Цветът е идея
Днес традиционни въпроси като политическата и военна история все повече отстъпват на заден план. За сметка на това историята на изображенията, както и тази на схващанията и на всекидневния живот, са във възход, настоява френският историк Мишел Пастуро в интервю от поредицата „Историята днес”, в която събираме мнения за случилото се и случващото се в хоризонта на XXI в.
Детството ви е преминало сред художници…Това оформи ли по някакъв начин светогледа ви?
Да, още от съвсем малък. Баща ми беше част от групата на сюрреалистите. Негов приятел беше Андре Брьотон, когото често виждах, докато бях дете. Спомням си, че той много обичаше зеления цвят. Баща ми имаше много приятели художници, сред които бяха Ив Танги, Кирико, Марсел Жан. Често ме водеше в техните ателиета, които ми се струваха като извадени от приказките места! Трима от моите чичовци по майчина линия също бяха художници. Може да се каже, че от всички страни бях заобиколен с цветове и бои…
И въпреки това избирате да станете историк…Причината наистина ли е Айвънхоу, както разказвате в Цветовете на нашите спомени?
Без никакво съмнение. Става дума за филма на Ричард Торп (1952 г.), а не за романа на Уолтър Скот. Бабата на един мой приятел държеше киното към енорията в селцето, където прекарвах ваканциите си и можех да гледам безплатно филма всяка вечер в продължение на цяла седмица. Бях на седем години. Оттогава датира и предпочитанието ми към рицарите. Средновековието се превърна за мен в истинска страст. Най-вече XII и XIII век, периодът, в който се развива действието на Айвънхоу. Това е епохата на рицарството, на турнирите, на замъците, началото на хералдиката, на кръстоносните походи, на катедралите, с една дума всичко, което свързваме със Средновековието! Епохата на Карл Велики не е съвсем „истинското” Средновековие, а XV век е зората на модерните времена…
Защо избрахте да следвате в Екол де Шарт[1]?
Именно заради хералдиката, по която се запалих на около дванайсетгодишна възраст. В гимназията, в един от часовете по рисуване, учителят ни накара да нарисуваме витраж, изобразяващ герб. Бях толкова запленен и очарован, тази рисунка съдържаше в себе си толкова много символика и тайнственост, така че аз твърдо реших, че искам да се занимавам именно с това. Освен това много обичах латинския (от десетгодишен чета и превеждам всеки ден от латински) и пътят ми изглеждаше предначертан.
Темата на докторската ви дисертация – върху средновековната животинска хералдика – е била лошо приета…Защо?
Да, наистина преподавателите ми се опитаха да ме убедят да я сменя. Може би защото им се струваше твърде незначително и дори абсурдно някой да се интересува от хералдика – не подхождаше на строгостта и ерудицията на Екол де Шарт. Или пък просто намираха тази наука за твърде назадничава. Но това, от което аз се интересувах, беше историческия документ, самият теоретизиран образ на герба, който ни помага да разберем символиката на средновековните изображения…В съвременния свят много от знаците идват от онази епоха: знамената, различните лога, емблемите на спортните отбори, пътните знаци…
Допускате също така грешката да се интересувате от символиката на животните…
Да, тогава се смяташе, че тази тема е твърде несъществена за историята. Също както и историята на храненето и въобще всичко, което засяга ежедневния живот и материалната култура. Но за 40 години, благодарение на влиянието на антрополозите и лингвистите, историците започнаха да се интересуват от символиката на животните. В историята има различни модни течения, важни и не толкова значими теми. Днес традиционни въпроси като политическа и военна история все повече отстъпват, стига се до там, че често липсват достатъчно трудове по тази тематика. За сметка на това историята на изображенията, както и тази на схващанията и на всекидневния живот са във възход.
Но как животното ни помага да разберем дадена епоха?
Животните имат отношение към всички разклонения на историята: материална, всекидневна, религиозна, символическа! Това е ключова тема не само за историята, но и за всички останали хуманитарни науки. Освен това средновековните текстове са изключително богати на сведения за животните, което много подпомага работата на историците. Собственият ми интерес ме насочи към тази тема. Още от съвсем малък бях силно запленен от мечката, от гарвана и от прасето, нямам представа защо! Много съм работил върху отношенията между човека и прасето. В момента изучавам една интересна история, която е имала огромно отражение през XII век: най-големият син на френския крал Луи VI умира в Париж като пада от коня си, след като едно прасе се спъва в краката му. Тази смърт е била смятана за недостойна и дори позорна.
