и контраатаки.
Византийците, както изглежда, никога не са възприемали врага като окончателно победен. Не е ли това един важен урок от историята, към който трябва да се върнем особено след разпада на СССР, когато заедно с Френсис Фукуяма повярвахме в „края на Историята”?
На наше място византийците биха направили всичко възможно СССР да оцелее – като се намали вредоносната му сила – за да има той достатъчна сила, за да сдържа чеченци и други народи от този род. Не забравяйте също така, че чак до края САЩ бяха враждебни към независимостта на Украйна.
Във време, когато сайтът „Уикилийкс” продължава да вади наяве тайните на американската дипломация, не завиждате ли на византийската стратегия, която толкова добре е успявала да запази тайните си?
Съвременните дипломати пазят тайни по навик. Което доста благоразумно им позволява да запазят поверителността на много от информациите си, както и за проведените разговори. Преговорите за Иран са чудесен пример за това. Дипломацията на Византийската империя, напротив, се е основавала преди всичко върху публични прояви и церемонии. Пазела се е тайна само когато е трябвало да се сплотят съюзници срещу ненадейния враг. Очевидно, че навремето не е имало медии, които да предприемат разследваща журналистика. Но е имало обществено мнение, което все пак е трябвало да се държи под контрол, както и информация, която да се държи в тайна. Некадърните императори лесно са бивали детронирани.
Le Point
Едуард Николае Лютвак (род. 1942 г.) е американски историк, политически анализатор и военен стратег, специалист по международни отношения. Роден е в Арад, Румъния. Бил е дълги години политически консултант на Държавния департамент на САЩ, бивш съветник на президентите Роналд Рейгън и Джордж Буш-баща. Дългогодишен преподавател в университета „Джон Хопкинс”, той въвежда в социалната теория понятия като турбо-капитализъм и гео-икономика. Сред по-известните му книги са: „Държавният преврат” (1968), „Стратегията: логиката на войната и мира” (1987) и „Голямата стратегия на Византийската империя” (2009).
Превод Тони Николов
