Начало Идеи Актуално Историята на протеста по седмици
Актуално

Историята на протеста по седмици

Милена Якимова
02.07.2013
1447

000999999

Измина седмицата на Михаил Миков. Започва тази на Цветлин Йовчев. Миков не успя да дискредитира протеста с думи, какво ще го прави Йовчев?

Силовите структури, волю-неволю, играят ключовата роля в живота на 42-рото НС. Стана така, защото легалният парламент е нелегитимен. Но въпросът не е за теоретичната разлика между легалност и легитимност, а за това, което беше провалено от действията – вярвам, тактически и неволни – на този парламентарен състав. Провалена (делегитимирана) беше вярата в легалността. Защото като всичко друго и законът, формалният, безлично изравняващ ни в качеството ни на граждани закон, също почива на определена вяра – вярата в безлични, важащи за всички, записани правила. Обикновено в кризисни ситуации легалността предоставя изход от ситуацията на нелегитимност. Когато обаче делегитимирана е самата легалност, изходите от такива кризи обикновено минават през извънредно положение. Затова дано седмицата на Цветлин Йовчев си остане най-обикновена седмица от седем календарни дни.

Делегитимирането на вярата в легалността стана най-буквално – колкото и странен да беше съставът му и потенцията му да излъчи както мнозинство, така и опозиция, този парламент имаше ясен обществен мандат: да прекъсне поне осемгодишния цикъл на груб, привилегироващ едрия бизнес неолиберален режим на управление, който сведе държавата до управление, а управлението до придатък на финансовия капитал, натовари гражданите с огромно административно бреме, без да иска от привилегирования едър бизнес никакви гаранции за обратно участие в социалната солидарност. Това беше недвусмислено във февруарските протести – те казаха „не“ на монополите, които вече нямаме сили и ресурси да издържаме: няма накъде повече да емигрираме на гурбет, защото гурбетчиийските дестинации също са в криза, не можем да си обслужваме кредитите, не можем с ниските данъци да компенсираме високите акцизи, високите административни такси и свиващия се пазар на труда. И вместо този странен, крехък парламент да покаже, че разбира какъв мандат му е даден, той изпрати посланието, че ще продължава в същия дух, по още по-брутален начин. Гражданските протести успяха да спрат или поне да отложат най-очебийното безобразие, а парламентът започна да вика „оставете правителството да работи“. Но докато правителството не може още да се формира кадрово, камо ли да работи, парламентът вече работи на пълна пара, даже и с нощни заседания приема законодателство за енергетиката. От енергетика нищо не разбирам и може би затова ми мирише на Белене. Освен това парламентът мъчително бавно обсъжда промени в Изборния кодекс, но бързо взема решение за отнемане на субсидията на малките извънпарламентарни партии, когато обществото иска разширяване на възможностите за представителство и част от хората си го представят като смъкване на изборната бариера. Работейки бясно по силовите структури и енергетиката, парламентът същевременно не може да даде никакво свястно обяснение на това, което работи (опозицията, впрочем, също е част от парламента, като не е в сградата, не значи, че не е в кашата) и понеже не може да обясни какво прави, се занимава да квалифицира онези, които посочват това безобразие и настояват то да се прекрати. Най-гласовит тук е самоназначилият се и безмълвно приет за говорител на този парламент Волен Сидеров, но както винаги най-гласовитият е и най-безинтересен (освен може би в някои фитнесклубове, макар да се съмнявам, че фитнесинтересът е по любов). За такива случаи Шекспир използва блестящата алегория за враната, която се кичи с чужди пера. Проблемът е, че той е крепителят на кворумните тактики на бързото законодателство и с кисели физиономии колегите му от БСП и ДПС си пооскубват по малко перушина, за да го накичат. Интересно е друго – упорството, с което протестиращите се отказват да спорят с някакви хора, които ги обиждат, че са интелигентни и се правят, че са им виждали данъчните декларации. Обидно вече не е да ти кажат, че си много тъп, а че си много интелигентен; това значи, че си самовлюбен и склонен към хепънинги; и освен това си осигурен върху сума над 4500 лв. месечно.

Този вид обиди са справедливо игнорирани – дано в протеста да има поне няколко души, които наистина да са осигурени на такава сума; аз, за съжаление, не съм. Но обидите са лесно разпознаваеми като част от класическа схема, протокол на действие при протести – представяш протеста като частна кауза, а една частна кауза по дефиниция иска нещо за себе си, което следователно се отнема от някого другиго. Частната кауза по дефиниция е несправедлива. Така беше успешно неутрализирана учителската стачка – учителите искат не справедливост и достойнство, а пари. Но като им дадем, от кого ще вземем? Това е съвсем класическа тактика в борбата за делегитимиране на социален проблем. Защото делегитимираният социален проблем не е проблем – вашите искания са частни, а справедливо е само искане, което не е частно. Същата тактическа маневра се изпробва и сега. Твърдението е, че гражданските искания са частни и ощетяват социалните искания. Новината от седмицата е, че този път този тактически маньовър се проваля. Проваля се, защото стигна до собствената си глупост – като не можеш да наложиш тезата, че протестиращите са платени гербери, пробваш с това, че са платени от енергийната мафия (с което предположение, впрочем, Михаил Миков неизбежно привлича вниманието към истински неотложния приоритет на парламента). И като и с това не успееш, пробваш с обидата, че протестиращите са интелигентни. Провалът на този тактически маньовър бележи провала на една опасно невярна теза: че гражданските искания противоречат на социалните искания, че гражданските и социалните недоволства си противоречат.  Да, лято е, и сега протестират градските хора, тези самовлюбени любители на хепънинга. Но лятото ще свърши, а с него и сезонната заетост, Испания и Гърция няма да са излезли от кризата и вероятно ще се намерят нови любители на хепънинга.

Твърдението е, че гражданските искания са частни и ощетяват социалните искания е опасно, защото без гражданска рамка, която ефективно поставя всички като равни пред закона, не могат да бъдат поставени никакви социални искания; без гражданска рамка има само феодализъм, защото няма публична власт, която да е способна на социално преразпределение.

А тезата за противопоставеността на граждански и социални искания не успя да се наложи не само заради опасната си глупост, но и заради картината на протестите – жива картина, нередактирана от медиите, с думите на самия укорител „политическо риалити“, заради което пък те бяха обидени, че отразяват протеста манипулирано.

И тогава заваля.

Милена Якимова е доктор по социология, доцент в катедра “Социология” в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор на книгата: “София на простолюдието (20-те години на ХХ в.)”, София, Изток-Запад, 2010 г.

Снимка: Цочо Бояджиев

Милена Якимова
02.07.2013

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12

Още от автора