„Опитите за нормализация на комунизма ще бъдат улеснени от глобалната криза.” С Михаил Груев разговаря Димитрина Чернева.
Какви са размерите на соцносталгията и доколко опасни са опитите за реабилитация на комунистическия режим? Как да интерпретираме ревизионистичните амбиции на т. нар. „нормализиращ дискурс“ и шумно рекламираните събития за отбелязване на 100-годишнината от рождението на Тодор Живков и 70-годишнината на неговата дъщеря? Допустимо ли е дебатът за комунистическото минало да бъде подменян със семейно-родствени и клиентелистки мероприятия? Интервюто с Михаил Груев, преподавател по съвременна история на България в Софийския университет, е седмото от поредицата „Историята днес”, в която събираме мнения за случилото се и случващото се в хоризонта на XXI в.
Защо избрахте съвременната история?
Заниманията ми като студент и докторант бяха свързани основно с етнологията и по-специално с историческата антропология, тоест с проекциите на културата на миналото в настоящето. Имаше и елемент на случайност, тъй като по онова време нямаше свободно място в Катедрата по етнология, а се откри място за асистент по съвременна българска история в Катедрата по история на България и така аз получих възможност да комбинирам двата типа знание – чисто историческото знание, което минава през архивите и през работата с документите, и антропологическото знание, в основата на чиято методология е работата с живия човек, с живите свидетелства от миналото. Заниманията ми до този момент са опит да се концептуализира съвременната история именно като пресечна точка между историята, етнологията, социологията и културологията, въобще като едно интердисциплинарно поле, в което има място не само за историци. Традиционната историография – поне българската историография до този момент – е прекалено фиксирана върху документа, дори бих казал, че има фетишизация на документа, което е много характерно за позитивисткото направление в хуманитаристиката, и то за позитивизма на XIX век. Позитивизмът на XIX век обаче е бил продуктивен и възможен заради ерудицията на учените от онова време. Разбира се, в съвременното общество, в което процесите на модернизация и глобализация протичат толкова активно, че дори не сме в състояние да рефлектираме върху този факт, такъв тип знание изглежда остаряло и архаично. Това беше и моето основание да се насоча методологически към полето на историческата антропология, още повече, че в България то беше, така да се каже, незаето. Двете науки – историята и етнологията – съществуваха сами за себе си, всяка със своите извори, всяка със своята методология. Действително, етнологията се развиваше общо взето под шапката и под чадъра на историческата наука, в марксическата епистемология на науката дори беше характеризирана като „помощна историческа дисциплина“, но по същество сечение между тези две дисциплини не беше направено.
Предполагам именно съвременната история е изключително благоприятна почва за изследователския метод на т.нар. микроистория.
Като казвам историческа антропология, имам предвид – понеже съм донякъде повлиян от немската школа – това, което се разбира под историческа антропология в германоезичния свят. На различните места под това понятие разбират различни неща. Във всеки случай микроисторията е едно от лицата на историческата антропология, което се роди в Италия през 70-те години на ХХ век. Това направление придобива все по-голяма популярност сред социалните историци в цял свят. Така че като казвам историческа антропология, имам предвид своеобразна методологическа „шапка“, под която следва да се разбира и микроистория, и история на манталитетите, и, разбира се, съвременна социална история. В края на краищата това е доста близо и до школата Анали във Франция и до нейното съвременно продължение в лицето на Жак льо Гоф.
Подобен подход, който е по-комплексен, би трябвало да е по-привлекателен за младите хора. Спомням си обаче едно ваше изказване, че близкото минало на България не фокусира в такава степен интереса на младите историци, че те не са особено изкушени от четене на документите, предоставени на Комисията по досиетата.
Комплексният подход е по-привлекателен, но и по-труден. Той изисква много по-широка обща култура и много по-добра информираност за съвременното развитие на световната историография и за различните методологии на отделните школи. И това е причината този подход все още да няма много последователи. Действително, някои по-млади колеги се опитват да работят в тази парадигма, но техният брой не е голям, тъй като това е по-трудният път. По-лесният път – този на утъпканата историография – е четене на документите и тяхната интерпретация и реинтерпретация. В историята на комунистическия период обаче, този подход ми се струва особено контрапродуктивен, тъй като ние разполагаме само с официалните документи на репресивната държава и въобще на самия държавен апарат – на комунистическата партия и на отделните държавни институции, които бяха сраснати с тази партия-държава. Така че имаме сериозен методологически проблем, ако интерпретираме събитията, базирайки се единствено на тези документи, защото те представят само една гледна точка – тази на субекта на властта. Гледната точка на обикновения човек, на човека отдолу – без значение как се е позиционирал той в хода на своята житейска треактория – остава извън погледа на тези документи. Споменахте Комисията по досиетата, както я наричаме накратко – доколкото има поглед към обикновения човек, той е отново с цел наблюдаване, следене и контролиране на отделната личност. Така, изпадайки от погледа на официалната държава, обикновеният човек изпада и от погледа на изследователя. Струва ми се, че тук е основната методологическа слабост на този кръг историци – те всъщност са леви като начин на мислене и като отношение към света и доста демодирани като методология – които строят целите си концепции, строят тезите си единствено върху документите. Факт е, че когато става дума за по-дълбочинните процеси в обществото и за престъпленията на режима, част от тях не са документирани върху хартия. Най-емблематичен е примерът с тези между 8 и 10 хиляди души, убити без съд и присъда през първите седмици след преврата на 9 септември 1944 г., за които няма никакви документи. Всичко това се знае, то съществува в колективната памет на обществото и то като травматична памет, но никъде няма документи, няма списъци, няма заповеди за екзекуцията на тези хора. Всичко е вършено по устни заповеди и по личното усмотрение на самите екзекутори. От документите изпада всъщност целият механизъм на унищожението. Тук ще направя аналогия с немския дебат за националсоциализма и за съдбата на евреите. Именно подобен подход даде основание на някои да отричат Холокоста, защото освен протоколите на конференцията от Ванзее, почти не са намерени други документи. Този подход игнорира паметта на милиони хора, фетишизирайки документа. Или друг пример – процесите във всекидневието, които текат под повърхността на обществения живот и са толкова пъстри и разнообразни. Официалната държава и съответните партийни органи частично ги регистрират, но не са в състояние да ги обхванат в тяхната дълбочина и широчина. По този начин се лишаваме от цяла сфера на познанието за близкото минало, каквато е историята на всекидневието, която може да обясни как комунизмът се настанява върху местните стереотипи, предразсъдъци и манталитети, как се адаптира и как завладява все по-широки слоеве. Тези процеси почти не могат да бъдат уловени от официалния документ. Така че, дебатът в историческата наука е открит, той е много по-широк и е свързан с това кои свидетелства приемаме за релевантни в едно научно дирене и кои игнорираме и какъв е принципът, по който привилегироваме едните и неглижираме другите.
Нека се върнем към т. нар. нормализация на комунизма – доколко сериозен е този проблем? Говорите за две тенденции, за двупосочни опити за „пълзяща реабилитация“ на комунистическия режим – отгоре, през публични личности, които са били важна част от комунистическия елит…
И които имат лични, користни ползи.
И отдолу, в рамките на една характерна носталгия по миналото сред обикновените хора от по-възрастното поколение.
Действително, считам, че този процес е двупосочен, но с различна интензивност. Най-напред ще се спра на процеса отдолу, който върви по линия на т. нар. соцносталгия, която се оказва общ източноевропейски феномен. В Германия й казват осталгия (Оstalgie) – носталгия по изтока, в Югославия това е т.нар югоносталгия. Има различни локални термини за един и същ феномен, който без съмнение е общ и не бива непременно да се свързва с осъзнато желание за някаква реставрация на стария режим. По-скоро става дума за процеси, характерни за поколението, което е било в активна възраст преди 1989 г. Добро или лошо, това поколение е живяло в тази система, адаптирало се е към нея. Освен това, с времето на активната възраст са свързани най-свидните спомени в живота на всеки човек – любовта, създаването на семейство, дом и т.н. Това са вечни човешки ценности и човек не може да не изпитва носталгия по времето, в което те са били актуални. Действително този процес отдолу взима най-разнообразни и причудливи форми – от селския кмет, който поставя транспарант на Тодор Живков, до някой, който превръща къщата си в музей на вехтории от тази епоха. Не бих привидял обаче в този процес отдолу опит за реставрация на режима.
Миналата година участвах в конференция на тема: „Българският комунизъм – живот след смъртта“. Съвсем скоро ще бъдат издадени материалите от тази конференция, които доста набъбнаха, показвайки, че дебатът в научните среди продължава. По време на форума част от авторите, Румен Аврамов например, обърнаха внимание върху факта, че през 60-те години на XX век съществува додеветосептемврийска носталгия, в началото на миналия век пък има носталгия по предосвобожденската епоха. Носталгията изглежда е специфичният начин, по който едно отиващо си поколение гледа към своята младост, към активния период от своя живот. В този смисъл тя не бива да се драматизира, тъй като не е свързана задължително с утопични възгледи за реставрация на стария режим. Впрочем, на границата между XIX и XX век самата носталгия е мислена като вид психическо заболяване и швейцарският лекар, който се е опитал да дефинира това понятие, е установил, че след завръщането си у дома тежките носталгици по домашното огнище не се излекуват, тъй като тяхната представа е центрирана върху миналото, а не върху настоящето. В този смисъл не гледам на соцносталгията като на някакъв сериозен проблем за обществото. Проблемът е, когато тя бъде използвана от хора, свързани по различен начин със стария режим и целящи изпиране на историята и манипулиране на общественото мнение. Разбира се, най-характерен е случаят с реабилитирането на семейство Живкови, свързан с личности и цели кланове на комунистическия елит, представлявали тяхна пряка клиентела и опитващи се със задна дата да сиропират миналото и да представят собствените си биографии в една съвършено различна светлина.
Да, но това са все пак отделни лица. По-опасно е въвличането в тази реабилитация на сериозни институции като СУ „Св. Климент Охридски“.
Отделни, но доста влиятелни лица, трябва да отбележим. С честването на стогодишнината на Живков миналата година бяха ангажирани областният управител на София и телевизията bTV, чийто фактически собственик се оказва лично свързан с Правец и с обслужващата сфера на бившия режим. Бяха въвлечени, разбира се, и други влиятелни медии. И така, през личностите се стига до институциите. Особено неприятно е ангажирането на Софийския университет. Не споделям и драматизацията около подобни събития – например конференцията, посветена на 70-годишнината от рождението на Людмила Живкова – но така или иначе случилото се е повод за сериозен размисъл. Бяха отправени обвинения към историческата колегия, задето не се е противопоставила. Факт е, че общо взето историческата колегия се дистанцира от тази проява. Всъщност тя беше организирана от две исторички – Искра Баева и Евгения Калинова – които са известни със своята пристрастност и със симпатиите си към комунистическия режим. Останалата част от колегията се дистанцира и там се озоваха в общи линии Баева, Калинова и оцелелите фигури от людмилието, както много сполучливо Вера Мутафчиева нарича цялото това обкръжение около Людмила Живкова. Така сред участниците не намериха място изследователи като Иван Еленков, Владимир Мигев, Пламен Дойнов, Любомир Огнянов – хора с различни възгледи, но всеки един от тях автор на поне една научна монография върху проблем, свързан пряко с темата Людмила Живкова. За сметка на това имаше встъпителен доклад под наслов „Всичко за майка ми“ или нещо подобно. Казаното дотук не означава, че съм против историзацията на тази тема. Тъкмо напротив. Изцяло съгласен съм с написаното от колегата Явор Сидеров в Либерален преглед, че тъкмо сега е времето да се историзира Людмила Живкова, проблемът е, че това не може да стане без да се историзира людмилието. Така наречената „научна конференция“ обаче впрегна каруцата пред коня – там людмилието трябваше да историзира само себе си, а дъщерята да рефлектира по отношение на майка си. Това е нелепо, тъй като именно наличието на дистанция и рефлексивност по отношение на обекта на изследване са conditio sine qua non на всяко научно дирене.
Като историк вие сте изследвал личността на Живкова, до какви документи имахте достъп?
Трябва да кажа, че изследването на Живкова е доста трудна материя. По-рано имах идея да напиша книга, всъщност все още не съм се отказал, но във всеки случай бях доста стъписан, когато пристъпих към работа по тази тема. Бях смутен от твърде ограничената изворова база, върху която може да стъпи едно такова изследване. Аз говорих против фетишизацията на документите и против изключителността им в историческото изследване, но заедно с това си давам сметка, че не може да има историческо изследване, което въобще да игнорира документа и да не стъпи върху него. Такъв подход не е научен, той е контрапродуктивен. Проблемът е, че цялата лична документация на Живкова, която би трябвало да съставлява днес личния й фонд в Централния държавен архив, липсва, тъй като в нощта на смъртта й цялото й лично имущество и всичките й документи са иззети от УБО по нареждане на баща й и най-вероятно са унищожени. Тоест, всичко онова, което свидетелства за мрежовизацията на нейния подход и за окултно-езотеричните й увлечения, всъщност отсъства като документация.