Тоест имате слабост към животни, будещи неприязън…
Да, така е. Но може би именно заради лошата им слава за тях има много повече документи, отколкото за будещите възхищение животни. Доброто винаги е еднотипно, докато злото и диаболичното притежават безброй нюанси…Да вземем за пример гарвана: в очите на средновековния човек това е едно изключително зловещо животно! Християнската символика на гарвана е много негативна, защото в библейския епизод описващ потопа, гарванът, вместо да оповести приближаването на сушата, е зает да пирува над мъртъвците. И въпреки всичко той е забележително животно.
Но зад символите, както сам сте доказал, често се крият преднамерени стратегии…
Да, залозите винаги надминават простата символика. Бидейки самият аз доста едър, се заинтересовах от историята на пълнотата. Откога хората мерят теглото си? За историкът е трудно да отговори на този въпрос. Но през Средновековието често се споменават крале или принцове, които се смятат за дебели. Трябва да се вземе под внимание обаче фактът, че тези които пишат, са монаси и за тях „дебел” означава просто „враг на Църквата”. Никое свидетелство не трябва да бъде взимано за чиста монета. Историците на бъдещето, занимаващи се с облеклото, ще имат за източници днешните модни списания. Надявам се да не бъдат толкова наивни, че да повярват, че хората през 2012 г. са се обличали както в списанията. Никой не се облича по този начин. Това е въображаемият свят на дрехата, а не действително носената дреха. Също както миниатюрите, драпериите, витражите на Средновековието ни показват предмети, разкриващи по-скоро ценностите и идеалите на епохата, отколкото техните действителни качества.
Но може ли да се каже, че тези изображения са лъжливи?
Разбира се, че не! Въображаемото действително съществува, винаги съм го твърдял! То засяга всички ни и не се противопоставя на реалността, ами просто е друг вид реалност. Когато си историк, трябва да се интересуваш от въображаемия свят на различните общества, по възможност и от този на отделните индивиди. За периода, в който съм се специализирал, е много трудно да се открои и вземе под внимание отделната личност, но за сметка на това там има много силно изразен колективен въображаем свят. По същия начин в днешно време социолог, който е съсредоточил работата си върху конкретно общество, трябва да вземе под внимание неговите вярвания, мечти и суеверия, иначе трудът му ще е непълен и най-вече неточен.
Защо не трябва да се работи само върху един единствен ограничен период от време?
Аз съм медиевист и ми е много трудно да се огранича само в Средновековието. Проблемите, върху които работя, не могат да се поберат единствено в този период. Нещата се променят бавно и постепенно. Това важи и за историята на цветовете. От края на XIX век насам разполагаме с множество проучвания за любимите цветове на европейците. Резултатите винаги са едни и същи: синьото винаги е на първо място, с 45% от отговорите. И то във всички европейски страни, независимо от социалните и исторически промени. Това е невероятно! Всички изключителни събития, които са се случили през XX век, не са повлияли по никакъв начин върху този толкова обикновен въпрос: „Кой е любимият ви цвят?”. Което от своя страна доказва, че става дума за асоциациите, които цветът събужда и за неговия въображаем аспект, а не за материалната му страна.
Следователно цветът е по-скоро културен феномен?
Разбира се, и проблемите, свързани с него, са проблеми на цялото обществото. Освен това дефинициите, концепциите, разбиранията за цветовете са различни за различните култури. Дори да съм съсредоточил проучванията си върху Западна Европа, аз се интересувам от работата на другите и знам, че за японците например червеното е успокояващ цвят (идеята за тонизиращото, възбуждащо червено, принадлежи на Запада, тя не е универсална). Японците различават по-добре от нас различните нюанси на червеното и най-вече на бялото. В японския за някои цветове има изключително богат и изтънчен набор от думи, който е много трудно да бъде преведен на който и да е западен език.
Но какво всъщност търсите, изучавайки цветовете?
Опитвам се да разбера какво в действителност представлява цветът: материя, пречупване на светлината, усещане, дума, идея…Един римлянин от Античността не би могъл да каже, че харесва този или онзи цвят, а за нас това е нещо съвсем обикновено. За него цветът е качество, атрибут, не абстракция или идея. За нас той е и двете наведнъж – едновременно имаме и съществителни и прилагателни за цвят. В момента се опитвам да определя кога точно западният свят е преминал от цвета-качество към цвета-идея. Струва ми се, че това е станало между XI и XIII век и че хералдиката е изиграла важна роля в този преход.
Ако в миналото хората не са възприемали цвета като идея, как бихме могли да опознаем древните общества?
