0
1337

Историята на една цигулка

Какво ни шепти една цигулка, оцеляла след корабокрушението на „Титаник“?

Любовта е по-голяма от обичащия.
Йосиф Бродски

Знаем, че има различни видове паметници – изработени от камък, от метал, та дори от папирус и пергамент – т.нар. писмени паметници. А може ли една цигулка да бъде паметник?

Коренът на думата паметник, както е известно, идва от памет, т.е. става дума за това, което трябва да помним, да не забравяме. И макар че паметникът е веществен артефакт, той свидетелства за нещо, което е по-скоро невеществено. Без човешкото осмисляне всеки паметник би бил къс индиферентна материя. За дъжда например е съвсем безразлично дали ще мие бюста на големия наш поет Христо Ботев, намиращ се на едноименния столичен булевард, или Белоградчишките скали.

Така че паметникът е сигнална лампа за човека, а ако се изразим антропоморфично – уста, която нашепва. В нашия случай тази метафора е още по-подходяща, тъй като нерядко сравняват цигулката, този чуден музикален инструмент, с човешкия глас – мекотата на нейния тембър напомня за този най-съвършен музикален инструмент.

Цигулката, на която са посветени следващите редове, е създадена през далечната 1910 г. в Германия. Тя била подарена на музиканта Уолъс Хартли, родом от Колн, Ланкашър (Англия), от годеницата му Мария Робинсън. На струнника на инструмента пише: „За Уолъс, по случай нашия годеж, от Мария“.

Днес цигулката се съхранява в Музея на „Титаник“ в Тенеси. Защо там ли?

Уолъс Хартли, чийто баща е хормайстор в методистки параклис в родния му град, заминава на плаване с прочутия параход „Титаник“, където ръководи състав от седем човека[1].

„Титаник“, който отпътува от пристанището на Саутхемптън, корабокрушира на 15 април 1912 г., удряйки се в айсберг в Атлантическия океан. Умират повече от 1500 души, между които и Уолъс Хартли. Заедно с него загиват и останалите музиканти.

От британския музикант обаче остава нещо ценно, остава цигулката, подарена от годеницата му. Тя е открита в чанта с релефните инициали на загиналия британец (вероятно затова е и оцеляла). Преминала през различни ръце, цигулката е открита през 2004 г. на таван в Обединеното кралство. Напук на някои скептици, след събиране на надлежни доказателства и направен анализ (включително компютърна томография) е доказана автентичността ѝ. Цигулката, която е повредена и има само две струни, е продадена на търг през 2013 г. за сумата от £ 900 000 (днешният еквивалент на сумата е над £ 1 000 000)[2].

Какво ни нашепват струните на скъпоструващия музикален инструмент, чиито предци се появяват в края на далечния ХV в.? Мисля, че невъзможността да произвежда красиви мелодии (поради наранената ѝ структура) оцелялата цигулка компенсира със силата си да шепти тихо, но внушаващо.

Цигулковите слова, които можем да доловим, стига де се вслушаме в наратива ѝ, звучат сякаш многогласно. Нейният шепот е полифоничен – той включва няколко развити гласа.

Един от тях свидетелства за силата на историческата памет, друг – за вечността на изкуството, а трети за краткотрайността на земния живот и безсмъртната сила на любовта.

Силата на историческата памет

Не е за пренебрегване фактът, че общество, което е способно да запази и оцени подобаващо такъв артефакт, чиито години надхвърлят 120, е достойно за възхищение. Общество, което умее да съхранява своите културни ценности, има какво да изрече пред света. По този начин хората сякаш доказват, че имат силата да превъзмогнат трагедията, съхранявайки както живия спомен за музиканта, така и инструмента на неговото изкуство.

Ненапразно се разказва, че по време на Втората световна война, когато средствата за боеприпаси намалели, от британското министерство предложили на премиер-министъра Чърчил да се вземат пари от културата, на което той отвърнал: а за какво тогава воюваме. Вероятно някои, за да омаловажат силата на тези слова – съзнателно или не, ще зададат реторичния въпрос, а би ли могло да бъде различно мнението на един бъдещ Нобелов лауреат по литература. На тях ще кажем, че напук на родната ни действителност, ще помечтаем начело на държавата ни да има повече хора с подобен тип мислене.

Но какво е положението у нас?

Независимо от немалкото добри примери съществуват и доста печални явления. Мога да потвърдя истинността на случай, при който ценни книги, притежание на наш виден архиерей от близкото минало, след смъртта му били изхвърлени от негови роднини и се озовали на бунището. Малко по-късно били намерени от представители на малцинствена група и върнати на вторични суровини. 

