„Разходката на баба Гейтуд. Вдъхновяващата история на жената, спасила Пътеката на Апалачите“, Бен Монтгомъри, превод от английски Диляна Георгиева, издателство „Вакон“, 2018 г.
Героинята на тази документална история е Ема Гейтуд – 67-годишна домакиня, майка на 11 деца, на 24 внуци и 30 правнуци, която един ден просто излиза от дома си, казва, че отива на разходка, и след това напуска родното си градче само с дрехите на гърба си. И която успява да извърви Пътеката на Апалачите – най-дългия пешеходен маршрут в света.
Защо? Това се пипат всички. И журналистите, и случайните хора, които Ема Гейтуд среща по пътя си, и децата ѝ, които в продължение на месеци не знаят къде се намира. Годината е 1955, а Ема Гейтуд просто иска да върви.
За първи път разбра за пътеката в един лекарски кабинет в родния ѝ град , беше в стар брой на „Нешънъл Джиографик“ от август 1949 г., и материалът в 19 страници, изпълнени с цветни снимки, бе прозорец към едно различно място. Снимките показваха малко мече, прегърнало едно дърво с туристическа маркировка; голи до кръста мъже, които се катерят по обрасли с лишеи скали над линията на дърветата; млади планинари, качили се на скали при пролома Шербърн във Вермонт; туристка, която преодолява пукнатина близо до планината Беър в щата Ню Йорк… Прочете, че „ободряващата и предизвикателна за изминаване пътека“ е широка колкото голям камион, храната се намира лесно, а крайпътните подслони са в изобилие, разположени на един ден пеша… Старицата остана запленена.“
Това пише журналистът Бен Монтгомъри, който в тази документална книга се опитва да навърже фактите. И го прави толкова добре, че през 2014 г. за „Разходката на Баба Гейтуд“ печели Националната награда на САЩ за най-добра приключенска книга в категория „История/Биография“. Но това не е изненада, защото през 2010 г. Бен Монтгомъри е финалист и за наградата Пулицър. Освен това той работи добре с фактите и това си личи тук – не само изследва внимателно пътните бележки и дневниците на Ема Гейтуд, проследява цялата ѝ кореспонденция, интервюира всички живи членове на семейството ѝ и хората, които е срещала по пътя, но и проследява всяка журналистическа публикация, която се е появила за баба Гейтуд. А такива публикации има много, защото без да си го е поставила за цел, Ема Гейтуд се превръща в сензация – странната възрастна жена, която изминава всичките над три хиляди километра по Пътеката на Апалачите, просто защото „така иска“.
Е, оказва се, че Ема Гейтуд не е тръгнала на път просто, защото така иска. Бен Монтгомъри стига в крайна сметка и до отговора на онзи въпрос „защо“, който Ема Гейтуд така старателно избягва.
Беше казала на децата си, че отива на разходка. Това не беше лъжа. Просто така и не довърши изречението си, така и не предложи на собствените си отрочета невероятните, изумителните подробности. Така или иначе, и единайсетте бяха вече големи и самостоятелни. Имаха си свои деца, за които да се грижат, сметки за плащане и ливади за косене – цената на това да си част от великата, уседнала американска мечта. Тя вече беше оставила всичко това зад гърба си. Щеше да им изпрати картичка.
Ема Гейтуд прави планове за подобно пътуване през годините, когато е жертва на непрекъснат семеен тормоз, спасявала се е в гората, бягала е в планината за кратко и помни онези моменти, когато срещата с природата ѝ се е струвала като истинско чудо. Тя е фермерска жена, свикнала с труда на полето, затова и не се плаши от ходенето, от студа и дъжда. Може би затова тръгва на път толкова доверчива – без оръжие, без много багаж, въоръжена със завеса от баня, която да я пази от дъжд, обута в обикновени гуменки, а не в планински обувки, без палатка и дори без спален чувал.
Но ценното на тази книга е, че историята на Ема Гейтуд е разказана на фона на 60-те години на ХХ век в Америка. Бен Монтгомъри предприема старателно проучване не само за климата в онова дъждовно лято на 1955 г. – къде и кога се заформят урагани и тайфуни, какво показват справките на Националното метеорологично бюро, колко хора загиват в наводнения и какви са щетите през този сезон, който медиите определят като „най-опустошителния в историята“. Но всичко това е фон на приключението на Ема Гейтуд, за да си представим по-ясно какви са условията в планината, където се движи 67-годишната баба Гейтуд.
Но Монтгомъри прави по-важното – разгръща разказа за Ема Гейтуд на фона на сегрегацията, разказва за настроенията в Америка, за разбиранията кое е редно и кое не. Открива парадоксите, защото във време, когато в Америка всички усилия се хвърлят в строежа на междущатски пътища и дори президентът Дуайт Д. Айзенхауер при поемането на поста си през 1953 г. заявява, че най-важната му задача е да се погрижи за изграждането на по-добри магистрали, една жена върви пеша и прекосява планината сама. И се превръща в мисионер на вървенето, на близостта с природата, в момент, когато пешеходството в Америка рязко губи популярност.
Във време, когато медиите предупреждават, че американците са станали напълно зависими от автомобилите си, а лекарите се оплакват, че хората страдат от обездвижване, Ема Гейтуд изминава хиляди километри пресечен терен и – без да си е поставила за цел, спасява от забрава Пътеката на Апалачите.
В крайна сметка Бен Монтгомъри също тръгва по стъпките на Ема Гейтуд, за да усети какво е изпитвала тази жена и да види този свят през нейните очи.
Повечето хора днес са страхливци“, казва Ема Гейтуд на един репортер преди 50 години. Чудя се какво ли би си помислила за нас сега. Какво ли би казала за багажа, който събираме на светлината на челниците в ергономичните си раници, снабдени сякаш със стотици джобчета. За швейцарските ни ножчета, примуси и айфони с навигационни приложения, пита се Монтгомъри.
Колкото до Пътеката на Апалачите – трафикът по нея става все по-голям. А след първото си преминаване Ема Гейтуей ще измине пътеката още два пъти. В следващите десетина години ще извърви над 22 5000 км – повече от половината обиколка на Земята. Но когато един ден разбира, че бившият ѝ мъж е болен и би искал да я види отново, може би за да я помоли за прошка, Ема Гейтуд ще откаже да измине разстоянието до дома му.