Има ли все пак някакви следи за тези увлечения в документите, които са налични?
Да, има откъслечни податки най-вече в протоколите от заседанията на председателството на Комитета за култура, където са протоколирани изключително странни нейни изказвания, свидетелстващи за доста напреднала душевна болест в края на нейния живот. Там тя казва например, че през 2000 г. българският език ще бъде най-говореният език в света, че пак през 2000 г. България ще бъде център на фини енергии във вселената и въобще неща, които дори твърде сервилното нейно обкръжение е възприемало като доста странни. Спомням си нейната реплика по повод очевидно изумения поглед на Димитър Филипов, един от нейните заместници: „Не ме гледайте така, другарю Филипов“. Но това са, така да се каже, вторични документи. Разбира се, има много устни свидетелства на хора от това време, както и доста сериозна мемоарна литература по проблема. Всички те свидетелстват за тези увлечения. Там връзките с Ванга са също много добре засвидетелствани. Проблемът е – това е общ проблем на съвременната история – че нямаме достъп до съветските архиви. Известно е, че България и въобще целият източен блок са наблюдавани под лупа, така че руснаците са единствените, които си позволяват да наблюдават Живкова, тъй като българската Държавна сигурност по обясними причини се страхува да прави това и да регистрира подобни факти. Обкръжението на Живкова е все от хора, свързани с ДС, но така или иначе няма доклади и донесения за нея. Предполага се, че тези хора са докладвали или лично на Тодор Живков, или на началника на неговата охрана генерал Кашев. Ако има писмени донесения, то те са унищожени и със сигурност не са в наличност в настоящия момент.
Опитите за реабилитация на комунизма вървят успоредно с общоприетото схващане – твърде възторжено в началото на прехода – на европейската демокрация като необходим контрапункт на нашето минало. Всичко това паралелно с дълбоката криза на западните демокрации. Какви са посоките на тази криза и по какъв начин този упадък на политическото ще се отрази на българското общество и институции?
Историческият опит на България показва, че кризите, които в световен мащаб започват като стопански, в България протичат много тежко и метастазират в различни сектори на обществото, включително в духовния и интелектуалния живот. Освен това, тук тези кризи започват относително по-късно, но за сметка на това продължават доста по-дълго. От тази гледна точка изглежда, че преодоляването на стопанската криза тук няма да е толкова бързо и това ще доведе до задълбочаване на кризата на демократичната система и до отблъскването на все повече хора от обществения живот. Това е и социален процес, свързан с маргинализацията на широки слоеве от обществото и загубата на перспектива включително за хора с интелект и солидни позиции. Така че опитите за норамлизация на предишния режим ще бъдат улеснени от глобалната криза. Ненамирайки утеха и перспектива в актуалното битие, все повече хора ще се обръщат към миналото, към национализма, към езотериката… Въобще съществуват доста паралели между това преди и това сега. Прогнозата ми е, че ревизионистичната вълна по отношение на комунистическото минало ще продължи. От значение е да бъдат чувани гласовете на хората, които познават тази епоха и имат капацитет и интелект да оценят кое е важно за българското общество към настоящия момент. Сериозен недостатък на либералното течение в историографията и въобще в социалните науки е, че учените, които работят и мислят в тази парадигма, избягват да контактуват с медиите и предпочитат да се затворят в себе си, в своите тесни научни занимания.
Всъщност това самозатваряне е част от глобалната криза, свързана с недоверието към политическите партии.
Това е сигурна индикация за общата криза на демокрацията и на типа политическа система, конструирана през 90-те години. То е свързано, разбира се, с липсата на реална алтернатива и постепенното формализиране на политическия процес, с превръщането на изборите в технологичен проблем заради купуването на гласове и подмяната на волята на избирателите, с омерзяването на интелигенцията, която предпочита да си остане вкъщи.
Михаил Груев е завършил история в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 2001 г. защитава докторат по история, а от 2002 г. е преподавател в Катедрата по история на България в Историческия факултет на Софийския университет. Преподава съвременна българска история и етнология на етническите групи. Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор е на книгите „Между петолъчката и полумесеца. (Българите мюсюлмани и политическият режим 1944–1959 г.)”, „Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим“ (в съавторство с А. Кальонски), „Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на ХХ век“, „Насилие, политика и памет. Комунистическият режим в Пиринска Македония през рефлексията на съвременника и изследователя“ (съавтор и съсъставител).
