„Хъки“, Константин Петров, издателство „Фама 1“, 2025 г.
Историята на Хъки – при все че е история за най-обикновено улично куче – би могла да бъде четена и като вълшебна приказка. Но само от онзи, който е отраснал с „Малкият принц“ (неслучайно Нанси – любимата на Хъки, е от породата померанска лисица) и – иска ли питане – с приказките на Ханс Кристиан Андерсен и на Оскар Уайлд. Ако в онези смутни години, когато детето вече не е дете, но все още не е нито юноша, нито девойка, то се е срещало с „приказната натуралност“ на Марк Твен и на Джек Лондон, тогава книгата сама ще го потърси и намери. От което би трябвало да следва, че ако човек не знае кои са Белият зъб и Хъкълбери Фин, то и „Хъки“ ще си остане завинаги анонимен и чужд. Въпреки че Константин Петров е далеч по-снизходителен от мен. Още със заглавието той ни показва, че дори ако увлечен в хлапашки лудории, човек се е разминал с Хъкълбери, връзката между героите е проследима. Може би не е съвсем „политкоректна“, защото в живота и в литературата не би трябвало да има помияри. Ала, оказва се, че не е точно така. Те съществуват и за разлика от нас са много по-истински, по-живи и по-интуитивни. Пръв до тази констатация достига Хемингуей. Още той забелязва, че Хъкълбери Фин е баща на модерната проза. Защото от чреслата на невръстния бездомник се раждат големите сюжети (и персонажи) не само на американската литература. Всички сърдити млади хора навсякъде по света се родеят с дивачето-аутсайдер на Марк Твен и къде волно, къде неволно се опитват да му подражават. Кученцето в книгата на Константин Петров – също. Защото не подражаваш ли на Хъкълбери, не би могъл да оцелееш. С уговорката, че книгата не е за оцеляването. Тя е за простия библейски факт, че последните ще бъдат първи. Тя е за блаженството на нищите. Тя е за ония – малките; тоест за всички, за които е приготвено Царството Божие. Те нямат славни родословия. Нямат дори фамилни имена. Ако някой ги назове, ще го направи с насмешка. Ще изрече не имена, а прозвища и прякори: Грозното патенце, Храбрия оловен войник, Малката кибритопродавачка. Вероятно е така, защото и Писанието ги нарича по същия начин: anavim или безименните. Преминаваш уж покрай, но всъщност – през тях; преминаваш, тъй както се преминава през ноемврийска мъгла; бързешком и гузно оглеждайки се. Може би защото знаеш, че полепне ли по теб мъглата, ще се научиш да разпознаваш тайните. И вече ще знаеш защо твоят привидно аристократичен комшия – Бари Ломския принц, е по-безпомощен дори от самия теб. Ще знаеш и защо е домашен любимец на Мами Блу. Вероятно заради песента[1], ще каже по-нетърпеливият читател. Или заради Живота, ще отвърне още по-нетърпеливият. Защото и там, в онзи кучешки живот, който всички живеем, майката е забравила кой е нейният син. Забравила[2] е всичко, дори и това, че някога е била майка. И затова гледа на карти. За да си спомни. Все едно дали миналото, дали настоящето или бъдещето. Разбира се, тази тайна е всеизвестна. Не е необходимо да си Хъки, за да усетиш, че Мами Блу е икона на този свят. Донякъде подобна на Самарянката, донякъде на Хананейката, донякъде на Блудницата. Би могла да е и една от жените мироносици. А би могла и да една от онези, които крещят: „Разпни, премахни Го!“.
Ние не знаем. Защото, за да познаваш обикновеното, човешкото, трябва да носиш нещо пророческо в душата си. Трябва да виждаш границите между маловажното и значимото, тъй както Хъки вижда Смъртта в привидно здравото момченце. Струва ми се, че сцената, в която Мами Блу „разосиновява“ кученцето Хъки и го подарява на умиращото дете, е една от най-добрите в нашата литература. Плахо я сравнявам с „По жицата“. Може би защото се е учил от автора на „Ако можеха да говорят“, тук, в този фрагмент, ученикът е на нивото на учителя. Или – може би защото Йовков умира пет години, преди да се роди Малкият принц – не е невъзможно ученикът да е събирал вода от още много извори и да е надградил мелницата на учителя си. А може би към добре оформения воденичен камък Времето и Традицията са прибавили още един и брашното в родната ни класика се е увеличило сякаш от само себе си? Предполагам, че говоря така, защото повестта ми харесва. Допускам, че мнозина от опонентите ми ще кажат, че в нашата литература винаги е имало чудесна анималистика. Великолепни разкази за животни са писали и Елин Пелин, и Ангел Каралийчев, и Георги Райчев, и Емилиян Станев, и Иван Станков. Дали Хъки ще намери своето място между тях? Или – като Хъкълбери и като Малкия принц – завинаги ще си остане ничий? Така или иначе, той живя достатъчно дълго и вече нищо лошо[3] не може да му се случи.
––––
[1] На Pop-tops, 1971 г.
[2] Алюзия към стиха от песента: „О, мамо, може би аз съм твоят забравен син“.
[3] С тези думи завършва книгата.
