Ако сравним новия роман на Силвия Томова „Тит от Никомедия” с предишните й прозаически книги, ще видим, че тя е авторка, която умее да пише различно. Предишната й излязла книга с разкази „Черни маслини и двама мъже” (2010) разчиташе на резкия обрат, преобръщането, колажността, шрихирането на персонажите, тактилността, внезапното влизане на читателя в ситуацията (in medias res). Литература, която диша учестено, задъхва се или пък не може да си поеме въздух – динамично, импулсивно, напрегнато писане. „Тит от Никомедия”, новият роман на авторката, демонстрира точно обратното. Той е плавен, протяжен, поетичен. В него действието върви последователно, героите са плътни и детайлизирани, текстът напредва чрез задълбочаване във вътрешния им свят, персонажът бавно се очертава пред окото на читателя. Липсва външният повествовател, историята се развива през два индивидуални разказа – на император Диоклециан, последния езически владетел на Римската империя, и на Тит от Никомедия – скулптор. Двата разказа са дори графично разделени в романа, а писането е силно вдълбано в личните им преживявания и оценки на времето, в което живеят. При Тит това е моделирано стилистично през епистоларната форма, разказът тече под формата на писма, които ваятелят пише до своя любим. При Диоклециан разказът добива плътност през съчетаването на личната биографема (императорът разказва собствената си история) с историческата перспектива, която тече в синхронен и диахронен план – в нея оживяват историята на Рим, древните богове, а заедно с тях и настоящето, събитията от управлението на самия владетел.
„Тит от Никомедия” е исторически роман, който обаче предпочита да види историята не като хроника, а като философия. Да проницае отвъд видимото и да сглоби фактите през субективното преживяване на героите си. Разказът гледа в окото на кризата – политическа, културна и религиозна. Той ни среща с вечния град, който стои на ръба между две епохи – езическата и християнската. Християнството в романа навлиза през идеята за край на стария свят, който означава и крах на определен вид ценности, хора и модели, които вече не могат да съществуват. В романа християнската идея е представена от нейното зараждане през сектата до прерастването й в мащабно социално движение, отказващо да се кланя не само на старите богове, но и заставащо срещу съществуващите модели на власт. В богатия текст на романа легендарното, историческото и културното застават рамо до рамо. В него можем да видим персонажи – от военачалника св. Георги до образа на изгряващия първи християнски император на Рим Константин. Както във всеки добър исторически роман и тук централните персонажи на историческото събитие са удвоени от персонажи, които остават в кулоара, извън голямата история. Такива са образът на градинаря Балаш, който в своето смирение и в способността да общува и вае природата, напомня на бога, цялата история около Валерия и Александра, дъщерята и съпругата на Диоклециан, а и самият Тит, чиято гледна точка към събитията, е алтер его на монументалното повествование на самия Диоклециан, вид способност историята да бъде погледната през естетическото, приватното, интровертното.
Това безспорно е силен роман, който не избира лесните форми на разказ. В него събитието винаги присъства индиректно, като разказ за вече случилото се. Текстът предпочита коментара, проследяването на скритите връзки между отделните ситуации. Неговите разказвачи, където и да се намират като роля спрямо голямата сцена на историята, стоят някак встрани, наблюдавайки, анализирайки и автоанализирайки своите собствени преживявания.
В настоящето наблюдаваме като глобална тенденция все по-голям интерес на романа към историята, политиката и социалното движение. Тук трябва да се добави и фактът, че историческият роман в България има много силна женска традиция, която се свързва с имената на писателки като Фани Попова-Мутафова и Вера Мутафчиева. Ето сега имаме и една съвременна авторка, която прави своите първи стъпки в историческата фикция, при това силно и уверено.
Снимката на Силвия Томова на главната страница е на Мая Любенова