Нека споменем и за широко разпространената в социалните мрежи преди няколко години снимка на изхвърления до кофите за боклук портрет на Васил Левски.

„Да се говори исторически за миналото всъщност не означава да се разбира „как всичко това е било“. А означава да се овладее споменът в момента на опасността“[3]. Моменти на опасност – да бъдеш излъган, да бъдеш заслепен и т.н. – има по всяко време, затова и изострянето на историческата памет е от първостепенно значение.

Вечността на изкуството

Изкуството и културата надживяват тленното. Според прословутите думи на Хипократ животът е кратък, а изкуството – вечно.

Всъщност изкуството и културата превъзмогват смъртта, защото умеят да сочат на човека вечността. Ненапразно покойният руски режисьор Тарковски твърди, че изкуството трябва да поставя пред човека въпроса за смисъла на съществуването му.

Единствено и само тогава – когато свидетелстват за вечното в човека – изкуството и културата превъзмогват тлението. Което е видно и от стиховете на Осип Манделщам:

По хладните стъкла на вечността
дъхът ми топъл вече затрептя,
И в него цялата ще се вгради
картината незнайна отпреди.
И нека миг след миг текат в порой –
в мътилката не ще изчезне той![4]

Всеки опит да се представи даден краткосрочен феномен за нещо непреходно и значимо е обречен на забвение – времето отсява по най-добрия начин.

Изкуството, в частност музиката, одухотворява – погледнете лицата на музикантите, преминали от потъналия кораб в отвъдното. Това не са „лица от ежедневието“.

Краткотрайността на земния живот и безсмъртната сила на любовта

Третият произвеждан от цигулката глас напомня, че животът е прекалено кратък. „И тъй – пише апостол Павел, – гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри, като скъпите времето, защото дните са лукави.“ (Еф. 5:15–16). В светлината на тези думи нашето лутане и блуждаене (оттам и блуд), загубата на правилния път са грях пред Бога.

Вероятно годеницата на Уолъс не си е и помисляла, че този годежен подарък ще бъде последното нещо, което ръцете на любимия ѝ ще държат (освен опитни в цигулковото музициране тези ръце са били и смели – по свидетелство на очевидци оркестърът, за да успокои пасажерите, е свирил до последно)[5].

Можем да предположим, че г-н Хартли е имал повече от една цигулка (все пак той е бил музикант с опит), но е взел със себе си на „Титаник“ тъкмо подарената му от неговата годеница. Вероятно защото му е напомняла за нежното сърце, което го обича. Така „говорещата“ цигулка му е „нашепвала“ за любовта, доста време преди да „проговори“ и на нас.

Затова освен всичко друго тази цигулка е и паметник на любовта, която „никога не отпада“ и която е „силна като смърт“ (Песн. 8:6).

Мисля, че многогласната фактура[6], чрез която ни „говори“ оцелялата от крушението на „Титаник“ цигулка, ни преподава важен урок. Стига да успеем да чуем гласа ѝ, свидетелстващ за силата на малкия инструмент[7], който не потъва заедно с „непотопяемия“[8] огромен параход. Една алегория за това, че пренебрегвани ценности като любовта, изкуството, историческата памет са много по-жизнеспособни в сравнение с някои свои „безсмъртни“ конкуренти.

–––––––––––––––

[1] Съществува информация, според която оркестърът, година преди гибелния курс на „Титаник“, е бил и в България – свирил е във Варна и София.
[2] Linton, S. The 110-year-old Titanic violin that miraculously survived the sinking ship, www.classicfm.com, 5 August 2022.
[3] Беньямин, В. О понимании истории // Озарения. М: Мартис, 2000, с. 229–230. Цит. по Ямполски, М. Загубата на бъдещето, www.kultura.bg.
[4] Из стихотворението на Осип Манделщам „Какво да правя, тяло – с теб дарен…“ (превод: Светлозар Жеков).
[5] Според някои Уолъс Хартли и ръководеният от него камерен оркестър за последно са свирили химна, написан през XIX в. от поетесата Сара Флауър Адамс „Nearer, My God, to Thee“ („По-близо до Теб, Боже мой!“). Този епизод е пресъздаден и от режисьора Джеймс Камерън в игралния му филм „Титаник“ (1997 г.).
[6] Фактурата е начин на изложение на звуковата тъкан в музикалните произведения. Срв. Стоянова, Е. Музикална литература. С., 1984.
[7] Цигулката е най-малкият инструмент между лъковите струнни инструменти в симфоничния оркестър – т.нар. щрайх секция (цигулка, виола, виолончело, контрабас).
[8] За своето време „Титаник“ е бил един от най-големите (дълж. 269 м.) и луксозни кораби, смятан е дори за непотопяем.