Това е проблем, с който историците често се сблъскват. Имам ли право да изучавам миналото от гледна точка на днешните понятия, класификации и знания? Къде точно започва анахронизмът? И когато в лабораторията използваме съвременни уреди и технологии, за да проучим напластяванията на цветове по античните и средновековни останки, това не е ли анахронизъм? Всички тези знания и технологии са измислени въз основа на светлинния спектър, който е бил напълно непознат до XVII век…Развитието на физиката и химията са просто етап от историята на знанията. Това, което казахме за цветовете, важи в пълна сила и за историята на животните. Начинът, по който са ги разпределяли в различни категории, е бил съвсем различен от нашия. През Средновековието понятието „бозайник” не е съществувало. Китът и делфинът са били считани просто за риби. Но за сметка на това в очите на всички драконът е бил съвсем реално животно. Би било анахронизъм да го смятаме за илюзорно същество.
Идеята превъзхожда ли реалността и възприятието?
Смятам, че цветът е преди всичко идея. Това мое схващане се потвърждава най-вече от факта, че дълго проучвах връзката между незрящите хора и цветовете и се оказа, че един по рождение незрящ човек в зряла възраст има същата култура на цветовете както един нормално виждащ.
Но защо цветът е причина за толкова много идеологически спорове?
Хората винаги са разделяли цветовете на благородни и неблагородни. Разполагаме с проповеди на протестантски реформатори от XVI век, насочени срещу червения, жълтия и зеления цвят, защото са ги считали за непристойни и неприлични! Различните социални групи винаги са се отличавали помежду си по цвят. Дори днес, ако вземем за пример едно училище от краен квартал и някой елитен колеж, ще забележим, че децата въобще не са облечени по един и същ начин. В хубавите и изискани квартали цветовете са дискретни и умерени. Докато в по-бедните и крайни райони властват шаренията и крещящите, агресивни цветове.
Откога черният цвят е смятан за „шик”?
Всички цветове са амбивалентни, съдържат в себе си положителни и отрицателни аспекти. Черното като признак на лукс и елегантност се е наложило като такова към края на Средновековието, когато става на мода в кралските среди. Днес намираме отпечатък от тази мода в смокинга, в малката черна рокля…Това не пречи черното да бъде свързвано с грешката, с греха, със смъртта!
В какво точно се състоеше работата ви по филма Името на розата на Жан-Жак Ано?
Този филм беше за мен много ценен опит. Бяхме осем историци, аз отговарях за цветовете, дрехите и емблемите. Жан-Жак Ано често ни задаваше въпроси, на които не можехме да отговорим. Това ни помогна да осъзнаем собствените си пропуски. Действието се развиваше през XIV век и аз си дадох сметка, че познаваме много добре всекидневния живот, предметите, дрехите, религиозните ритуали от тази епоха, но не знаем нищо за техните жестове и маниери. Как например са се поздравявали? Трудно е да се отговори…
Вече сте написал две книги, посветени на синьото и черното. А зеленото, вашият любим цвят?
В момента пиша книга за него. Зеленото е цветът на съдбата, на късмета и неуспеха, на надеждата и отчаянието. Той се асоциира с всичко променливо: младостта, любовта, парите, случайността , ориста…Дори днес, при социологически проучвания, 10% от запитаните казват, че ненавиждат този цвят, защото смятат, че носи нещастие. Вярно е, че за направата му дълго време са се използвали изключително токсични елементи и съответно е имало много инциденти. Това също така е и цветът на дявола, на демоните и на странните същества…
Le Point
Превод от френски: Мина Петрова
Мишел Пастуро (род. 1947 г.) е сред най-известните съвременни френски историци, преподавател в престижното Практическо училище за висши изследвания (Париж), където ръководи Катедрата по история на западната символика. Той е първият специалист в Европа по история на цветовете. Сред по-известните му книги са: „Всекидневният живот във Франция и Англия по времето на рицарите на Кръглата маса” (1976), „Фигури и цветове: изследвания върху символиката и средновековната чувствителност” (1986), „Прасето. История, символика и готвене на свинята” (1987), „Шахът на Карл Велики: една игра, за да не се играе” (1990), „Тъканта на дявола” (1991), „Европа: памет и емблеми” (1990), „Знаменитите животни” (2001), „Униформа/униформи” (2002), „Една символна история на западното Средновековие” (2004) и др. През 2010 г. получава наградата „Медиси” за книгата си Цветовете на нашите спомени.
Още по темата:
